КУЛТУРНИ ПОЛИТИКИ В ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ. МЕЖДУ ДЕМОКРАЦИЯ И ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ НА КУЛТУРАТА: ПОЛИТИКИ НА УЧАСТИЕ част от дисертационния труд на Светлана Александрова
22.05.2016
Факултет по изкуствата
Катедра „Културология”
КУЛТУРНИ ПОЛИТИКИ В ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ. МЕЖДУ ДЕМОКРАЦИЯ И ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ НА КУЛТУРАТА: ПОЛИТИКИ НА УЧАСТИЕ
ДИСЕРТАЦИЯ
за присъждане на образователна и научна степен „Доктор”
Докторска Програма – Теория и история на културата
Професионално направление 3.1 – Социология, антропология и науки за културата
Докторант: Светлана Проданова Александрова
Научен ръководител: доц. д-р Татяна Никифорова Стоичкова
Благоевград, 2014
© 2014, Svetlana Alexandrova
Този текст може да бъде използван за некомерсиални цели при посочване неговото авторство
Съдържание:
| Увод …………………………………………………………………………………………….………………. |
3
|
- 1. Култура. Политика. Културна политика ……………………………………………………
|
15
|
1.1 Възникване и исторически преглед на културната политика
на Европейски съюз ……………………………………………………………………. |
20
|
| 1.2 Гражданското участие и разнообразието като принципи на съвременните европейски културни политики………….……………….. |
32
|
| 1.2.1 Гражданско участие и нагласи в България …….. |
38
|
| 1.2.2 Разнообразие и културни права ………..…………….. |
46
|
| 2. Политически подходи: културна демокрация и демократизация на културата …………………………………………………………………………………………………….. |
63
|
| 2.1 Културно потребление и културно участие ……………………………….. |
79
|
| 2.2 Участие и потребление в Интернет ………………………………………..…… |
88
|
| 2.3 Обществено значение на участието в културен живот……………….. |
95
|
| 2.4 Политики на участие ………………………………………………………………….. |
100
|
| 2.5 Очертаване културната ситуация в български контекст ………….. |
104
|
| 2.6 Неправителствен културен сектор ………………………………..…………… |
109
|
3. Европейска столица на културата, възможности за участие на неправителствения културен сектор в подготовката на София
като град-кандидат за титлата …………………………………………………………………….. |
116 |
3.1 Програмата Европейска столица на културата като
елемент от европейската културна политика …………………………….. |
118
|
3.2 Роля на неправителствения сектор в инициативата
Европейска столица на културата …………………………………………….. |
123
|
3.3 Основни акценти в културната политика на
Столична община (СО) ………………………………………………………………. |
129
|
3.4 Подготовка на града и кандидатурата му за
Европейска столица на културата …………………………………………….. |
133
|
3.5 Участници в емпиричното изследване и обосновка
за избора им ………………………………………………………………………………… |
139
|
| 3.6 Интерпретация на получените резултати …………………………………… |
150
|
| 3.7 Изводи ……………………………………………………………………………..………….. |
175
|
| Заключение …………………………………………………………………………………………..……. |
180
|
| Ползвана литература………………………………………………………………………….………. |
186
|
| Приложения ……………………………………………………………………………………………….. |
194
|
3. Европейска столица на културата, възможности за участие на неправителствения културен сектор в подготовката на София като град-кандидат за титлата
мВ третата част си поставям за задача да разгледам европейската инициатива Европейска столица на културата (ЕСК) и в частност изпълнението ù в български контекст, чрез анализ върху кандидатурата на София за ЕСК през 2019 г. и включването на неправителствения сектор в процеса на осъществяването ù. Макар, градът да присъединява към кандидатурата си и Югозападен регион, с оглед по-голямо въздействие на инициативата, изследването се конкретизира върху София, тъй като според европейските изисквания за титлата ЕСК могат да кандидатстват само градове.
Цел на тази работа ще бъде от една страна да се установи възможността принципите на европейската културна политика – разнообразие и участие да бъдат практически приложими в местните културни политики, тоест дали гражданите (неправителствените творчески организации) са включени по такъв начин в инициативата, че да могат да изпълняват собствените си културни проекти, което обговаря едновременно разнообразието и участието в културата и е същностна характеристика на ЕСК като една от най-сполучливите инициативи, представяща европейската политика в културната сфера.
На втори план ще разгледам и въпроса дали културното (възможността за включването на НПО сектор) участие като демократично право заложено в публичните политики и политическата риторика се прилага действително в практиката. Това смятам да постигна като проследя процеса на партньорство между местни власти (кандидатурата на София) и неофициален сектор в културната сфера.
В тази връзка е важно да се подчертае, че изходната позиция на това изследване не е в духа на културната демократизация и не възприема културното участие като означаващо само и единствено посещение (достъп до) на музей, например, а следвайки подхода на културната демокрация, обръща внимание на практиките, които позволяват достъп и участие чрез културата в социалния живот, т.е възможностите за достъп и участие до приемливата културна форма за всеки отделен и различен човек.
Концентрирам се върху изследването възможностите за участие на неправителствения културен сектор в подготовката на кандидатурата на град София, защото в сравнение с останалите градове – кандидати, София показва най-ясни индикатори за устойчива културна политика спрямо неправителствения културен сектор. СП „Култура“ е сред най-ранно функциониращите общински фондове за култура в страната, като работата ù се характеризира с устойчивост и резултатност през годините, за разлика от други общински фондове, които или не функционират или са слабо ефективни, предвид финасовата им ограниченост[1]. Едновременно с това, София показва категорична заявка за участие от самото начало на инициативата ЕСК в България, въвлича веднага НПО и демонстрира отворен подход при управление на процеса. Необходимостта от ясно определен обект за анализ, както и целта на изследването, европейската инициатива да послужи като пример за открояване на възможните проблеми при изпълнението ù във връзка с участието на сектора и гражданите, налага избора на град София сред другите градове. Също така, в последните няколко години градът дава заявка за ангажимент към управлението на културните процеси (Реформата на театрите, приемането на Стратегия за развитие на културата на София 2013 – 2023) и към осъществяването на културни политики, отчитайки необходимостта да работи съвместно и да подкрепя на проектен принцип неправителствения културен сектор (СП „Култура“, СП „Европа“, „Културен календар“). Намирам тази подкрепа като политическа заявка за въвеждането и реализирането на иновативни културни политики за града, чрез разширените възможности за участието на НПО. Доколкото субсидирането на неправителствения културен сектор не е практика, нито на национално ниво[2], нито в останалите общини[3], СО се явява пионер в прокарването на подобни политики у нас. Обвързването им с европейската инициатива предполага създаването на устойчива среда за съществуването на НПО и реални възможности за изява на неправителствения сектор в културното поле, което засяга едновременно както достъпа и участието в културния живот, продиктувано от измерението „Град и граждани“, така и разширяването на европейското сътрудничество и обмен, във връзка с европейското измерение на инициативата.
В методологията на изследването влизат публикации и онлайн ресурси, специални уебсайтове, свързани с темата, документи отнасящи се до бивши и настоящи ЕСК, официални документи на европейско, национално и общинско равнище, няколко срещи, дискусии и конференции по темата, включително европейски; лични наблюдения и десет полустандартизирани индивидуални интервюта.
3.1 Програмата Европейска столица на културата като елемент от европейската културна политика
Историята за спонтанното възникване на идеята за инициативата „Европейска столица на културата“ в неформален разговор на летището на Атина между културните министри на Франция и Гърция през 1985 г. е добре позната. Както първоначално подписаната резолюция от културните министри на страните-членки[4], така и последващото ù развитие изразява стремежа на Европа едновременно да обедини и открои различията в европейските култури, укрепвайки европейската културна идентичност. Идентичност, която дава свобода и изобилие в разнообразието си, в своята многоликост. В този смисъл, търсен резултат на инициативата са критериите за комуникативност и участие.
Културното съдържание обвързано с марката на ЕСК трябва да бъде ориентирано в едно европейско измерение – да акцентира върху богатото разнообразие на европейските култури и да насърчава обвързването им в съвместни културни инициативи, подобряващи познанията и диалога между тях(„Европейско измерение”) и да приобщи голяма част от населението, не само като публики, но и като участници, доброволци, ангажирани със събитието граждани („Град и граждани”).
Спирам се именно на инициативата Европейска столица на културата, защото:
- по своя характер и претенции, тя съчетава двата подхода на управление на културата, разгледани в предходната част – културна демократизация и културна демокрация. Изисква тяхното пълноценно разгръщане и мерки едновременно по увеличаване достъпа и по увеличаване участието както в културни дейности, така и в управлението им, в насоките им на развитие
- обосновава и провокира съчетанието между европейската културна политика и местните, национални и в най-голяма степен, регионални (на града – кандидат) културни политики, чрез двете измерения, които трябва да покрие една столица на културата – „Европейско измерение“ и „Град и граждани“
- предполага по-голямо внимание – политическо, гражданско, икономическо към културните въпроси
- представлява възможност за реализация на културни политики и политики на участие
- изисква партньорство между национална/местна власт, бизнес и неправителствен сектор
- предполага наличието на по-голяма от обикновено прозрачност на процеса, решенията и прилагането им, предвид произхода и обвързаността ù с европейските институции – чисто изследователски приом
Инициативата на Европейски съюз цели да засили културния взаимообмен между локално и глобално. От една страна, се признава съществуването на специфичност, на културно-социалната отлика, характерна за дадено общество, което обаче като част от Европа в исторически, културен, политически или географски аспект е носител на общите европейски ценности и минало, което чрез транснационалния културен обмен оформя европейския културен пъзел, съставен от множество различни, но свързани помежду си парчета – мозайка от култури.
В доклад, изготвен по поръка на Европейската комисия и проследяващ развитието на ЕСК от 1995 г. до 2004 г., Робърт Палмър свидетелства, че първоначалната цел на събитието е да открои специфичността сред общото и така да подчертае богатството и разнообразието на европейската култура, както и да насърчи взаимното опознаване на европейските граждани. Макар всяка културна столица да интерпретира по различен начин тази цел, сред най-честите мотивации от страна на градовете-кандидати е ”поставянето на града на европейската културна карта”. (Palmer 2004: 47) Чрез инвестициите в култура, културни събития и междукултурни партньорства (най-вече със съпътстващия град – ЕСК[5]), управите на градовете – кандидати целят и очакват повишен туристически поток[6], повишени бизнес инвестиции в района, по-добър имидж и привлекателност на града.
Първоначалният замисъл на Европейски град на културата (по-късно Европейска столица на културата) е провеждането на серия събития, които да представят разнообразието от култури в Европа и да допринесат за сътрудничество и взаимодействие между тях. Между 1992 и 2003 г. някои европейски градове са избрани да участват в съпътстваща на инициативата проява – Европейски културен месец. През 1999 г. Пловдив е домакин на това начинание, с което се свързва опитът на България с тази програма[7]. Инициативата Европейски град на културата е преименувана в Европейска столица на културата през 1999 г., с което става официална инициатива на ЕС. В комисията, която селектира кандидатурите влизат седем представители на европейските институции; въвеждат се изисквания, които наблягат върху повишаване на чувствителността и знанията на гражданите към Съюза и увеличаване на културното взаимодействие между европейските страни. След примера на Глазгоу – културна столица през 1990 г., който използва инициативата и нейния заряд, за да фокусира върху силна стратегическа и практическа база за развитие на града в една дългосрочна перспектива, всички градове, които се стремят към титлата виждат годината и подготовката за нея като възможност с голям социален и икономически капацитет. Обживяването, използването на местния потенциал, генерирането на културни ресурси и развитието на културни политики са характеристики и на други успешни примери – Лил (2004 г.), Ливърпул (2008 г.) и т.н.
Съвременните схващания за културната сфера, насочващи към възприятието ù не само като сфера на изкуствата, но все повече като област, която допринася за социално-икономическото развитие, за гражданското участие, за устойчива градска среда и благоприятни международни отношения обосновават този капацитет и предопределят устойчивостта и интереса към програмата ЕСК. Това, което характеризира най-ясно начинанието е не просто множеството културни идеи, които се реализират през въпросната година, а по-скоро комуникативната среда на съществуване както на институции, така и на местните и обикновени хора, в която инициативата провокира към сътрудничество, диалог и опознаване не само на различните европейски култури, но и на разнообразието от култури и гледни точки към културата в конкретния регион. Тя дава добър пример за това как културата от сфера, която изразходва публични средства може да се превърне в сфера, която допринася общественото благосъстояние. Подобряване градската среда, като цяло, и културната инфраструктура, в частност; подобряване обществената среда – сплотяване около значими каузи, активен ангажимент и подобряване сътрудничеството, диалога и познанията между гражданите, общностите, институциите – на локално, национално и наднационално ниво; икономически принос – развитие на културните и творчески индустрии, подобряване взаимоотношенията между бизнеса и културния сектор, развитие на туризма и повишен ръст на инвестиции в района; създаване творческа среда на живот, повишаваща чуството за общност, увереност и благонадеждност. Този дълготраен и ползотворен обществен ефект се получава благодарение на осъществяването на ЕСК като процес – макар български град да бъде ЕСК през 2019 г., активната подготовка на някои градове – кандидати, като София и Пловдив, започва още през 2010 г. Годината, в която избраният град е европейска столица на културата представлява своеобразна кулминация на проекта, без да го приключва. Придобитите ползи – материални и нематериални, остават за региона.
Диалогичността, която изисква подготовката на ЕСК, на практика концентрира по-задълбочено внимание към иначе често пренебрегнати проблеми на общността – достъпът и участието на маргинализираните групи до културни прояви; липсата на културен живот в периферията; балансът между мерки в подкрепа на съвременно изкуство и такива осигуряващи подкрепа за официалните културни институции и културното наследство; възможностите за участие на неправителствения сектор в културнополитическите решения; разпределянето на ресурси; обществено-политическите отношения; мястото на културата в обществото и значението ù за цялостното градско развитие и други. Засяга и теми на европейско равнище, като предизвикателствата пред общо европейско бъдеще основано на култура; административна Европа срещу гражданска Европа и противоречия на културните политики, свързани с подхода „отгоре“ (top-down). Всъщност, именно административният произход на инициативата, често провокира критики, че става дума за проект „спуснат“ от брюкселската администрация, който реално няма значение за решаването на местните проблеми и конфликти и следователно, няма функцията на включващ проект, каквито са потенциалните очаквания от събитието и подготовката за него – представата, която се разпространява за тази инициатива в обществеността. В същото време, изискванията на Европейската комисия за европейско сътрудничество и насоченост на програмата влизат донякъде в противоречие с другото изискване – местните аудитории да бъдат привлечени и ангажирани с културата и същността на техния град, на тяхната общност. Дългогодишната подготовка (около 10 години) и изпълнение на инициативата, е с цел разгръщане на целия възможен потенциал на града – кандидат и обитателите му. Процес, който да спомогне поставянето на културно релевантни въпроси, справянето с различни проблеми, предизвикателства и конфликти, специфични за дадената общност. Като най-ценен принос на начинанието се вижда насърчаването на диалога и опознаването, обединението на база култура между различните групи – в местен и в европейски план.
За да бъде успешна една ЕСК, на практика градът – кандидат трябва да развие различни политики на участие, да привлече вниманието и съдействието на различни обществени групи – граждани, творци, неправителствени организации, политици, бизнес сектор, медии. Цел представлява както включването на професионалистите в културната сфера, от гледна точка важността на участието на творческия сектор, така и на гражданите, дори и на тези без формирани културни интереси, за да има дългосрочен интерес и привличане на нови публики; трябва да се обхванат както детските публики, имайки предвид, че те именно ще са реалните посетители и участници в годината на събитието, тоест трябва да се развива тяхната чувствителност и интерес, така и всички останали сегменти, включително и малцинствените общности. Развитието на адекватна културна политика, която да стимулира партньорство и широко участие от различни групи на местно, национално и междусекторно (вместване на културата и използване на различни инструменти в нейна полза в други обществени сектори: образование, икономика, регионално развитие, градско планиране, здравеопазване и т.н) ниво, е задължителен подход при осъществяване на целия процес. Предлагането и осъществяването на нови идеи определят инициативата като „лаборатория за културни политики“. Често от градовете – кандидати за ЕСК се очаква да експериментират, да въвеждат нови подходи за привличане на публики, да откриват нови решения в подкрепа на целите на програмата. Освен това, успешната културна столица, както свидетелства докладът на Робърт Палмър, изисква едновременно включване на всички части на обществото и баланс между техните интереси и очаквания. А тъй като става въпрос за европейска столица на културата, най-големи са очакванията за включване именно на творческия сектор, независимо дали официален или неофициален.
3.2 Роля на неправителствения сектор в инициативата Европейска столица на културата
Гражданското общество и активното гражданско участие са модел за прилагането на демократични ценности и практики. В този смисъл, условията за съществуването/несъществуването и участието/неучастието на неправителствения сектор в процеса на взимане на решения на една или друга сфера се приема като показател за степента на демократично управление, на прилагане на демократични принципи.
Смятам за важно мястото, което заема неофициалният културен сектор в процеса ЕСК, тъй като е показател за това до каква степен този сектор е осъзнат/възприет като важен фактор от публичните власти, както и дали присъствието/наличието му се приема от тях чисто формално (както европейската културна политика; като част от демократичния модел, към който се стремим) или като необходим фактор за демократично обществено развитие? Дали се възприема като нещо външно или като вътрешно присъща и необходима функция на демократичното общество, без която то всъщност не функционира демократично?
В по-тесните рамки на ЕСК, НПО се възприема като естествен партньор при изготвянето на културната програма и във важните управленски процеси, съпътстващи процеса, които целят ангажирането на местните граждани, привличане на чуждестранни такива, европейско партньорство и увеличаване културните възможности – като достъп и участие – за града. Значимостта на неговото участие в процеса се обуславя от присъщата му функция да провокира разнообразие, участие и динамика в културния живот. В същото време, участието на гражданите е максима, която политическият елит непрекъснато използва в диалога с тях, но в действителност не винаги осигурява с мерките и програмите, които прилага. В специфичната сфера на културните политики би могло да се проследи в каква степен мерките и програмите са включващи за творческия неправителствен сектор като представител на ангажирано гражданско общество с конкретна сфера – културата и културната политика на града.
Спирам се на НПО в културата, защото:
- наличието и вероятността за участие на НПО разширява възможностите за демократично управление
- са представители на частните граждански концепции за сферата
- ЕС и ЕСК – емблема на европейската културна политика, в частност, е проект, който цели отвореност и включване на гражданското общество
- са алтернатива на официалното схващане за култура, изразено чрез официалните културни институции, с което допринасят за разнообразието на културния продукт и културния живот
- неправителственият сектор често обхваща публики различни от тези на официалните институции, с което подпомага културното участие
- изпълнението на каузата, която защитават, правят възможността за достъп и участие в културните политики съществено
- са основен партньор в подготовката на ЕСК, според критерия „Град и граждани“
Според член 4 на решението[8] за критериите на инициативата, ЕСК трябва да поощрява участието на гражданите, живеещи в града и околностите, да повишава техния интерес, да води до дългосрочно културно и социално развитие на града, да провокира интереса и на европейските граждани („Град и граждани“), и да осигурява европейско и с трети страни взаимодействие между културни оператори, творци и целия културен сектор („Европейско измерение“). Кандидатурата трябва убедително да демонстрира, че проектът включва всички граждани, а не е проект само за елита[9].
Засилването на комуникацията между различните действащи организации в културния сектор и общуването с публиките, често са едни от основните проблеми, които се налагат като търсени резултати в процеса ЕСК. Инициативата провокира опознаване, партньорство в съвместни проекти и постижения на иначе ограничени в дейността си институции. Подобрените условия на общуване между участниците (творци и културни организации) създават нови мрежи и едно по-активно сътрудничество в сектора, което подобрява цялостната среда. Макар, обикновено инициативата да е насочена към включването на широк кръг публики, комуникационните стратегии на ЕСК работят приоритетно с културните професионалисти, политиците и младите хора. (Palmer 2004: 79-81)
Опитът на предишни ЕСК[10] показва, че целият процес на подготовка, който цели дългосрочност и устойчивост, спомага решаването на проблеми, предизвикателства – специфични за града – кандидат със средствата на културата. Предлагането на решения за проблемни области чрез култура, вместо богато културно-историческо наследство или вече съществуващи постижения в културната сфера, е и най-честата причина дадена кандидатура да бъде печеливша. Всъщност, няма как да се градят дългосрочни, устойчиви проекти за градовете без включването на самите граждани или за културните процеси – без включването на културните организации, официални, но и алтернативни, индивидуални артисти – създателите на живата култура на града. Ето защо, диалогът, взаимодействието между всички, които допринасят и работят в сферата на културата е задължителна предпоставка при подготовката на ЕСК, за да не остане проект на институционално ниво, който само симулира дейност в сферата, без действителна промяна или развитието ù. В този смисъл, е от значение управленските структури да дават възможност за реализирането на частните проекти на гражданите, така че те да се чувстват комфортно в градовете си и да имат възможността да реализират собствените си планове, включвайки се в общата подготовка. Особено що се отнася до творческите организации, те често в осъществяването на международни проекти, дори при кандидатстването по международни програми за субсидии, всъщност вече реализират това европейско партньорство, което се залага като изискване в критерия „Европейско измерение“ при подготовката на ЕСК. Ако действителната цел е да се работи за изграждане възможности за гражданите в изпълнението на техните лични проекти за града им, то това трябва да се види в програми насочени именно към гражданския сектор, които подкрепят неговата устойчивост и дълготрайно присъствие на обществената сцена; да се подкрепят вече съществуващи партньорства между творци от различните страни на Европа, както и трети страни. Друг възможен подход е създаването на нови партньорски взаимоотношения, които макар и неизлишни, всъщност могат да са много формални и временни, насочени единствено към изпълнение на съвместна програма в годината на ЕСК.
Въпреки това, в доклада си Робърт Палмър отбелязва, че екипите на повечето европейски столици до 2004 г. установяват приоритетно партньорства с официалните културни институции и много малка част от тях (Болоня, Хелзинки) се опитват да включат местни проекти и творци в процеса, чрез административна подкрепа, обучения или други. Едновременно с това, авторът обръща внимание на факта, че като цяло съотношението между проекти на местните жители и професионални проекти (т.е които се заплащат и се правят от професионалисти) е 25% към 75%, което в повечето градове става повод за критики, че проектите които се реализират през годината са ориентирани към високо образованите, обичайни участници в културния живот на града. (Palmer 2004: 67-68) В голяма част от ЕСК независимите индивидуални творци, творчески организации и аматьори (хора, които желаят да влагат енергия и активност, т.е да участват) в културната сфера се чувстват или са изключени от събитието.
След анализ на примерите от столиците на културата Печ и Истанбул през 2010 г., се стига до изводи, че съществува възможност не да се изгражда дългосрочно партньорство между публични власти и неправителствен сектор чрез стратегически мерки и програми, а извличане на ресурси от творческите организации за създаването на програмата за ЕСК, без ангажимент към сектора като фактор и субект на политическите решения в сферата на културата. И в двата града, по време на подготовката или веднага след инициативата връзката между неофициален сектор и власти е прекъсната. Тъй като, титлата и събитието обикновено носят редица облаги за града е възможно политическите и икономически цели да надделеят и изместят културните и социални такива.
В доклада за оценка на столиците на културата през 2010 г.[11], направен по поръчка на Европейската комисия, авторите отбелязват, че в Печ (Унгария) и Истанбул (Турция) кандидатурите за ЕСК са инициирани и подготвени от неправителствени организации, без намесата на публичните власти, които проявяват интерес едва след одобряването им от ЕК. В началото на процеса инициативата е предизвиквала очаквания за увеличаване ролята на НПО в развитието на градовете. Макар Европейската комисия да приветства този подход на инициатива отдолу, той се оказва неустойчив поради несъответствията му с местните политически цели и контекст (в Унгария управлението е изключително централизирано; Ръководният орган на Истанбул – ЕСК 2010 е силно финансово и политически ангажиран[12]). В Печ регулярно от 2007 г. се провеждат конкурси за проекти обвързани с инициативата и финансирани от национални и общински фондове, като през 2009 г. по инициатива на кмета на града, приоритетно са подкрепени неправителствени организации. Въпреки това, паралелно тече процес на политическа неустойчивост при управлението на културната програма и липса на дългосрочност във вземането на решения, което води до изместване вниманието към тези предизвикателства за сметка на самата програма, както и до замяната на първоначалните конкретни насоки, с положителен ефект върху дейността на НПО (превръщане на изоставени сгради в културни центрове, артистично обновяване на градската среда и други) с по-общи, но популярни и обичайно свързвани с ЕСК цели (привличане на гражданите, позициониране на града в Европа и т.н). Тези противоречия се отразяват върху плодотворното партньорство с културния сектор и се изразяват в липса на приемственост и развитие на културния потенциал на града. В най-добрия случай дават възможност за опознаване на гледните точки и позиции на различните действащи лица в културното поле – форма на диалог, макар и основана на конфликт, която допринася за мобилизацията на ресурси в сферата на местните културни политики.
Проблем се очертава също в привидността на самото включване – може да бъде включена определена част от сектора – организации, близки на политическата управа към момента на подготовка на ЕСК, популяризирани в общественото пространство като представители на целия неправителствен творчески сектор в града; втори проблем се откроява в самите препоръки[13] за включване на гражданите чрез медийно отразяване или проекти на открито, което не изключва възможността културният живот да продължи да се развива в центъра на града, а перифериите да останат вън от динамиката на процеса – непокрити или частично и недостатъчно покрити. И в двата случая ще се симулира дейност, включването на неофициален сектор и обикновени хора ще изглежда реалност, но на практика това няма да доведе до устойчивост и развитие на социално-културния живот на града – цел на инициативата. В крайна сметка, това което би трябвало да е основна цел е не културното участие на гражданите, такова каквото съществува в политическия речитатив и характеризиращо се с голяма доза формалност и представителност, а създаването на подходящите условия, според специфичните потребности, културата да бъде част от живота на всеки човек.
Пример за успешно включване на гражданското общество с дългосрочен ефект представлява проектът на Лил (2004) – „Къщи на лудостта“ (Maisons Folie). На базата на предложения подбрани от местни жители и сдружения са създадени 12 такива средища, чиято основна функция е да служат за срещи и да насърчават диалог и обмен на идеи между различни творци и местните жители. Използвани са изоставени сгради в отдалечени райони, които са превърнати в изложбени площи, зали за репетиции, резиденции за художници. Освен, че произлиза от местните потребности, проектът привлича обикновени хора, създава места за достъп до култура за отдалечени райони и се характеризира с устойчивост, прераствайки в дългосрочен проект за културен обмен – lille3000[14]. В Рига, която е ЕСК за 2014 г. се изпълнява проект (Mobile Centre)[15], който се изразява в създаването на платформа за комуникация между гражданите на Рига, Латвия и Европа. Изпълнението на проекта в 15-те квартали на Рига допринася за проучването на местните характеристики и идентичност, за споделяне на културен капитал, за подобряване диалога между хората живеещи в тези квартали, за конкретизиране местните проблеми и потребности, за повишаване увереността в собствените възможности на обитателите, за устойчивото развитие на града и околностите. В изпълнението на тези проекти участват голяма част индивидуални творци и творчески организации от града.
В заключение се налага изводът, че към програмата ЕСК се подхожда като към инициатива, която популяризира ЕС със средствата на културата и изкуствата. За публичните власти в градовете – кандидати, събитието е привлекателно най-вече с възможността за осъществяване на политически и икономически интереси. В резултат, социалните и културни интереси могат да бъдат пренебрегнати, а включването на различните местни общности да е повърхностно, непълно и неефективно в дългосрочен план. Разгледаните добри практики показват, че устойчиво въздействие върху взаимоотношението местни общности – ЕС – култура – местни власти може да се очаква при осъществяване на инициативата в партньорство с неправителствения сектор и включващ подход при управлението ù. Приемането му зависи в най-голяма степен от местния контекст и нива на прилагане на демократични практики.
3.3 Основни акценти в културната политика на Столична община (СО)[16]
Като столица на България, София съсредоточава голям процент от населението на страната, което непрекъснато расте. Това струпване на население води до постоянно разширение основно на крайните квартали на града, където достъпът до култура е твърде ограничен – културният живот е концентриран в центъра на града. Макар, София да се характеризира с богато културно-историческо наследство, със значителен брой културни институции (театри, музеи, галерии – национални и общински), които осигуряват възможност за активен културен живот, съществуват и множество проблеми, които характеризират състоянието на културния живот в страната в по-голяма или по-малка степен. Липса на синхронизация между мерки насочени към културата на общинско и национално ниво, липса на мерки за междусекторно сътрудничество, например образование и култура, липса на систематични и регулярни данни за културния живот (особено за алтернативния), липса на изследвания за действителните потребности на населението и съответно въвеждане на необходимите мерки за задоволяването им, липса на мерки за децентрализация на възможностите за културен достъп и участие, липса на диалог с и познания за гражданските организации в сферата на културата от страна на управленските институции, които в повечето случаи се концентрират единствено върху официалните културни институции и тяхната продукция, занемарена културна инфраструктура или неизползване потенциала на изоставени сгради с историческа стойност са в голямата си част дефицити на цялостната българска културна политика, но и на град София.
С обявеното от ЕК решение през 2019 г. България да бъде домакин на престижното европейско събитие Европейска столица на културата се дава възможност страната да преосмисли и засили културнополитическите си ангажименти и по-конкретно тези на града избран да бъде носител на титлата.
Извън националните културни институции, които София като столица има на територията си, като част от културната политика на града, СО поддържа и няколко общински културни института[17] – галерии, театри, домове на културата, библиотека. Функционирането им се осъществява чрез общинския бюджет, както и чрез специалните програми с културна насоченост към общината, които подкрепят на равнопоставен принцип, кандидатстващите с творчески проекти субекти – НПО, общински културни институти, районни администрации, частни организации.
Съществуващите основни оперативни инструменти на културната политика на СО са Столична програма (СП) „Култура“, „Културен календар“ и СП „Европа“. Основно към районните администрации е насочена друга програма, финансирана чрез бюджета на Дирекция „Култура“ на СО – „Апликационни форми“, чиято цел е да децентрализира културния живот от център към периферия и да създава условия за равен достъп до култура на всички граждани. Сферата ù на дейност е в областта на местните културни традиции, значими за населението и водещи до утвърждаване на културните ценности. По програмата могат да кандидатстват самостоятелно само общински районни администрации или в партньорство с НПО и читалища.
СП „Култура“ е създадена през 2007 г. с финансиране от общинския бюджет, което нараства в годините. През 2010 г. и 2011 г. субсидиите, които програмата разпределя са в размер на 1 млн. лв., през 2012 г. и 2013 г. – 1,5 млн. лв.[18] С работата си, програмата цели „изграждането на устойчив образ на София като иновативен и творчески град на възможностите“[19], като подпомага проекти, които допринасят за разнообразието на културните практики и достъпа до тях. В този смисъл ефективността на програма „Култура” на Столична община е от съществено значение за културната стратегия на града, още повече предвид факта, че се явява основен инструмент за финансирането на независими културни проекти. През 2013 г. програмата подопомага проекти в девет направления: Мултижанрови проекти, свързани с културата на София; Театрално изкуство, цирково изкуство; Музикално изкуство и балет; Документално кино; Изобразително изкуство; Литература, културна периодика и художествен превод; Междукултурен диалог и мобилност; Историческо наследство, социализация на недвижими културни ценности и културни традиции на столицата; Любителско изкуство и детско творчество.[20]
„Календарът на културните събития“ на СО подкрепя значими за местната култура прояви, както и такива с национално и международно значение. В него влизат културни проекти, които са вече утвърдени събития и са осъществявани повече от две години на територията на общината. Броят на реализираните чрез тази програма инициативи расте прогресивно, почти два пъти повече са подкрепените проекти за 2011 г. спрямо тези от 2008 г. Основна задача е опазването и популяризирането на културно-историческото наследство като среда на културни събития и културен туризъм, но приоритетно се подкрепят и проекти, които обогатяват и разнообразяват културния живот на столицата, като показват устойчивост на инициативите си; такива, които утвърждават добрите европейски практики и приобщават към европейските ценности чрез културен обмен; такива, които целят децентрализацията на културни събития от център към периферия, естетизират нови, алтернативни културни пространства; такива, които позволяват равен достъп и участие на различни етнически и социални групи; такива, които насърчават активното включване в културния живот на младежта, творчеството на деца и любителското изкуство, дебютни проекти в областта на различните изкуства и проекти, насочени към социализацията на значими културни прояви чрез електронните медии. По повод инициативата, СО обосновава подробно своите критерии, приоритети и принципи при избора на събития в „Културния календар“, което води до по-голяма яснота и прозрачност в сектора.[21] Публикуването му в интернет е опит да бъдат следвани добри практики за прозрачност при управлението и широка обществена осведоменост по въпроса. От съществено значение е критерият за иновативност на културното събитие, описан по следния начин: „Иновативните културни събития разчупват стандартното мислене и формати; въвеждат нова проблематика или откриват нови интерпретации на традиционни теми; създават нови форми на самоизява; привличат нови публики; опират се на нови партньорства; усвояват нови пространства като сцени на действие; произвеждат нови социални ефекти на солидарност и идентичност, основаваща се върху мястото, квартала, града. Често те се характеризират със синтез на изкуствата.”[22]
Бюджетът и критериите на близки по обхват програми също са насочени към подготвянето на успешната кандидатура на София, като през 2011 г. СО отделя 4 000 000 лв. (около 2 млн. Евро) – средства, насочени към културата и подготовка за ЕСК[23]. От 2009 г. общината въвежда и СП „Европа“, която насърчава активността на гражданското общество, а от 2012 г. се фокусира изцяло върху кандидатурата на града за ЕСК. Сред предпочитаните проекти са тези, които насърчават практиките на партньорство между структурите на гражданското общество и органите на местната власт, повишаващи качеството на живот и комуникационните механизми за разпространяване на информация в града; обществената ангажираност с дългосрочното икономическо, социално и културно развитие на града чрез активно включване на гражданския сектор; насърчаване на доброволчеството, както и социализацията на групи в неравностойно положение в условия на мултикултурна среда.
На практика, кандидатурата на града за ЕСК през 2019 г. фокусира политическо внимание върху необходимостта от реформирането на съществуващите оперативни инструменти с оглед тяхната ефективност, прозрачност и съдействие изпълнението на културните цели в развитието на града. Също така, насочва съдържателния обхват на програмите към инициативата през 2012 г., а през 2013 г. го съобразява изцяло с тематичните приоритети на приетата в края на 2012 г. общинска стратегия за култура „Творческа столица“, която също е строго обвързана с подготовката на града за ЕСК. СП „Култура“, и „Културен календар“ започват да подкрепят приоритетно такива събития, които се осъществяват частично или изцяло извън централните райони и имат специфична насоченост към необхванати до момента публики, което цели реформиране на тези инструменти в посока ефективна децентрализация. Актуализирането на двете програми провокира кандидатстващите организации към европейски културни практики като децентрализация, активно участие, достигане до нови аудитории и поощрява обвързването на проектите им с европейска специфика, културен взаимообмен и диалог. Ежегодният мониторинг на различните финансиращи инструменти на СО е важен компонент във връзка с ефективността на културната политика. В този смисъл се очаква ангажиментът на града с ЕСК да доведе до регулярно събиране и представяне на тези данни. Анализ[24] на СП „Култура“ е направен през 2009 г. от „Фондация за градски проекти и изследвания“. През 2013 г. след конкурс е избран външен оценител (Алфа Рисърч ООД), за да изследва публичното одобрение на събитията, които СО подпомага през „Културен календар“, а чрез онлайн допитване до творческия сектор и гражданското общество, относно обхвата и структурата на СП „Култура“ за 2014 г. се цели по-пълноценното използване на този културнополитически инструмент.
3.4 Подготовка на града и кандидатурата му за Европейска столица на културата
Намерението на СО да издигне кандидатурата на София за ЕСК е гласувано още през 2004 г. в СОС. С решение на Европейската комисия 1622\2006\ЕО[25] България и Италия са определени да излъчат два града за титлата „Европейска столица на културата” през 2019 г. Освен София, в надпреварата се включват Бургас, Варна, Велико Търново, Габрово, Пловдив, Русе и Шумен[26]. С различна степен на подготовка, мотивация и налични ресурси градовете – кандидати изразяват желанието си да участват в инициативата и да поставят културата в основата на бъдещото си развитие. В резултат на този стремеж се изпълняват редица позитивни начинания в областта на културата: картографиране на културните пространства и дейности, създаване на електронни страници с информация от официалната и алтернативна културна сфера в града и региона, въвеждане на нови програми за културни проекти в подкрепа на културни оператори, приемане на стратегически насоки за културна трансформация в градовете – Пловдив открива на територията си квартал на творческите индустрии[27], Габрово приема стратегия за развитие на културата в града и създава програма, която финансира на конкурсен принцип създаването на културен продукт свързан с региона[28]. За по-малките общини равностойното участие в надпреварата представлява проблем, предвид необходимото финансиране, което градът – кандидат се изисква да вложи в подготовката. В противоречие с признанието на ЕС, че ЕСК е най-успешната му инициатива, европейските средства отделяни за събитието са ограничени. Наградата в памет на Мелина Меркури е 1,5 млн. евро и се връчва на избрания град около половин година преди провеждане на събитието. Финансирането на самата програма обикновено се разпределя на 50% от национални източници, 35% от общински и 15% от местния бизнес. Процесът изисква ангажимент на всички нива и в това отношение очакванията за подкрепа (през програми или директно на града – носител на титлата) и адекватно отношение от страна на Министерството на културата са резонни. Макар МК, съгласно европейските изисквания да е неутрално до окончателното избиране на града – носител на титлата през 2019 г., Европейската комисия приема предварителния ангажимент с инициативата на национално ниво като добра практика – правителството на Кипър, където за ЕСК през 2017 г. е избран град Пафос, предварително се ангажира със средства, които ще получи спечелилият град, а около една трета от бюджета на ЕСК в Линц е предоставена от австрийското културно министерство.[29]
През януари 2010 г. Столичен общински съвет гласува издигането на кандидатурата на София за столица на културата. С това известява намерението си да вложи средства, време и публична подкрепа за културата и изкуствата, с оглед развитието на региона и приноса към европейското многообразие. Поставя си за цел да развие културната политика на града, да засили партньорството на общинско, гражданско и неправителствено ниво. За целта създава Асоциация за развитие на София (АРС) през 2010 г., като организация на принципа на отдалеченост от управлението „на една ръка разстояние“ и, чийто основни функции са да координира кандидатурата на града и да съдейства на общината по редица проекти в сферата на градското развитие. Така, инициативата е започната, насочвана и управлявана от общината като основни действащи „играчи“ са Асоциацията и СОС, в лицето на Постоянната комисия (ПК) по образование, култура, наука и културно многообразие, които ръководят процеса от самото му начало.
Съгласно изискването в категорията „Град и граждани” за кандидатстващите градове, ориентирано към ценната възможност за съживяване на градските пространства, културния живот и подобряване образа на града в международен и в местен план, и предвид първоначалните намерения да бъде засилено партньорството между неправителствените организации, гражданското общество и публичните власти, част от целите както на Асоциацията, така и на общината, в началото на 2011 г. започват серия обществени обсъждания и дискусии целящи плодотворен дебат между засегнатите страни – от граждани до медии, от бизнеса до неправителствения сектор, от местната до държавната власт, от учени до творци. Определянето на четири теми и дискусиите по тях цели да провокира намирането на точната формула за успешна кандидатура:
-Иновативни културни събития в София: перспективи за развитие
-Културна инфраструктура: перспективи за развитие
-Приоритети и механизми на финансиране на културата в София: ефикасност и обществен ефект
-Какво ни свързва със София и как го представяме навън?
От тези срещи излизат наяве и необходимите стратегически насоки, към които се насочва работата по Програмата. Те включват:
- създаването и привличането на нови публики, чрез децентрализация от център към периферия и обхващането на алтернативни пространства за изкуство;
- оценка на съществуващата културна инфраструктура и неизползваните възможности за подобряване визуалния образ на града;
- противодействие на затворения кръг на културно участие и изолация на хората на изкуството, като единствена публика за култура – проучване и развитие на контекста от потребителски ценности;
- изготвянето на статистики и анализи за нуждите и интересите на публиките; това от своя страна би провокирало по-голямо участие на бизнеса, доколкото при него става въпрос за инвестиция и ефектът от дадена подкрепа е от особено значение;
- интензивен комуникационен процес с оглед привличане вниманието на европейската културна общност и използване на европейски културни мрежи;
- съживяване на местната култура като активен партньор на европейската;
- по-високо ниво на образование по културен мениджмънт и маркетинг;
- достигане целта на Програмата – оживление на града и повишаване качеството на живот в него.
На практика, голяма част от тези идеи и потребности за разработването на ефективна културна политика на града, предложени от неправителствения културен сектор ще се институционализират впоследствие в Стратегията за развитие на културата в София (2013 – 2023) и в Плана за действие към нея.
След първоначалните четири дискусии, се провеждат още редица такива с творческия сектор, организиран е международен конкурс за избор на лого, което да представя най-успешно разпознаваемостта и стойността на инициативата, създаден е Организационен комитет в подкрепа на София „Приятели на София – кандидат за Европейска столица на културата”, в който са поканени над 60 представители на културата, бизнеса, медиите и науката. Дейността му, под формата на тематични дискусионни форуми („Творческа програма“, „Финансова устойчивост“ и „Комуникационна стратегия“) цели изработването на творческа визия, генериране на идеи и инициативи в полза на кандидатурата на града. С множеството срещи, които организира, Асоциацията търси да приложи отворен, интегративен подход, и желание за включване в процеса на всички заинтересовани страни.
Положителен пример в опитите за децентрализация на културната политика и привличането на нови публики и участници в културата са проведените 33 дискусии в районите на София по повод разработването на Стратегия за развитие на културата на София „Творческа столица“[30]. Важен документ, с 10-годишна давност (2013 – 2023), чиято необходимост е продиктувана изключително от целите на ЕСК и изготвена успоредно с обществени обсъждания с гражданския и професионален културен сектор – дискусиите се провеждат и включват, както отдалечени райони на града (район „Младост“, район „Студентски“, район „Надежда“ и др.), така и професионалните среди (творчески гилдии, работодатели в областта на културата, университетски преподаватели, студентски съвети). Подготовката на стратегията минава през три етапа: изготвяне на структура и обхват от експертна група на база проведени анализи, които са предложени за широко обсъждане[31]; изготвяне на подробна стратегия, която е предложена за консултиране с обществеността[32]; финализиране на документа от експертната група и изработване на план за изпълнението ù за 2013 г.[33]
През месец април 2013 г. София разширява още повече обсега на намеренията си и подписва меморандум, според който включва Югозападен регион в кандидатурата си. Целят се съвместни творчески проекти с градовете Перник, Кюстендил и Благоевград, засилване на регионалното сътрудничество и цялостното развитие на региона. Това решение градът обосновава с отговорността си като столица, но за останалите културни „играчи“ провокира съмнения относно правилните ресурси, приоритети и реално приложимите мерки по изпълнението им във връзка с приетата стратегия за развитие на културата в София до 2023 г.
„Творческа столица“ включва пет основни тематични приоритета: Достъп до култура, Култура и човешки капитал, Културно наследство на променящия се град; София – град на творческата икономика, Равнопоставено участие в глобалните културни процеси и четири основни цели:
- да утвърди София като древен, модерен и космополитен град;
- да гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги;
- да позиционира София в европейския и световен културен календар като привлекателна културна дестинация;
- да съдейства за подобряване качеството на живот на жителите и гостите на София.
Изпълнението им се вижда чрез осъществяването на хоризонтални стратегически политики в три направления, които изискват дългосрочно планиране и междусекторно сътрудничество:
Развитие на инфраструктура като предусловие за пълноценен творчески процес:
- материална (реконструкция на общински сгради в многофункционални творчески зали; обурудване и реновиране на съществуващи културни средища – читалища, общински институти и т.н)
- информационна (портал София 2019 с информация за културните събития в града, обществено достъпна информация за възможни пространства в градска среда за провеждане на културни събития; арт-критика; пространства за диалог и дебат върху културни въпроси)
- управление на ресурси – финасови инструменти (подкрепа за любителски и професионални творчески дейности; насърчаване на изяви на открито, в нестандартни пространства и с превес към извеждането на изкуствата в кварталите) и човешки капитал (повишаване знанията и уменията на културни оператори, общински служители в културната сфера; анализи за ефективността на КТИ и други)
Другите две мерки, които стратегията предвижда са насочени към образованието и развитието на способности за активно разбиране и участие в културата като предусловие за изграждане и развитие на публиките чрез стимулиране/изграждане на връзките между култура и образование (програми за партньорство между общински културни институти и столични училища; развиване на интерактивни образователни програми на културните институции – музеи, библиотеки и в рамките на фестивалните програми) и иновации и отваряне като предусловие за активен културен обмен, както между българските градове и региони, така и с Европа, Азия, САЩ (дигитализация на движимо, недвижимо и нематериално културно наследство, интензифициране включването на културно съдържание свързано със София в Europeana; комуникационни кампании извън страната на водещи културни събития в града, за привличане на чуждестранна аудитория и т.н). [34]
Изпълнението на целите на стратегията в партньорство с неправителствения културен сектор са заложени и в концепцията на кандидатурата на града за ЕСК през 2019 г. – „Сподели София“. За изготвянето ù са проведени 8 срещи с творчески организации, чийто фокус е събирането на идеи за реализирането на темата с художествени проекти, обвързването ù с общностите, с увеличаване на партньорството между София, региона и Европа. Концепцията „Сподели София“ залага на изграждането на свободна среда за изява на гражданското разнообразие и творчество, стреми се към баланс между историческо наследство и съвременна култура, чертае културно измерение в дългосрочното развитие на региона, цели обновяване на модела на управление на културния сектор с по-отворен и напредничав, взаимодействащ с обществото, провокира по-забележимо присъствие в европейския културен и артистичен живот, има намерение да подпомогне създаването на конкретни политики, които да задържат и привличат към града младите хора с творчески заложби, да изгради безопасна и разнообразна градска среда, публично пространство, което комуникира с местните жители и гостите на града и възприема кандидатурата на града като „проект на общността, който може да предостави платформа за широк, включващ процес на гражданска активност.“[35] Сред общата визия за процеса и годината на събитието, наред с покриването на европейското измерение на инициативата като разширяване участието в европейски мрежи, повишаване уменията за по-широко включване на българския творчески сектор в европейските културни програми, засилване възможностите за мобилност, културен и диалогичен обмен между града, региона на Балканите и Европа, са обособени и мерки, насочени към местните културни оператори, жителите на града и околностите (поредица от тематични конкурси се очаква да привлече широк кръг творчески организации и граждани), към разнообразието (проект „Европейски творци: Софийската вълна“ цели творчески срещи и работилници между млади български творци и изявени европейски артисти) и устойчивостта на процеса (обществена и политическа подкрепа изразена в осигурено финансиране за културни дейности и сътрудничество до 2023 г. и заявка в годините след приключването на събитието, бюджетът за култура да не бъде по-малък от този през 2013 г.; подобренията в културнополитическите инструменти и цялостния процес на комуникация между културно управление и практикуващият творчески сектор; намерение за отстояване превръщането на ключови проекти от София 2019 в постоянни). Най-общо и като пример за приемственост, целите на концепцията, с която градът кандидатства за ЕСК изцяло съвпадат с целите заложени в културната стратегия на София.
3.5 Участници в емпиричното изследване и обосновка за избора им
За да анализирам състоянието на културната среда в града и нивото на взаимодействие вътре в неправителствения културен сектор и навън – между него и отговорните публични институции, официални културни институции, донорски организации, проведох десет полустанадартизирани индивидуални интервюта, през периода декември 2012 г. – юли 2013 г., в самото начало на включване на града към състезанието за титлата ЕСК, чрез които целя да обхвана мненията на свързаните с този процес към момента на изследването лица. Интервюирах представители на публичните власти в град София, анагажирани с инициативата; неправителствени организации, включени в този период пряко или косвено в подготовката на кандидатурата – в обществена полза, в частна полза (представител на творческите индустрии) и в смесена полза; официален културен институт, който приема съвместната дейност с неправителствения сектор като принос; финансираща организация, съдействаща в осъществяването на множество неправителствени проекти и експертно мнение, свързано с темата. Тъй като, отчитам динамиката на процеса, очаквам редица трансформации докато приключа работата си. От друга страна, целта ми е да опиша настоящия процес (в първите от 2 до 4 години от подготовката на София) и да потърся надеждни механизми за установяване на добри практики в културните ни политики и гражданското участие в тях. Стремила съм се да оформя интервютата в три части: въпроси, директно адресирани към организацията и нейния опит; въпроси, които целят да се проучи схващането за партньорството в сектора (необходимостта, наличието и проблематичността му) и въпроси, чрез които да се установи връзката на инициативата ЕСК със стимулирането на културното участие, потребление, развиването на нови партньорства и мрежи в София.
Основната ми задача е да установя ролята на неправителствения сектор в изкуствата и културата у нас (постигнатото до момента) и очакванията за увеличаване на участието му в културния пейзаж на София, предвид влиянието, което оказва процесът на подготовка като град – кандидат за ЕСК. До каква степен съществува партньорство между правителствени и неправителствени (официални и неофициални) организации в съвременната българска културна среда и в каква степен подготовката на София за ЕСК би могла да повлияе положително върху условията на развитие на неправителствения сектор у нас и подобри партньорските взаимоотношения между самите организации, между тях и управленските структури и на международно ниво? Какви са очакванията в сектора за промяна в управлението на културата и доколко може да се разчита, че такива промени ще бъдат реализирани?
Друг търсен отговор е дали европейската инициатива в местен контекст допринася за увеличаване на културното участие, разбирано като развитие на доброволческата дейност, на партньорство и мрежи в културната сфера. Осъществява ли се действително разширяване на възможностите за участие на неправителствения сектор в България посредством тази инициатива или голяма част от него остава вън от сферата на разпределяне на ресурси (икономически, инфраструктурни, социални)? Това реално би показало степента на успешност на инициативата на местна почва.
Някои от интервюираните изискваха да им изпратя предварително въпросите и предпочитаха да отговорят по електронен път. Други избраха личния контакт и не изискваха предварителна осведоменост извън тази, която аз им предоставях в предварителния разговор. Сред респондентите има четирима представители на неправителствения културен сектор: г-н Асен Асенов – Платформа за изкуства и култура ЕДНО, г-жа Ния Пушкарова – Сдружение „ИМЕ“; г-жа Станка Желева – Фондация „Easyаrt“ и г-жа Лора Варийска – „Студио funkt“; трима представители на публичните власти[36]: г-жа Деница Лозанова, програмен директор „Изследвания и анализи” в Асоциация за развитие на София, определена за координатор на дейностите, свързани с кандидатурата на София за „Европейска столица на културата“, с решение 677/2.12.2010 на Столичния общински съвет; г-жа Малина Едрева, председател на Постоянна комисия по образование, култура, наука и културно многообразие и член на Постоянната комисия по европейските въпроси и връзки с гражданското общество в Столичен общински съвет и г-н Николай Енчев, отговарящ за инициативата ЕСК – София 2019 в отдел „Образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт” на столичния район „Младост“; един представител на официалния културен сектор: г-жа Аделина Филева, директор на Софийска градска художествена галерия (СГХГ); един представител на донорска организация: г-жа Надя Захариева, програмен директор „Изкуства и култура“ на фондация „Америка за България“ и един експерт по културни политики: г-н Юрий Вълковски, директор на „Фондация за градски проекти и изследвания“, активно участващ в инициативата ЕСК, като независим експерт и също представител на неправителствения сектор.
Някои от неправителствените организации, представящи творческия сектор в изследването съществуват изцяло като организации в обществена полза (Сдружение „Име“, Фондация „Easyаrt“), докато други работят в частна и обществена полза, акумулирайки публични и частни средства (платформата ЕДНО) или изцяло в частна полза, като стопански организации – част от творческите индустрии („Студио funkt“).
Списание „Едно”, представлявано от Асен Асенов е еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД) и развива дейност едновременно в медийната и фестивална индустрия у нас. Организацията извършва дейност от 2001 г. и се финансира чрез стопанска дейност, по програми и проекти на ЕС, от СО, Фондация „Америка за България“, спонсорства от чужди организации, посолства и културни институции. Работи с постоянен екип от около 10 човека, а за всеки от фестивалите осигурява временна заетост за 30 – 35 човека, както и за около 20 – 30 доброволци. Организира няколко международни фестивала за дизайн, съвременен танц, архитектура и съвременно изкуство – Sofia Dance Week, Sofia Design Week, Sofia Architecture Week, Mellow Music Festival, Sofia Contemporary. За осъществяването им работи в партньорство с много галерийни и изложбени пространства, университети, училища, НПО и други. ЕДНО определя себе си като платформа за изкуства и култура, чиято цел е да реализира качествени проекти, да привлича нови публики и да провокира обмен между местни и чуждестранни артисти[37]. Проектите на организацията са подпомагани от СП „Култура“, „Културен календар“, програма „Публики“ на НФК.
Асен Асенов работи активно по подготовката на кандидатурата на София за ЕСК в началните ù етапи: член на Инициативния комитет „Приятели на София – Европейска столица на културата”; един от авторите на работния вариант на Стратегия за развитие на културата в София 2013 – 2023 „София – Творческа столица”; впоследствие, съавтор и на Стратегия за развитие на културата на град Габрово – също кандидат за ЕСК през 2019 г. С многобройните си инициативи тази организация се характеризира със сравнително широка популярност сред обществото и активност в творческите среди. Избрана е за организатор на Sofia Contemporary (под наименованието Фондация „София за култура и изкуства”) – единият от двата нови фестивала инициирани от СО по схемата за подкрепа на иновативни културни събития[38] по ОП „Регионално развитие” 2007-2013 г.
Дейността на сдружение ИМЕ[39] се свързва с организирането на Арт Фест Водна кула, интересен с това, че борави с неконвенционален продукт – съвременни артистични практики, които нямат установеността на вече приетите форми. Въпреки това, фестивалът се характеризира с устойчивост (провежда се вече седем последователни години – 2006 – 2013 г.), успява да се наложи на българската алтернативна културна сцена, добива широка популярност и осъществява партньорства с чуждестранни артисти (фестивалът е международен). Част от културния пейзаж на София, инициативата цели да промени градската среда със средствата на изкуството. Провежда се в пренебрегнати места и сгради с архитектурно и историческо значение за града (Водната Кула, кв. Лозенец; Стара минерална баня, Банкя и други). Чрез събитията си сдружението се стреми да засили гражданското участие и активност. Създава платформа за комуникация върху целия спектър от съвременни социални дискурси – между поколенията, между половете, между локално и глобално, между различните култури, между изключените и включените в едно общество, поставяйки въпросите за толерантността и взаимодействието в обществото и околната среда. Цел на Арт Фест Водна кула 2008 е: „Да привлечем вниманието на младите към опазването на чистотата в града и силата на изкуствата, обединяваща тези идеи. Да приобщим хора с различен социален статут около важни за града ни ценности като толерантност, опазване на околната среда, общуване и участие в граждански инициативи.” Важен акцент в провеждането на фестивала е неговият международен характер, привличането на участия от цял свят. Стреми се към децентрализация – издания на фестивала има и във Видин, както и към междукултурен обмен и представяне навън – Water tower art fest in London и др. Сдружението работи с екип от единадесет човека: асистенти, ПР, дизайнери, консултанти. През годините събитието е подпомагано по програмите „Публики“ и „Мобилност“ на НФК, от СП „Култура” и е включено в „Културен календар“ на СО от 2012 г.; подкрепа получава също от няколко посолства и от частни компании.
Г-жа Станка Желева е директор на Фондация „Easyаrt“[40]. Организацията е основана през 2011 г. с екип от трима човека[41]. Развива дейност с културно-образователна насоченост – запознаването и ангажирането на подрастващите със средствата на изкуството. За целта организира Easyart fest – Детски панаир, двудневна програма с множество творчески ателиета със свободен достъп и подходящи за привличане интереса на подрастващите игри, свързани с музеите и галериите на града. Фестивалът има шест издания до момента в столицата и няколко издания в други български градове – Враца, Бургас, Пловдив, с което допринася децентрализацията на културния живот. Други инициативи на фондацията са „История на изкуството в училище“ (проектът се провежда в 15 училища в София, Бургас, Враца и Кривина през периода 2012 – 2013 г. и има за цел да запознае учениците с различните периоди в развитието на изкуството, с ключови творци и нестандартни техники по интересен и забавен за тях начин); „Изкуство за малките“ (програмата цели да превърне музеите в лесно достъпно и привлекателно място за децата и техните родители като се предоставя възможност и свободен вход един час седмично, през който децата могат да рисуват в галерийните пространства, да възпроизвеждат изложените в тях произведения, да се запознаят с основни фотографски техники и т.н); „Месец на фотографията“. За осъществяването на проектите си, фондацията си партнира с официални културни институции (Национална галерия за чуждестранно изкуство, Софийска градска художествена галерия, Френски културен институт), с образователни институции (училища, НХА), с донорски организации (основната подкрепа за дейностите на фондацията и възможността събитията ù да са напълно безплатни е проектното финансиране на фонадация „Америка за България“; последното издание на фестивала е съфинансирано и от СП „Култура“). Основната мисия на фондацията е определена така: „За развитието на едно демократично общество е особено важен свободният достъп на хората и най-вече на подрастващите до различните форми на изкуство, култура и спорт. Основната ни мисия е да организираме абсолютно безплатно събитие с разнообразни културно – образователни, развлекателни и спортни дейности под формата на различни ателиета, състезания и игри, насочени към подрастващото поколение (12 – 18 год.). Чрез тях искаме да им предоставим поле на изява, да провокираме тяхната креативност, да насърчим младите таланти, да развием социалните им контакти и работата им в екип.”
Архитектурно студио funkt[42] е стопанска организация, изцяло зависима от пазара. Екипът му включва пет архитекта и един връзки с обществеността (г-жа Лора Варийска). Сферата на тяхната дейност е архитектурата и дизайна, което ги прави част от творческите индустрии у нас, с изявена бизнес ориентация. Организацията се развива като реален пазарен субект, без да се ползва от европейско, национално, общинско или друго субсидиране. С творческите продукти, които създават те участват не само в пазара, но също имат изяви във фестивали (Sofia Design Week, Vienna Design Week) и архитектурни конкурси, организирани от частни фирми (“Уолтопия” ООД, Collider Activity Center[43]) или от общинската управа. И в трите сфери на дейност, този респондент е важен за изследването, предвид възможността за включването на иновативност и творчески похвати в процеса на подготовка кандидатурата на София за ЕСК, както и за местното взаимодействие и отношение към творческите индустрии. Макар и стопански ориентирано, студио funkt дава заявка за артистично, чувствително към заобикалящата ни среда отношение: „Идеята за формирането на студио функт възникна от желанието ни да разполагаме с времето си, с енергията си, с начина си на изразяване. Името ни се появи от функционалността, която за нас е основният принцип в проектирането. За нас архитектурата не е ЗУТ[44], а пространството, което ни заобикаля, въздейства и възпитава обществото. Може би сме наивни, но се надяваме да допринесем за една по-хуманна, екологична и спокойна среда, в която да отгледаме децата си. Убедени сме, че ако всеки върши работата си с желание, светът ще бъде по-добър.“
Г-жа Деница Лозанова е програмен директор „Изследвания и анализи” в „Асоциация за развитие на София“ (АРС)[45] – нестопанска организация с обществена полза, създадена от Столичен общински съвет през 2010 г. с цел да подпомага диалога между гражданско общество, бизнес, държавни институции и общинска администрация, което да доведе до изграждането на благоприятна обществена среда, зачитаща многообразието и развиваща София като „модерен европейски град, който носи в себе си духа на българската култура и история” . АРС е определена за координатор на дейностите, свързани с кандидатурата на София за ЕСК, с решение 677/2.12.2010 на Столичния общински съвет (СОС). Асоциацията се управлява от Управителен съвет и изпълнителен директор, избрани от СОС, а Управителният съвет включва общински съветници от различни политически партии и представители на администрацията на Столична община. Екипът се състои от пет експерта в сферата на публичните политики. На практика изнасянето на част от дейностите на общината в тази структура от типа „на една ръка разстояние“ създава възможност за по-голяма гъвкавост при набирането и разходването на средства, установяването на партньорства с граждански структури и концентрирането на експертен състав. Обикновено такъв тип организации се ограничават до субсидиране на културни продукти и услуги[46], но в случая на АРС има залог за по-широка сфера на дейност, включваща от една страна управление на процеси (взаимодействие между различните „играчи“ и сектори в културната сфера), а от друга, самата тя да влияе върху промяната на социалната среда, чрез собствените си проекти и в изпълнение на целите на създаването си – да подпомага управлението на проекти на Столична община, да осъществява анализ, мониторинг и оценка на ефективността на прилаганите програми и общински политики и да съдейства на СО при организиране на обществени кампании на национално и международно ниво (Европейска седмица на мобилността, Европейска седмица на е-уменията и др.). Половината от дейността на АРС е съсредоточена върху инициативата ЕСК. Като основен координатор на дейностите по кандидатурата, през 2012 г. тя способства редица инициативи в областта: разработване на стратегия за развитието на културата в София, организиране на обществени дискусии и международни конференции на тема културни политики и ЕСК, координиране дейността на Инициативния комитет за издигане на кандидатурата на града за ЕСК, подписване на споразумения за партньорства с бивши и бъдещи градове носители на титлата и т.н[47]
Г-жа Малина Едрева е председател на ПК по образование, култура, наука и културно многообразие, член на ПК по европейските въпроси и връзки с гражданското общество в Столичен общински съвет и член на Комитета на регионите. Столичен общински съвет като орган на местното самоуправление на територията на Столична община и Постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие представляват основните звена, които определят насоките на развитие на културните политики в града чрез решенията, които гласуват на редовните си заседания. Задачи на комисията са да проучва потребностите в областта си, да предлага решения на проблеми, да осъществява контрол за изпълнението им. Съответно, това е публичната структура, заедно с Дирекция „Култура“[48] на Столична община, която има най-пряко влияние и контрол върху културните процеси в София, а съвместно с АРС и върху подготовката на ЕСК през 2019 г. В тази връзка и като провеждане на дългосрочни политики в сферата, Комисията инициира редица мерки за подобряване на съществуващите Културен календар на София, програма „Култура“ и въвеждането на нови програми – програма „Европа“, концентрация върху целите за спечелване на титлата ЕСК през 2019, гласуване на Стратегия за развитие на културата в София (2013 – 2023), ежегоден годишен план към нея и отчети за изпълнението му.
Предвид факта, че ЕСК е инициатива, която се стреми да включи в обхвата си нови, необичайни публики, да провокира интереса и участието на гражданите на един град, да разшири досега и ангажимента към местната култура не само в центъра, но и в крайните квартали, интерес за изследването представлява позицията на районните администрации. Избрах за респондент представител на район „Младост“ – г-н Николай Енчев[49], тъй като районът представлява един от други подобни периферни квартали на София. Обхваща 10% от нейната територия и население малко над 10% от това на града, като показва тенеденции за нарастване. В район „Младост“ функционират четири читалища[50], не малък брой учебни заведения и има добра транспортна връзка с центъра на града. Делегирането на отговорности към районните администрации от СО би следвало да включва и отгворността по реализирането на културни политики и дейности в различните райони, по прокарването на мерки и програми в Столичен общински съвет за стимулиране на производство, разпространение и потребление/участие на културни продукти в тях. Реално, реализацията и концентрацията на ресурси в сферата по районите на София се свежда до отбелязването на местни традиционни събития, с традиционна публика и с отсъствие на иновативни елементи. В тази връзка интерес представлява до каква степен те (в частност – район „Младост“) са привлечени като участници в подготовката на кандидатурата на София за ЕСК, както и на какво ниво е комуникацията им с неправителствения културен сектор, който би могъл да развие липсващите иновативни компоненти в местните културни календари.
Г-жа Аделина Филева, директор на Софийска градска художествена галерия (СГХГ)[51] представлява позицията на официалните културни институции в изследването, чийто потенциал и развитието му са, разбира се, ключов елемент от процеса на подготовка на ЕСК. Респондентът се отличава с опитите си да прокарва нови за функциониращите държавни и общински културни институции в България мерки за привличане на нови аудитории – деца, хора в неравностойно положение, за развитие и подкрепа на млади таланти – програма „Място за срещи“ в галерия „Васка Емануилова“ – филиал на СГХГ, за сътрудничество с бизнеса и за установяването на дългосрочно партньорство с неправителствен сектор в културната сфера. Като общински културен институт (ОКИ), статутът на СГХГ е уреден в ЗЗРК като юридическо лице със самостоятелен бюджет, който се създава, преобразува и закрива с решение на общинския съвет, съгласувано с министъра на културата; финасира се от общинския бюджет, като размера на субсидията не може да бъде по-малък от този през предходната година, независимо от реализираните приходи от дейността му.[52] Въпреки сигурността на общинското финансиране, галерията търси възможности за допълнително финасиране като кандидатства по различни проекти, където е възможно[53] (подкрепена е от НФК по програма „Публики“ за 2013 г.), като набира средства от бизнеса и дарения от творци под формата на произведения на изкуството. Единствената галерия на община София работи с екип от 13 човека, между които десет уредника, един реставратор и един PR специалист. Разполага и с филиал – галерия „Васка Емануилова“, която съчетава функциите на музей и изложбено пространство – място за инициативни проекти, подкрепящи развитието на съвременни автори.
Г-жа Надя Захариева, програмен директор „Изкуство и култура” във Фондация „Америка за България“[54] (ФАБ) е представител на организация, която финансира културни дейности у нас. Смятам, че гледната точка на организация – донор би дала различен поглед (от друг ъгъл) към проблематиката на културното участие и партньорство в страната. Мнението на респондента е важно предвид факта, че тази организация през последните години е ключова за развитието на алтернативната българска културна среда – основен източник на средства както за неправителствения културен сектор, така и за осъществяването на различни културни проекти, съобразно европейските и световни културни практики. Мисията на фондацията у нас е да укрепва демократичното общество и динамичната пазарна икономика. Подкрепя програми, които насърчават партньорството между САЩ и България, обмена на идеи и знания. Поощрявайки инициативността, фондацията предоставя грантове в шест области: изкуство и култура; земеделие и околна среда; гражданско общество и демократични институции; социална сфера; образование и библиотеки; културен туризъм. Като една от най-изявените към момента финасиращи организации в областта на културата (финансирала над 300 проекта в сферата на образованието и културата у нас), „Америка за България” представлява интерес за изследването ми, тъй като работи активно за по-широк достъп до изкуство и култура („Фортисимо в клас”, „В час с театъра”, „Детски кътове в музеите” т.н), подкрепяйки проекти, които целят международно партньорство, осъществяване на връзки между творците, насърчаване разбирането ценността на изкуствата и културата, с оглед изграждането на бъдещи публики, модернизиране на културната инфраструктура в България и др. “Америка за България” е създадена в подкрепа на развитието на неправителствения и граждански сектор в България. Фондацията е основана през 2008 г. като наследник на Българо-американския предприемачески фонд, създаден от Американското правителство чрез Агенцията за международно развитие. Управлява се от съвет на директорите и изпълнителен директор. Всяка област има програмен директор, а екипът на фондацията е 15 души.
Г-н Юрий Вълковски е директор на „Фондация за градски проекти и изследвания“[55] (ФГПИ), преподавател по културен мениджмънт и културна политика; практик с опит в управлението на граждански проекти, финансирани от американски и европейски донори, като Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа, Европейската културна фондация, Фондация „Форд”, Фондация „Отворено общество” и други; експерт, член на Стратегическата група „Душа за Европа”[56], директор на „Асоциация на българските фестивали“; активно участващ в инициативата ЕСК, член на Организационния комитет за подготовка на кандидатурата на София за Европейска столица на културата 2019 и член на Международния комитет за подготовка на кандидатурата на град Сиена (Италия) за Европейска столица на културата 2019; един от авторите на работния вариант на Стратегия за развитие на културата в София 2013 – 2023 „София – Творческа столица”.
Фондацията включва екип от трима човека и развива дейност в четири основни направления: Изследвания и анализи на общински културни политики ( Изследване и анализ на Столична Програма „Култура” (2009); Мониторинг на Календара на културните събития на Столична община (2010); Културни събития и културна инфраструктура в периферията на София (2011); Оценка на проект „Фортисимо в клас”, по поръчка на Фондация „Америка за България” (2012)); трансфер на опит и знания по теми от областта на културните политики и културния мениджмънт между България и Европа (организиране на няколко конференции, съвместно с „Душа на Европа“); подпомагане на артисти и артистични организации при разработване на стратегии, набиране на средства и реализиране на проекти; осъществяване на иновативни, експериментални и нестандартни артистични проекти (Samples – Танцов и мултимедиен пърформанс на Централната ЖП гара на София. Съвместно с Фондация „АлтАрт” (Румъния) и Европейската културна асоциация (Турция) (2010); Изложба „Парите разказват”, финансирана от АлфаБанк (2011). Мисия на фондацията е да насърчава активното гражданско участие в България и Европа и да утвърждава изкуствата и културата като фактор за личностно и общностно развитие. Респондентът е важен като представител на неправителствения културен сектор и от гледна точка на активната му позиция на експерт в сферата на културната политика в България.
3.6 Интерпретация на получените резултати
Въпреки описаните мерки, които управляващите културната област общински структури прилагат, за да подобрят условията на взаимодействие между различните „играчи“ на културното поле, интервютата с техни представители показват недостатъчното им положително влияние в сектора на този етап. Това може да се проследи в по-голяма степен в отговорите на респондентите от НПО (ЕДНО, Easyart, ИМЕ, Funkt, ФАБ, ФГПИ), в по-малки, но отново открояващи се нива при официалните институции – културни или управленски (СГХГ, район „Младост“).
Ще анализирам самостоятелно и последователно десетте интервюта, предвид специфичната за всеки от респондентите сфера на дейност, а накрая ще обобщя казаното от тях, съставяйки общата картина и проблематика на културния НПО сектор в София и възможностите му за участие в културните политики като цяло, и в подготовката на европейската инициатива в столицата, в частност. С оглед коректното използване на цитати от интервютата и предоставянето на възможност да се проследи връзката между моята интерпретация и казаното в интервютата, приемам методика на посочване в скоби след цитат инициалите на интервюирания и номера на въпроса, чийто отговор цитирам в текста по-долу.
Представителят на платформата за култура и изкуства ЕДНО[57] обръща внимание на доста затворения и ограничен кръг, в който се развива българската култура. Респондентът отчита подхода на СО като прогресивен, предвид започването на реформи в общинската политика за култура, към момента на провеждането на интервюто[58]. Окачествява нивото на взаимодействие като добро, вътре в самия неправителствен сектор (създаването на „Българска фестивална асоциация“) и като недостатъчно – вън от него (подкрепата от бизнеса, като търговска сделка, а не като резултат от социално отговорна дейност на компаниите; едва един реализиран проект по европейска програма за култура). В същото време като причина за трудното развитие не само на неправителствения културен сектор, но и на съвременната култура и изобщо на културната сфера, е посочена тоталната липса на отговорност от страна на Министерство на културата – институцията, която изпълнява културната политика в страната. Невъзможността за взаимодействие с нея, описана от респондента като „изключително дискриминационна“, „арогнтна“ и „довела до тоталната си изолация от много културни активисти и организатори на културни събития“ се съдържа в пълната липса на комуникация с министерството, което „или въобще отказва диалог с независимите културни платформи или обещава неща, които никога не изпълнява“ (А.А/14). Отказът за признаването на НПО сектора като важен „играч“ за българската културна сцена, е и повод за А.А да категоризира културната ни политика като неподкрепяща разнообразието и участието в сферата (А.А/12). Мотивът му е, че държавните институти са привилегировани за сметка на неофициалните, чрез гарантирани от бюджета годишни разходи за издръжка и допълнителни субсидии на база продаден билет. Тази подкрепа е идентична и за общинските културни институти. В същото време ЗЗРК дава основание за равнопоставеност на официалните и независими културни институции при кандидатстване по общински и национални програми за подкрепа на културни проекти. Това, според респондента, има няколко негативни последствия за развитието на българската култура в генерален план: липса на реална конкуренция между структурите, създаващи културен продукт; ниско качество на българските културните продукти; липса на стимул и слабо представяне на българската културна продукция навън или производство на „неконвертируемо извън страната“ (А.А/4) културно съдържание; вливане на бюджета за култура в „неработеща система от културни институции“ (А.А/4), чийто пространства са недостъпни за независимите продукции (А.А/1); липса на политики за разнообразие и участие в културния живот; изолация от „културните процеси в Европа и другите континенти“(А.А/6); липса на развити публики за други, извън традиционните видове изкуства (А.А/9).
На този фон, респондентът окачествява инициативата ЕСК като възможност преди всичко „да генерира много сериозно политическо внимание и внимание от страна на бизнеса към културата“(А.А/6). Благодарение, концентрацията на тези ресурси я определя като средство за постигане на редица резултати в културната сфера – технически подобрена културна инфраструктура, по-тесни и интензивни контакти с международни организации и артисти, подобряване качеството на българската културна продукция и нейното управление, разширяване на публиките(А.А/9). Резултати, които не са задължителен изход, а са в ръцете на самите градове – кандидати за „брошката“ ЕСК(А.А/17). Може да се очаква, че инициативата ще отвори в по-малка или по-голяма степен града, артистите и публиките към европейските и световни културни процеси (А.А/18), тъй като, както се вижда и от останалите интервюта, международното сътрудничество не е устойчива практика за българските организации, което в контекста на недостатъчното използване възможностите на европейските програми за подкрепа на културни проекти, се очертава като явен проблем.
Следващият респондент, Ния Пушкарова[59], има основна сфера на дейност – представянето на съвременно изкуство у нас. За разлика от предходния респондент, сдружение ИМЕ демонстрира една по-задълбочена обществена кауза – със средствата на визуалните изкуства, организацията се стреми да облагороди занемарени обществени сгради и пространства с архитектурно или културно значение, стимулирайки гражданско участие на различни нива. Също така, струва ми се важно да отбележа, че събитията на Водна кула арт фест са със свободен вход, за разлика от инициативите на предишния респондент, които са платени в по-голямата си част. Това вмятане е важно от гледна точка на факта, че и двете организации получават публични субсидии за дейността си (повече за ЕДНО ЕООД, и по-малко за Сдружение ИМЕ), чиято крайна цел би трябвало да включва осигуряване достъп до културна продукция на населението.
Основен тезис, който изпъква от интервюто с Ния Пушкарова е, че не съществува ясно регламентиран механизъм за подкрепа и развитие на НПО. Очевиден проблем е липсата на ясни критерии за подкрепа на едни или други организации с обществени средства. Проблем, който е видим и за общината, тъй като в контекста на кандидатурата на София за ЕСК, реформирайки оперативните инструменти на културната си политика, дава превес именно на регулярен мониторинг на подкрепените събития от външна на общината организация, като последващо финансиране е възможно на база положителна оценка на събитието от предишната година. Действително, могат да бъдат възприети като резонни изисквания към публично подкрепени неправителствени организации да правят събития, от които определен процент да е достъпен за потенциалните публики, под формата на безплатен вход. Считам досегашната липса на подобни изисквания като част от по-общия проблем за липсата на политики на участие в страната – на неправителствено, правителствено и общинско ниво. Това е теза, която е подкрепена в голяма част и от останалите интервюта.
Други посочени от респондента негативи, възпрепятстващи ползотворния диалог с публичните власти са липсата на информираност, „достатъчно добра база данни за структурата на държавната и местна власт, относно инструментите за взаимодействие“ (Н.П/6). Тромава администрация, липса на гъвкавост и взаимодействие между самите управленски институции (министерства, общини, парламент), „смислено подреждане на приоритетите“ в културната и обществена сфера, са другите изтъкнати от респондента причини(Н.П/7), които възпрепятстват комуникацията в една или друга степен. Това, посочва Ния Пушкарова е процес, който трябва да бъде в еднаква степен осъзнат и изграден от управление, неправителствени организации в сферата на културата и публики(Н.П/7). Липсата на здравословна среда за участие (информираност-консултация-участие) и ясни механизми се отразява освен навън – на публиките, на администрацията и претенциите за прозрачност на действията ù, и вътре, в самия НПО сектор. Като че ли се наблюдава разделение на два лагера – организации, близки до институциите и/или работещи в близки отношения с властта, т.е имащи достъп до ресурси, и други, които формално имат достъп до същите ресурси, но на практика – не. В действителност, партньорството не е производно на културни политики и мерки за осъществяването им, а доколкото го има е „вследствие от лични познанства и контакти“ (Н.П./10), което също е усложнено от съмнения за „кражба на идеи“(Н.П/4). Очевидно това, наред с други пречки като трудното и недостатъчно финансиране (публично – общинско и държавно, от страна на бизнеса и европейските фондове), което се явява гарант не само за изпълнението на неофициалните културни проекти, но и често единствена възможност за съществуването на тези организации, възпрепятства обединението на сектора за общи каузи, в обща „платформа …, вън от собствената локална сцена“(Н.П/4).
В този смисъл, респондентът очаква „емблемата“ ЕСК да доведе до по-добро разбиране на „културата с всичките ù асоциирани признаци“ (Н.П/9), което да наложи по-ясни цели и принципи при разпределянето на ресурси (Н.П/11). Едновременно с това, за промяна на статуквото се разчита на вътрешна мобилизация на сектора повече, отколкото на инициативата, предвид оценката, че АРС „работи с набор от известни марки, които не определят целия диапазон на културни продукти в столицата“, черпят се идеи от сектора, без да има „достатъчно директна комуникация“ с него и т.н (Н.П/10).
Примерът, който Н. П. дава за отхвърлянето на кандидатурата на сдружението да участва като партньор на общината по схемата за иновативни събития в София (Н.П/10), засяга голяма част от проблематичността на културните ни политики: липса на ясни цели и приоритети, липса на политики за участие, които да доведат до по-широк достъп на населението към културни продукти; липса на действително отношение към публиките, към привличане на техния интерес, а не обслужване на авторите на събитията (самоизолацията на хората на изкуството; култура за тесен кръг, добре образована публика).
Под влияние на инициативата ЕСК и като резултат от проведената в София международна конференция „Регионално/градско развитие и култура“ съвместно с европейската инициатива „Душа за Европа“ (2009 г.), идва решението 10 млн. евро от Оперативна програма „Регионално развитие“ да бъдат преразпределени за „иновативни културни събития“ (2011 – 2014) [60]. Само по себе си, решението да бъдат насочени средства от ОП „Регионално развитие“ към съвременна култура е изключително проактивно, тъй като развитието ù до този момент не е било подкрепяно със специална схема от фондовете за регионално развитие, включително и в европейски мащаб, и то с основни бенефициенти – неправителствените организации. Впоследствие, с обяснението, че те нямат необходимия капацитет да се справят с европейските фондове, от основни бенефициенти, НПО са пренасочени да бъдат само партньори на общините. Редица неясни критерии (липса на бюджет за хонорари на артисти), множество административни изисквания (финасова тежест за общините, поставянето на творческите организации в ролята на пишещи технически задания, вместо свобода да реализират самостоятелно концепциите си, неефективност на обществените поръчки т.н) и несъобразяване с местните потребности свеждат проекта за иновативни културни събития до непълноценното му изпълнение. На първо място поставянето на общините като водещи ползватели на схемата, не съвпада с демократичните практики, където те би трябвало да подпомагат и катализират процеси, без да се очаква да продуцират и създават културни събития. На второ място, опитът от проекта за иновативни културни събития сочи, че всяка инициатива, програма, политика за да бъде ефективна трябва да минава през задължително допитване до засегнатите общности[61]. Вместо това, в следващия програмен период от 2014 г., съвременната култура отново отпада от сферата на регионалното развитие, за сметка на по-приемливата и по-популярна форма за подкрепа чрез инвестиции в културна инфраструктура.
За разлика от Варна, СО съвместно с две неправителствени организации „Кредо бонум“ и „Фондация за култура и изкуства“ на ЕДНО ЕООД осъществява фестивалите: „Фестивал за изкуствата на открито в Западен парк”[62] и „Фестивал за изкуство в публичното пространство: Sofia Contemporary”[63], които водят до известна децентрализация на достъпа до култура в първия случай и концентрация на внимание, диалог и в крайна сметка дебат върху съвременното изкуство, отношенията му с публиките и публичните пространства сред творческия сектор, във втория[64]. Изданията на фестивала в Западен парк си поставят за цел да привлекат „нова активна публика“, която комуникира със заобикалящото я публично пространство и се основава на изграждане на партньорства с различни творчески организации, които чрез отворена покана са насърчени да вземат участие в събитието. Част от програмата на фестивала е приоритетно насочена към малцинствените групи в района („Нов живот – детски кът“ – творческа работилница за деца от кв. Факултета, Компот колектив и Трансформатори; „Вълшебната стая“, Фондация „Артист“). Събитията в рамките на „Sofia Contemporary“ целят да представят града като „колективно пространство, което може да бъде реорганизирано и върху което може да се въздейства“ чрез различни художествени средства. Голяма част от критиките към този фестивал са ориентирани към неговата комерсиализация, липса на действителна иновация при организирането и провеждането му и най-вече в неговото официализиране, което го прави събитие за обичайните фестивални публики, без да привлича нови такива.
За повече достъп до култура работи следващият респондент – представител на неправителствения сектор у нас. Станка Желева представлява фондация „Еasyart“[65], която е една от малкото организации в София, чиято целева група приоритетно са децата. Разбира се, както се посочва и в интервюто, екипът е наясно, че чрез децата „ангажират и родителите“ (Ст. Ж/1). Мисията на фондацията е да даде възможност за повече достъп и участие в културни дейности на подрастващите с категоричната преценка, че „това навън е производно от това, че години наред никой не си е направил труда да им покаже света през изкуството“(Ст.Ж/5). Напълно свободните инициативи на организацията спомагат бързо нарстващата им популярност и привличат напълно нови за последните години у нас публики към културните институции. Тъй като, сферата на дейност на респондента налага непрекъснати контакти и взаимодействие с официалните културни институции, „музеите, които под формата на игри да бъдат посетени и разгледани от колкото се може повече хора“(Ст.Ж/6), това интервю спомага да се открои следващ проблем на ситуацията в културните ни политики – мотивацията за съществуването, публичната подкрепа и до каква степен се изпълнява мисията на тези места на официалната култура? Проблемното сътрудничество, както се установява от това интервю е практика не само между неправителствен сектор и неправителствен сектор, и между неправителствен сектор и отговорните управленски институции, но и между неправителствен културен сектор, офицален културен сектор и управленски институции. Това е тема, която засяга и Асен Асенов (ЕДНО) – невъзможността залите на официалните културни институти да се ползват от независимите артисти за представяне на културното съдържание, което те произвеждат, и което може да се види и в светлината на привличане на една по-различна публика. В случая на фондация „Easyart“ се предлага партньорство с оглед привличане на повече и нови публики. Откровеният отказ и нежелание да бъдат приети тези публики, резонно буди недоумение и поставя по-горните въпроси за смисъла на обществената подкрепа за съществуването на дадени институции, които не функционират адекватно за цялата общественост, а работят за определен и доста стеснен кръг посетители (вероятно изследователи, чуждестранни туристи). Освен ограничение за вида публики (децата се оказват „кошмар“ (Ст.Ж./11)), вероятно резултат от консервативния подход в управлението на тези институции, препятствие е и липсата на мерки, които да поощрят хората с по-ниски доходи да бъдат посетители на музея. Действително МК и/или общините поддържат в някаква степен (макар и недостатъчна) присъствието на тези институции, представящи официалната българска култура. Субсидиите, обаче, са насочени към ремонти на сградите, към покриване на ежедневни разходи (ток, вода, заплати т.н) и без каквито и да било изисквания към институциите да се стараят „да обживят“ (Ст.Ж./5) тези места, да провокират интерес, да търсят и работят с широк кръг публики, да осигуряват достъпност и образование в култура за обществото – образователни програми, програми за деца, за ученици, за младежи, за пенсионери, за хора с финансови или физически затруднения и т.н. Ограничената информация за дните със свободен вход и/или различни инициативи на музея, които биха могли да привлекат алтернативни на обичайните публики, освен че отново е част от липсващите политики за работа с публики, но и допринася затвърждаване отношението към местата за култура като за специални места за специални хора. Такъв подход при управлението на официалните културни институции косвено подпомага засилващото се усещане у българина, че културните блага са лукс, стоящ извън ежедневието на обикновения човек. От другата страна на тази скала стои възприятие на музея като „едно забавно място, където има хубави неща за гледане и всъщност ходенето на музей може да е едно много симпатично решение за това как да изкараме свободното си време“ (Ст. Ж./6) – решение, което изисква отворен модел на комуникация при управлението му.
В този смисъл, според респондента, частичните мерки, работата „в сътрудничество, но с определен кръг организации“ (Ст. Ж./9) или липса на синхрон и взаимодействие между политики на местно и държавно ниво, които да стимулират конкретно участието в култура, без едновременното развитие и партньорство между „държавни, общински институции, независими организации, публики, изобщо всички, които участват в процеса „култура“ в България“ (Ст.Ж./13), нито стратегията за развитието на културата в София ще бъде ефективна, нито ЕСК – успешна. Основен проблем, който трябва да бъде решен, според Ст. Желева е налагането на активно и адекватно отношение към публиките на всички нива. В този смисъл, препятствие представлява не толкова липсата на финансиране за неправителствени организации, въпреки че е посочен такъв проблем с европейските програми (Ст. Ж./7), а по-скоро „начинът, по който се разпределят парите … най-добре финансираните проекти са и най-комерсиални – платени детски ателиета, платени лекции, скъпи билети и никакво изискване от общината за достъпност на събитията“ (Ст. Ж./12). Липсата на взаимодействие на управленско ниво (министерства, общини), която се материализира в частични представителни събития – „скъпи изложби в Брюксел“ (Ст. Ж./13), за сметка на реални мерки, които да направят привлекателни българските културни институции, както за местните посетители, така и за чуждестранните публики, създава усещането за липсваща културна политика у нас. В този смисъл, очакването за повече участие на НПО сектора в културната политика, дори и в контекста на кандидатурата на София за ЕСК изглежда по-скоро нереално, предвид заключението на респондента, че „трябва да има някаква културна политика, за да се участва в нея“ (Ст. Ж./14) Като задължителен, но засега само пожелателен принос от европейската инициатива, Ст. Желева вижда „рекламирането, обживяването и използването потенциала на съществуващите културни институции“ в града(Ст. Ж./10).
Следващият респондент – студио funkt[66], развива дейността си не в обществена, а в изцяло частна полза. Сферата им е дизайн и архитектура, което ги прави част от така наречените културни и творчески индустрии. Скорошно картографиране на този сектор в София[67] показва, че културните и творчески индустрии са сектор, създаващ работни места, устойчива заетост и най-голям процент добавена стойност за икономиката на София. Трите подсектора (изкуства и наследство; културни индустрии; творчески индустрии), на които това изследване дели културните и творчески индустрии имат специфични особености, що се отнася до реализирането им на пазара. Първите са изцяло зависими от субсидии, вторите реализират печалби, но биха могли да бъдат подпомагани в определени случаи публично, докато третите, в чийто обхват попада и настоящият респондент, са реални пазарни субекти и като такива не подлежат на субсидиране. При по-малки или недостатъчно развити пазари, публичната подкрепа за тези индустрии се явява под формата на условия, благоприятстващи развитието и реализацията им. В този смисъл координирането и сътрудничеството на публичните институции е от особено значение.
Взаимодействието, обаче, е посочено още в началото на интервюто като липсващ компонент с категоричното: „Нямаме доверие в институциите на този етап.“ (Л.В./3) Некоректните, непрозрачни и неустойчиви практики, които респондентът, отнася към общинските и държавни решения, водят до „загуба на мотивация, изобщо за участие“ (Л.В./3) в каквато и да е публична инициатива – общинска, държавна или европейска. За частните организации в културната сфера, подобно участие е повече отрицателен опит – загуба на време, емоция, пари, отколкото положителен, като популяризиране, подобряване имиджа, реклама и т.н. Присъствието на творческите индустрии в градските политики, в градския дизайн представлява тяхната добавена стойност за средата на живот в града, извън икономическите категории. Неизползването на този потенциал е част от проблематичната ситуация на недооценената полза от сътрудничеството между управленските институции и културната сфера у нас.
Респондентът се колебае за съществуването на политики, насочени към културните и творчески индустрии и смята, че трябва да бъдат „по-добри, по-целенасочени, с по-добър фокус и по-добро разпределение на ресурси“, за да достигнат като мерки действително до сектора. И тук не се очаква толкова финасова подкрепа, а по-скоро сътрудничество при предоставяне на пространства за изграждането на клъстери, които биха били „притегателен център за много чуждестранни артисти, генериращи много идеи“ (Л.В./10), спомагащи премахването на препятствия като малкия пазар, културните бариери, слабия износ и недостатъчно развитите международни контакти.
Липсата на прозрачност, яснота и реално взаимодействие между творческите организации и общината, естествено прехвърля влиянието си и върху инициативата ЕСК. Усещането е за паралелно съществуващи различни светове, за безплодно партньорство, което започва с „изцеждане“ на творчески идеи от сектора и завършва с потъването им в „дълбоките“ административни чекмеджета, за липса за възможност за „градивна критика“ и „градивно участие“, за симулиране на реални възможности за участие (Л.В./9), за разпиляване на усилия и ресурси (Л.В/7). Наблюдава се липса на реално включване, интерес и проследяване на европейската инициатива и кандидатурата на града от страна на този тип организации, представители на творческите индустрии в София. Приемането на стратегия за развитието на културата или добре написаната концепция, с която градът кандидатства за ЕСК, реално не са достатъчни за необходимата „последователност в действията на управляващите, чрез която секторът да се припознае като цел и средство на тази стратегия“ (Л.В/11). Постигането на този етап на взаимодействие се нуждае от трансформация в поведението и отношението и на двете страни – промяна на административно ниво („кадровата политика“) и повече и по-устойчиви опити от страна на граждани и организации да работят с институциите. Сътрудничеството и откритият диалог са единствена възможност срещу съществуващата практика у нас „да правим култура, въпреки държавата, въпреки общината“ (Л.В/11); „малки острови на култура, на качествена среда“, без да го има „цялото“ (Л.В/12)
Следващият респондент е представител на организацията, определена от Столична община за координатор на дейностите, свързани с ЕСК[68]. Като представляваща общината, макар и със статут на неправителствена организация, може да се приеме, че „Асоциация за развитие на София“ представя официалната гледна точка в това изследване[69]. В този смисъл и не по-различно от следващия респондент – председателят на Комисията по образование, култура, наука и културно многообразие в СОС, откроява работещите инструменти и политики в сектора – СП „Култура“, „Културен календар“, СП „Европа“, които „изграждат и насърчават дългосрочно партньорство между администрация, културни оператори и НПО“ (Д.Л/1). Въпреки, че не се коментира тяхната ефективност, се отчита потребността от „последователен мониторинг“, тъй като „няма начин да знаем какви политики да правим, ако не знаем кой участва в тези фестивали, какви публики целим, дали привличаме интереса на международни публики и т.н“ (Д.Л/8).
За този респондент основен проблем за културните НПО-та представлява финансирането. Общината е „реален партньор“ (Д.Л/3), за разлика от МК, оперативните и европейски програми, което превръща съществуването на културния НПО сектор в „борба за оцеляване“ (Д.Л./3). Освен финансирането, други пречки са капацитета на организациите и най-вече, „че НПО не се обединяват достатъчно“, а „се работи на парче“ (Д.Л./4). В този смисъл, положителното влияние на подготовката за кандидатурата на София за ЕСК е в „концентрацията на усилия“ и следването на обща кауза. На този етап, различни събития (двата фестивала по грантовата схема за иновативни културни събития) и документи (стратегията за развитие на културата в София) в нейна подкрепа, допринасят за „партньорство вътре в самия сектор“ и за изграждане на структура от „общи рамки, ценности и приоритети“ (Д.Л./6) Като положително намерение се очертава желанието на Асоциацията „да обърне правилата, да създаде повече възможности за изява на неформалните групи и творци, които създават качествен културен продукт“ (Д.Л/7), като улесни „условията за създаване и потребяване на изкуство“ (Д.Л/7). По този начин и посредством европейската инициатива би следвало да заработят реални политики, които да се отразят и на разнообразието, и на участието в културната сфера, да се създадат концепции за преосмисляне на ролята на културата, на включването, на овластяването или даването на шанс, гражданите да реализират идеите си (Д.Л/13).
На първо място, това, което прави най-силно впечатление от интервюто е намерението за включване на широк кръг участници – НПО, доброволци т.н, което на практика от анализа дотук се очертава като основен проблем за развитието на културната сфера в града. От тази гледна точка, подходът на Асоциацията към подготовката на кандидатурата за ЕСК се явява новаторски за местните условия. Предвид факта, че подобен включващ подход е част от изискванията на ЕК (измерението „Град и граждани“) и според някои изследвания[70] практически влиза в противоречие с другото изискване за осъществяване на инициативата – развиването и привличането на международния компонент, поставя въпроса доколко намеренията за реализиране на политики на участие ще бъдат осъществени и доколко ще останат само пожелателен елемент? Несъответствието между тези намерения и усещането за липса на реално включване у НПО сектора, което изпъква от анализа на интервютата с негови представители, дава основание за такова притеснение. Като допълнителен довод се явява стратегията за развитие на културата в София, според много действащи практици в сферата – прекалено общ, мащабен, в същността си твърде пожелателен документ и без реално приложими инструменти за изпълнение на приоритетите, заложени в нея. Всъщност широко популяризираното ù изготвяне „отдолу-нагоре“ реално се свежда до усилията на Асоциацията да запознае по-широк кръг организации и граждани със съдържанието ù. В крайна сметка, този документ запазва първоначалната си структура, а всички дадени препоръки на състоялите се срещи и онлайн допитвания се очаква да влезнат в плана за изпълнение на стратегията. План, който не е така лесно достъпен в онлайн вид, както е самата стратегия. В него действително са разписани важни за неправителствения културен сектор реални мерки, като „изготвяне и публикуване в електронен вид на обществено достъпна информация с местата в градското пространство, където могат да се провеждат културни събития; какво е позволено да се поставя; какви документи се изискват и към кого да се отправи писмото за издаване на разрешителни“ или „идентифициране на поне един обект общинска собственост, за който да бъде обявен конкурс за разработване на концепции за различни сценарии за функционирането му … и подложени на обществено обсъждане“ и множество други, които би трябвало да са реализирани през изтичащата 2013 г., според зададения им срок[71].В действителност, прави впечатление, че поставените с едногодишен срок на изпълнение (в рамките на 2013 г.) задачи в този план, предвид техния немалък брой, са доста по-малко от реално реализираните през годината. Това, заедно с факта, че мерките, които ще доведат до качествени подобрения в условията на работа на НПО в културната сфера и са по-скоро въпрос на координация между дирекциите вътре в общината, отколкото на финансиране, са пренебрегнати за сметка на такива, с по-представителен и популяризиращ характер (например, създаване на обучителна програма за мениджърски умения на културни оператори) поставя заплахи пред реалното изпълнение на тази стратегия. Друг довод е включването на Югозападен регион в кандидатурата на града, в известно противоречие с целите на стратегията за по-разнообразен и богат културен живот в кварталите на София. Независимо от възможния изход, и предвид факта, че Асоциацията е натоварена и с други отговорности (да изготви апликационната форма за кандидатурата на града, да установи множество международни контакти и връзки т.н) със сигурност може да се очаква, че включващият подход, който тя прилага ще допринесе за оценяването на необходимостта от действащи политики на участие, допринасящи и по-голямото разнообразие на софийската културна сцена.
Следващият респондент, представящ управленската гледна точка към общинската културна политика и процеса ЕСК е председателят на Постоянна комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в СОС[72]. Като положителен момент от интервюто изпъква едно все още рядко срещано сред публичните власти у нас отношение към културата като ресурс за развитие на града и региона – „виждане на конкретното управление и на неговия личен подход“ (М.Е./4). Това изказване с перспектива на одобрение е засегнато и от голяма част от другите респонденти (Н.П., Ст. Ж., А.Ф., Ю.В.) – ситуация, при която не/изпълнението на даден проект, идея т.н зависи от не/добрата воля на конкретни личности, при липсващ механизъм на действие, планиране и съответно изпълнение на планираните политики.
Извън тази явно установена практика, СО вижда партньорството си с неправителствения културен сектор през съществуващите културни програми, като „дава възможност неправителствените организации не само да участват със свои проектни предложения, но и да участват в оценяването“ (М.Е./4), изводите, от което влияят върху бъдещите критерии за избор на един или друг проект. Освен тази конкретна мярка за равнопоставено взаимодействие с НПО сектора, останалите примери за сътрудничество с творчески сектор, неправителствени организации и граждани, които респондентът дава: творчески съвети, обществени експертни съвети, инициативен комитет, кампанията „Имаш идея“, се характеризират със специфична представителност, която би могла да включва и голяма доза формалност, при липсата на допълнителни мерки гарантиращи участието, като равнопоставеност, навременна и широка информираност, механизми за обратна връзка, ефективна консултация, последователност и устойчивост. Като категоричен принос и за културата, и за НПО от кандидатурата на града за ЕСК се очертават засиленото политическо внимание към сферата, стремежът „решенията свързани с образование и култура да са консенсусни, да участват всички политически сили“ (М.Е/4) и като допълнителен ефект – много по-голямата обществена видимост на неправителствените организации, при включването им като партньори на СО и АРС. Това включване, желанието за „обединяване на творчески среди и граждани за развитие на политиките за култура“ (М.Е./5), обаче се прави с уточнението, че „институциите задават задачите, които се осъществяват и с помощта на независимите организации“ (М.Е/4). Твърдението донякъде обосновава несъответствието в комуникацията между неправителствените организации и публичните власти – едните виждат оперативните инструменти като средство да осъществят проектите/идеите си, за вторите – те са средство за изпълнение на политически програми. Първите имат дадена обществена кауза, вторите – осигуряват възможности за участие в съответствие с политическите си програми. Ако тези възможности за участие, чрез оперативните културни инструменти на СО, съвпадат с единствената реална възможност за достъп до средства за реализация на каузите на НПО, то следва, че не възможностите ще следват каузите, а обратното каузата ще следва възможностите. Така например, СО е заложила в програмата си инфраструктурно развитие на града. В сферата на културата, най-бързо видимият ефект е „културно-историческото наследство да бъде разкрито за хората“ (М.Е/4). В резултат програма „Култура“, която все пак е насочена към иновативни културни проекти, за разлика от „Културен календар“, субсидира целево и с най-големи суми проектите ориентирани към тази област. В същото време, ресурсите са далеч по-малко за образователни инциативи, достъп до култура и иновативни събития – културнополитически акценти, които се отразяват пряко върху последващата социализацията на реставрираното наследство. Този модел, „каузата следва възможностите“, освен, че работи в полза на подмяна на самата кауза, води и до налгането на негативни практики, при които често организациите отговарят на критериите и изискванията на програмите по-скоро чисто формално, без действително да се работи качествено в подпомаганата сфера.
Намеренията за широко включване на творчески сектор и граждани в европейската инициатива от страна на публичните власти на София са декларирани и от този респондент (М.Е/9). Очакванията към неправителствените организации да се включат равностойно и в културната политика на града, и в подготовката на кандидатурата са свързани освен с по-активно търсене на допълнителни финасови ресурси и с една „техническа“ активност, което означава да се следи изпълнението на поетите ангажименти (М.Е/13). Задача, която при опосредствания достъп до навременна и леснодостъпна информация, остава илюзорно изпълнима в повечето случаи.
Подкрепа от НПО сектора се очаква и при прокарването на други политики за участие – тези, които се отнасят към децентрализацията на културния живот. На управленско ниво се счита, че „периферните райони в самата София са защитени със задължителните изисквания“ (М.Е./11) за изпълнение на част от творческите проекти в крайните квартали на града, заложени като мярка в оперативните културни инструменти на СО. Тези изисквания, разбира се, са необходими и се осъществяват отново под влияние на подготовката на кандидатурата и обвързаните с нея общинска стратегия за културата и концепцията „Сподели София“. Въпросът, който се налага тук е дали те ще се окажат достатъчни сами по себе си, предвид вече установената честа липса на координация между отговорните звена и на реална и плодотворна комуникация между тях и творческия сектор.
Доколкото европейската инициатива има за цел да включи в обхвата си нови, необичайни публики, да провокира интереса и участието на гражданите и доколкото тази цел съвпада с една от целите на общинската управа – „да привлече и възпита нови и активни публики“, „да разшири достъпа до култура“ и т.н (М.Е/8), намерих за необходимо до включа в изследването и представител на районен отдел „Култура“[73], за да проследя има ли резултати от взетите мерки и развиват ли децентрализацията политиките и програмите насочени към този проблем.
Общите наблюдения показват, че капацитетът на програмата, обслужваща районните общински администрации – „Апликационни форми“ не се използва в достатъчна степен, а възможността за изграждане на партньорства с НПО чрез нея остава незасегната. Най-често, тя служи за реализирането на традиционни за района събития с културен характер, от които липсва иновативен елемент. Една от причините е организирането им от самите районни администрации, които нямат необходимия капацитет, като знания, експертност и дори мотивация за реализирането на качествени културни събития, съвместявайки тези отговорности с присъщата на функциите им като публични институции сфера на дейност – контрол, координация, информация и създаване на условия за сътрудничество. Като втора причина изпъкват ограниченията при финансираните от програмата дейности (хонорари, обучителни и образователни програми т.н), с което възможността за новаторски подход и предлагане в периферните райони на качествен културен продукт, от гледна точка политиките за достъп и разнообразие, се свежда до минимална. В рамките на програмата не са предприети и мерки, които да поощряват развиването на партньорства между НПО сектор и районните администрации, извън упоменаването им като възможен партньор. Такова взаимодействие би довело до обновяване съдържанието на местния културен живот, до въвеждането на експеримента и иновациите чрез проектите на неправителствените творчески организации, както и до по-добър мениджмънт на културните събития, при включването на НПО в управлението им. Обратно, в момента културните събития в различните райони на София се характеризират с идентични показатели – свободен достъп и сезонни ограничения (провеждат се на открито); еднородни участници (голяма част от тях са местни аматьорски състави и/или организирани на училищен принцип групи); еднородна публика (най-често близки роднини и приятели на организаторите и изпълнителите); еднотипно предлагане (отъствие на визуални и мултимедийни изкуства, литература, театър, за сметка на преобладаващият фолклор), отсъствие на професионална културна продукция; отсъствие на чуждестранно културно съдържание и международно участие.[74]
Описаната от Нели Стоева ситуация в районните администрации, що се отнася до сферата на културата и отношението им на незаинтересованост, апатия и липса на визия за включването на поверените им райони в процеса не се различава особено от моите наблюдения и фактът, че район „Младост“ има служител със специфичната функция да отговаря за ЕСК не променя нещата. В потвърждение на казаното идва и декларираното единствено събитие в партньорство с неправителствена организация в район „Младост“ – СНЦ „Международен детски фолклорен фестивал – София“ (Н.Е/3). Липсата на увереност във възможността да влияе и дори да участва в процеса ЕСК е пропорционална на степента на словоохотливост на респондента. Като че ли повече представа за мнението на представителя на районната администрация добих в предварителния разговор, в който респондентът посочи липсата на очаквания за реално включване в инициативата, за реални мерки за децентрализация на културния живот, въпреки разписаната общинска стратегия за култура. Скрошното включване на Югозападен регион в кандидатурата на София, за него представляваше потвърждение на позицията му, от гледна точка на недостатъчното осмисляне акцентите на кандидатурата (Н.Е/14). Основната представа, която се налага е, че действащи мерки за действителна децентрализация на културния живот към периферията на града не се прилагат. Както респондентът обръща внимание, че включването на крайните квартали в културния живот, който устойчиво се реализира в центъра на София е епизодично, без дългосрочна визия за постоянство и развитие на дълготрайни партньорства. Не се променят нивата на целевото финансиране, очаква се инициативност от районните администрации, не се променят и функциите, които изпълняват (по-райони, те включват доста разнородни области – образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт, в район „Младост“), а Дирекция „Култура“ на СО продължава да „субсидира събития предимно в централните райони на столицата“ (Н.Е/2).
Реално мерки, които да насърчат творческите организации да провеждат събитията си в перифериите са въведени едва в обновените, във връзка с кандидатурата на София за ЕСК, оперативни програми („Културен календар“, програма „Култура“ през 2013 г.), които поставят като свои приоритети, приоритетите залегнали в стратегията. В условията за подкрепа на проект влиза и включването на „елемент на представяне, който излиза извън границите на централната част на града и обхваща най-малко един от районите на столицата извън центъра“[75], които са насочени към „необхванати в момента публики, с приоритет деца и младежи, групи лица със специфични потребности или особености“[76], включващи нетрадиционни места за култура и увеличаващи възможностите за участие и принос на гражданите в разкриване потенциала на столицата в културно, социално, икономическо измерение (СП „Европа“).
Без изискване към районните администрации да работят приоритетно за иновативни културни дейности на територията си, търсейки и отваряйки се за партньорство с културните НПО, с общинските официални културни институции, които могат да допринесат за липсващите в периферията, професионални изкуства и без политика насочена към местната инфраструктура, често с неясна собственост, занемарена или предоставяна единствено за ползване на стопанисващите я институции (зали в училища, читалища, неподдържани сгради, обявени за културно наследство, сгради – индустриално наследство и др.) е напълно възможно целите на концепцията „Сподели София“, но още по-лошо – тези на стратегията и на оперативните инструменти за изпълнението ù, да останат само формално разписани.
Противно на очакванията, предвид изпълнението на приоритет „Достъп до култура“ в концепцията на кандидатурата на София не е включена читалищната мрежа, не се предвиждат проекти с дълготраен ефект в периферията. Въпреки, че цел на общинската стратегия за култура е „да гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги“, впечатление прави, че културното предлагане в районите на София, което към момента е крайно недостатъчно[77] е застъпено само с два проекта ориентирани пряко към достъпа до култура в крайните квартали на града: „София диша“ и „Вътрешни дворове“, а като приоритетни групи по тази цел са изведени две основни: младежи и роми. Първият, ако съдим от осъществяването му досега, е непостоянен, без достатъчна информационна покритост за съответния район, в който се провежда и с продължителност един ден. Вторият проект е иновативен за местната среда и цели реинтеграция, отваряне на кварталите, превръщане на занемарени пространства от тях в среда за артистични изяви и споделяне на история, начин на живот и връзки в микро-общностите, като се очаква проектът да се развива от местните жители в партньорство с намиращите се на територията местни музеи, читалища и артисти. Както и другите предвиждани проекти (проект „Моментална архитектура“, проект „На открито“)[78] и този се характеризира със сезонна проявеност и ограничения във времето – идеята е да се провежда летните уикенди (когато кварталите остават сравнително обезлюдени) и предвижда максимална възможност за посещение един месец. Този времеви хоризонт стеснява капацитета на проекта за пълноценна устойчивост и дългосрочност, за действително увеличаване на възможностите за достъп и участие в култура в крайните квартали на града.
Липсата на благоприятна среда за взаимодействие между секторите, между институциите, с бизнеса и т.н се очертава като единия от двата изтъкнати проблема в работата на респондента, представящ официалните културни институции в изследването – директорът на СГХГ[79]. Макар положението на галерията да е несравнимо с това на НПО, от гледна точка на по-голямата сигурност, закрила и устойчивост, която получава по силата на ЗЗРК, Аделина Филева също отчита проблематичността на липсата на „работещ механизъм“ (А.Ф/3) за развитието и ефективността на общинската културна институция. Плод на лични усилия и мотивация са опитите на екипа на галерията да следва актуални европейски културни модели при управлението на поверената му институция, чрез които се стреми да развива и привлича нови публики (деца, хора в неравностойно положение, случайни посетители). Осъзнатата необходимост от работа с и за публиките у респондента се изразява в дадените от него положителни примери – стремежът да се създадат условия „децата да се докоснат до изкуство“ (А.Ф./2) и съвместните инициативи с „Easyart“ за привличане на младата публика, изготвянето на аудио гидове и тактилни карти за слепи, популяризирането на изложбите и изпращането на писма до потенциални публики, излагането на „по-популярни имена“ (А.Ф/6) през летните месеци, практиката галерията да работи през празнични дни, старанието да бъде обучен персоналът в повече приветливост и внимание към посетителите, регулярни данни за посещенията, самостоятелните опити да се дигитализират фондовете на галерията. За съжаление, отбелязва А. Филева, „подобен стремеж за привличане на хората към местата за култура у нас се наблюдава сравнително рядко и е въпрос на действията на определени личности, а не на работеща политика в сферата“ (А.Ф./2). Отсъствието на политики на участие на централно ниво, законовите неуредици и несъответствия се отразяват в невъзможността за взаимодействие между секторите – в политиката на училищата не влиза посещението на културни институции и творческият подход е отхвърлен като метод на преподаване (А.Ф./3); затворените врати на музеи и галерии през най-вероятните дни за посещението им, особено в по-малките населени места (А.Ф/5) са друг видим резултат в тази ситуация.
СГХГ е пример за изключително отговорно отношение към функциите, които една публична културна институция трябва да изпълнява. Стремежът да изпълнява обществената си роля проличава в интензивните действия на галерията за набиране на допълнителни средства (намерението да се въведе символична сума вход), в осъществяването на взаимодействие с различни сфери, които могат да подпомогнат инициативите на институцията, като бизнес партньорствата, даренията от художници, участията в конкурси на проектно финансиране и публичните субсидии или да ги разнообразят, чрез съвместните събития с неофициалния сектор. Въпреки положителните примери на плодотворно партньорство с бизнес сектора, респондентът отбелязва, че това не е добре установена практика у нас и дори „не е придобито това възпитание като цяло, бизнесът да има респект към такива инициативи и да знае, че това е полезно и за обществото и за него“ (А.Ф/7) – проблем, който е засегнат и от представители на неправителствените организации в изследването (А.А; Н.П) и, който се дължи на маргинализираната позиция на културната сфера в годините на прехода и производни от тази ситуация ограничения като липсата на регулярни данни за общественото влияние на културните дейности – информация, която е от основно значение за икономическите среди.
Въпреки, неблагоприятните условия, изразени от респондента като липса на „отработени механизми за нормален диалог и нормална среда на взаимодействие“ (А.Ф./10), директорът на СГХГ определя инициативите възникнали като част от подготовката на София да се кандидатира за ЕСК като изключително положителни за рекламата на града, за привличането на повече туристи и най-вече, от гледна точка на множеството контакти с местни и международни артисти и организации, които дават „допълнителна полза“ от събитието. Тази инициатива провокира галерията в нейния проактивен дух на работа да генерира нови идеи за взаимодействие в света на изкуството (А.Ф./9), да предложи нови интересни експозиции за посетителите си и да бъде ефективен партньор на общината и АРС в това начинание. Доколкото респондентът изразява съмнения към инициативата, те са свързани с последващия, след 2019 г., период и вероятно тези притеснения са обвързани с недостатъчно устойчивата среда за развитие на културната сфера, към момента, вливането на ресурси изцяло към инициативата в близко бъдеще и устойчивостта на постигнатите резултати в далечно – след годината на събитието, при отсъствие на организация координираща и отговаряща за процесите, които към момента дават нов живот на културния сектор.
Следващите две, последни интервюта ще допринесат към изследването с по-всеобхватен и мащабен поглед към културната политика на страната (Фондация „Америка за България“) и по-детайлно виждане за условията на съществуване на НПО в културата и реалните възможности за включването му в процеса на подготовката и кандидатурата на София за ЕСК (Юрий Вълковски).
Респондентът, представляващ организацията – донор[80] очертава една изключително ясна картина на актуалната ситуация в българската културна сфера, а с методите си на работа – задължително оценяване, включително и от външни оценители при по-големи или дългосрочни проекти; редовно събиране на качествени и количествени данни; допълнително съдействие със съвети, контакти и др.; последващо проследяване на проектите и развитието им (Н.З./3), дава и добър пример на субсидиращите културния сектор институции за възможните мерки, които биха могли да прилагат с цел проследяване въздействието на подопомаганите от тях проекти. Генералното мнение за отсъствие на културна политика в страната (Н.З/16) е детайлизирано в аргументи за „силно централизирана, финансирана и управлявана предимно от държавата и общините“ сфера, при това с ограничени финансови средства (Н.З./1); преобладаваща държавна и общинска собственост на културната инфраструктура, организациите и съответно произвежданото културно съдържание (Н.З./19); централизирането му предимно в София и в по-малка степен в други по-големи градове на страната (Н.З./15); липса на прозрачност и „оценка на въздействието за проектите, които държавата и общините подпомагат“ (Н.З./8); изключително слабите възможности за участие и намеса на неправителствения културен сектор, като продуциращ разнообразно и качествено културно съдържание, в насоките на така водената политика (Н.З./5) и липсата на добри практики за спонсориране на културно съдържание от частните компании, установяват устойчив „културен стереотип“ (Н.З./1), последствията, от който се очертават може би най-ярко в абдикацията от образованието и в липсата на програми за възпитание на публики (Н.З./1).
В тази рамка, според Надя Захариева, „въпреки че, в повечето случаи се управляват добре, работят с ентусиазъм и предлагат качествено културно съдържание“ (Н.З./5), НПО често са пренебрегнати или дори незабелязвани от официалната културна политика. Това пренебрежение се изразява не само в силно ограничения достъп до финансиране: статутът им на вън стоящи от правителствените програми за финансиране; последователното ограничение на средствата на НФК, до „почти ликвидиран“ с 1/10 бюджет, спрямо този преди пет години; зависимостта им почти напълно от „по-смислените“ общински програми в по-големите градове и отсъствие на програми, финасиращи административен капацитет (Н.З./5), но и очертаващият се като основен проблем и от отговорите на останалите респонденти – недостиг на доверие, комуникация, ефективен диалог и ползотворно сътрудничество между управленските институции и неправителствените културни организации (Н.З./17). В този смисъл, според мен, в интервюто е описан и подкрепен с няколко изчерпателни примера действащ от само себе си механизъм и не в резултат на управленска стратегия, при който партньорството се осъществява „отдолу-нагоре, от работата на отделни организации, от добри индивидуални модели“ (Н.З./18), при отсъствие на отношение и съгласуваност на общинските и държавни стратегии със сектора (Н.З/5) и сравнително рядката консолидация между самите му членове (Н.З/6). Опитите на организациите в налагане на положителен и адекватен на европейските практики модел на работа, който посочва респондентът, може да бъде видян като опит, тенденция да бъдат прокарани практики на културна демокрация, не на базата на установени демократизационни модели, а на мястото на несъществуваща демократизация.
Доколкото описаните по-горе процеси не произхождат, а по-скоро се „вливат“ и развиват под влияние на кандидатурата на града за ЕСК, респондентът окачествява значението на начинанието като „преекспонирано“ (Н.З/9), а ролята му като повече функционална при запълването на конкретни местни пропуски, отколкото представителна – „да си подредим собствения културен двор“; „да направим карта на културната инфраструктура“; да направим подробен културен календар и анализ на културните събития и среда“ (Н.З/9). От тази гледна точка, концентрацията на усилия и ресурси за „еднократни събития в бъдещето“ би имала недостатъчен ефект, ако не се работи за цялостна перспектива в развитието на културата, за последователност и стратегически подход в настоящия момент (Н.З./19). Нещо повече, според представителя на финансиращата фондация и противно на всички отговорили на този въпрос респонденти, спечелването на титлата от столицата ще задълбочи „липсата на балансираност“ (Н.З./15) в културния живот на страната, вместо да повлияе на децентрализацията му. Извън критичния тон, европейската инициатива допринася за по-активно участие на гражданския сектор в политиката, чрез включването на представляващите го организации в подготовката на кандидатурите на градовете, а очакванията са насочени към „балансирана програма“, излизаща вън от традиционните „фолклорни клишета“ (Н.З./21), присъщи на консервативния български вкус. Приемането и положителното оценяване на иновативни културни продукти и прилагането на иновативни културни модели на участие от българските публики са свързани не с проекта ЕСК, а с подход на „внимателно, търпеливо и непрекъснато възпитание и привличане на публиката“ (Н.З/14).
Липсата на общ език между официални и неофициални структури е преобладаваща тема и в последното интервю[81], представящо експертната позиция в това изследване. „Силно разминаване“ (Ю.В./1) между гледните точки на администрация и неправителствен културен сектор към културата и свързаните с нея процеси, стои в центъра на представата за силно ограничените възможности на ЕСК да повлияе ефективно на неблагоприятните условия за развитие и участие на гражданските организации в културните ни политики на различни нива (Ю.В./15). Примерите, които Ю. Вълковски дава с 12-те фестивала на МК и с „Културния календар“ на СО, насочват към извода, че първо, непрозрачността се явява инструмент на управленските структури в „отбиването на атаките“ (Ю.В/4) от страна на НПО сектора; и второ, че дори да има някаква форма на диалог между двете сфери, със сигурност няма чуваемост. Тези изводи водят до заключението, че в действителност участието на гражданите, макар и демократично право заложено в публичните политики и политическата риторика, е неприложимо на практика, нещо повече – инструментите необходими да гарантират това обществено право се използват от институциите с отрицателен знак – пълна или частична непрозрачност, липса на или ненавременна публично достъпна информация, привидна консултация и ниска степен на съдействие. Ако вината на администрацията респондентът вижда в нейната консервативност (събитията, които общината произвежда и познава са единствените културни продукти в столицата) (Ю.В./14), то основният проблем НПО секторът да насочи повече и по-категорични ресурси, за да стане видим и значим за общината е организационен, съчетаващ липсата на достатъчно комуникация вътре в него и достатъчно финансови средства, определящи стабилността му (Ю.В./4). Така или иначе, липсата на чуваемост и неглижирането на инструментите, които благоприятстват участието, определя невъзможността неправителствените организации да се включват равностойно в писането и прилагането на политики за култура у нас. От своя страна, привидното им включване, както и консервативната нагласа на ръководните органи, изразена в системата на финансиране и управление на културната сфера, отхвърля приложението на европейските културни принципи – разнообразие и участие, а с това стеснява възможностите на българската култура да бъде част от световните и европейски културни процеси.
„Паралелната реалност“ (Ю.В/6), която описва респондентът, е доста видима към момента, включително и чрез добрите индивидуални модели, на които Надя Захариева обръща внимание. Притесненията, свързани с последствията от нея присъстват в отговорите и на други респонденти (Н.З.; Ад. Ф.; Л.В.). От друга страна, незнанието и липсата на подготовка на НПО за по-качествено участие в ЕСК (Ю.В./13) може да бъде тълкувано като доказателство за казаното от представители на сектора (Н.П.; Ст. Ж), че АРС включва определен кръг организации в подготовката, но може да се разбира и като отрицателен показател, при който наблюдаваме липса на достатъчна мотивация за реалната представителност на сектора в инициативата. Подготовката за кандидатурата на града за ЕСК и чрез работата на АРС, дава трибуна за гласност и опознаване на различните действащи лица в културата. В този смисъл, културните НПО би трябвало да концентрират усилия за по-голямата им представителност и участие в тези процеси, като една възможност да бъдат припознати от управляващите органи като ефективен партньор в културната сфера. Фокусирането на енергия в тази насока, също така би могло да възпрепятства или поне усложни възможното „не надграждане над съществуващия културен живот и съществуващите културни процеси, а заобикалянето и създаването на паралелни културни процеси“ (Ю.В./6). Така, подготовката за кандидатурата, разкрива пред общината необходимостта от експертни знания в културните политики (Ю.В./7), което впоследствие би могло да се отрази в една по-голяма чувствителност към разнообразието от съвременни културни продукти и процеси. Нещо повече, би могло да доведе до осъзнатата потребност от въвеждането на експертността вътре в ръководните органи за едно по-добро и адекватно управление.
Концентрацията на усилия за по-ефективни и включващи културни политики е отговорност на институциите – въвеждането на ясни цели и определения (включително и на разбирането за култура, което очевидно има нужда от опресняване), ясни индикатори за измерването на ефективността им, изрични изисквания за отчитането на културните измерения на решенията в други области, работещи инструменти, които да осигурят публичност и видимост изпълнението на тези културни политики. От своя страна, излизането от „капсулирането“ (Ю.В./2), от затворения кръг, в който функционират различните сектори на културата е по силите на самия културен сектор, предвид добрите практики, които виждаме в различни примери от интервютата (Н.З.; Ад. Ф.; Ст. Ж.) Иновационните проекти, „въвличането по иновативен начин“ (Ю.В./6), могат да бъдат приети и като инструмент срещу по-тясното схващане за култура у нас, консервативните модели на управление, ограничаването на културното разнообразие и културното участие. И тези усилия са важни и в контекста на едно по-добро управление на културните процеси в страната, но и в контекста на европейската инициатива, която цели „решаването на проблемни области на града, използвайки културата“ (Ю.В/3) Защото, ако не бъде предварително решена или поне призната собствената проблематичност на културната сфера, дали ще могат да се използват ефективно културните инструменти за решаването на по-общи проблеми?
3.7 Изводи
Политиките за участие и разнообразие у нас са описани от респондентите като несъществуващи и това е така, защото зависещите от управленските институции фактори по осигуряване координация и условия за взаимодействие между различните субекти, които правят култура, както и възможните междусекторни партньорства (образование – култура; бизнес – култура; европейски програми – култура), от гледна точка развитие на публиките, представляват нова тема за официалната българска културна политика. Като причини са посочени, все още традиционният подход в управлението, подход на демократизация на културата, при липсващи мерки за по-голяма достъпност на подкрепяните културни дейности и привличането на публики. Приоритизирането на публичните институции се възприема като проблем от неправителствените организации, от една страна от гледна точка на качеството на подкрепяния културен продукт и липсата на реална конкуренция, тъй като нито една програма отворена за НПО не подпомага организациите за изграждането на административен капацитет, и от друга страна, от гледна точка изпълнението мисията на тези официални организации, да са обществени места, достъпни и привличащи различна публика.
Като основен извод от анализираните интервюта се налага ясно изразена проблематичност при съществуването на НПО сектора, в която ключов компонент се явява липсата на комуникация, на диалог, в който равноправно участват публичните власти, които изготвят политиките и програмите, отнасящи се към културната сфера и тези, които зависят от тях, от гледна точка на създаването на среда и условия за работата им (неправителствени творчески организации, културни индустрии, официални културни институции). Този дисбаланс в съвместното изготвяне на политики възниква от редица проблеми в областта и има за отправна точка нарушената функция на публичните власти да създават възможности, условия, които да подпомагат работещите в сферата да създават качествен културен продукт, да имат възможност за изявата му, да експериментират и осъществяват партньорства с други сектори на общественото развитие, и в крайна сметка да довеждат културните дейности, реализиращи се в българското общество, до фактор за социално и индивидуално развитие на неговите субекти.
Следващите два ясно открояващи се проблема са финансирането и неприлагането на инструменти и устойчиви политики на участие, които да развиват приоритетно средата – практики за достъп, информираност, прозрачност. Подкрепят се временни проекти, без ясни критерии за необходимостта им. Това е обвързано с представата, която поставя сферата на културата като област, която трябва да се подпомага, без да се очаква някаква възвръщаемост и социално – икономически ефект, и приоритизира подхода на демократизация на културата, за сметка на културната демокрация.
Предвид значението на културната политика за определянето на цели и приоритети, които съответно ще подкрепят или не културното участие и разнообразие, мерките които се взимат в рамките на инициативата ЕСК, насочени само и единствено към нея поставят под въпрос състоянието на сектора след приключването на годината; т.е частична подкрепа към проекти, които са насочени към популяризиране на събитието ще насочи и организациите към концентриране на ресурси в тази посока, което е възможно да остане с временни резултати. За по-дълготраен и устойчив ефект са необходими мерки, които да засилват сектора (административен капацитет) и насочват към обоснована от действителните потребности на населението дейност на обществените организации (изследователски капацитет) с оглед постигане реално развитие и промяна, които да оживят културния и социален живот в града. Необходимостта от тези мерки, следователно трябва да е предварително осъзната на управленско ниво.
Положителните ефекти от включването на град София на първия етап от състезанието за европейската инициатива, могат да бъдат очертани в следния ред:
- повече управленско внимание към културната сфера
- увеличен бюджет за култура на Столична община
- частично реформиране на програмите с културна насоченост
- по-активно включване на неправителствения сектор и видимост на неговите инициативи
- опити да бъде интензифицирана връзката с бизнеса
- актуализиране състоянието на проблеми като културната инфраструктура, културният достъп, привличането на нови публики, разнообразието, иновативността, идентичността
- акцентиране върху нуждата от развитие на статистическите данни и техните анализи в областта на културата
- стимулиране на международен културен обмен и взаимодействие
При така описаните благоприятни ефекти, можем да направим извода, че възможностите за НПО в културата се увеличават, благодарение на европейската инициатива, но това увеличение на достъп до ресурси е възможно да остане временна мярка, отново работа на парче, без дългосрочен ефект, което произтича от целенасочеността на оперативните културни програми на СО, приоритетно към ЕСК и липсата на такива програми, които да подпомогнат НПО сектора в действителните му потребности за устойчивост и сътрудничество с районните администрации, СО, официалните културни институции и т.н. Моделът „каузата следва възможностите“ въвежда негативни практики на подмяна на самата кауза и превръща творческите организации в „потребители“ на програмите. В обратния случай – те са реални участници. И това е проблем, който струва ми се се затвърждава както на национално, така и на европейско ниво (например актуалните европейски теми са активно гражданско участие и човешки права). От друга страна, ако се предоставят възможности, които не са съобразени с потребностите на творческия сектор и той не би могъл да се възползва от тях, те губят своята функция. Представата за Европа като единна и интегрирана в културно отношение се реализира не толкова чрез символите знаме, химн т.н, а с възможността за мобилност. В България неправителственият културен сектор има нужда от развитие към устойчивост, но няма програма, която да подпомага административен капацитет за организациите. При вече установената неблагоприятна среда за съществуване на българските НПО в културната сфера, едва ли би могло да се очаква да развиват дейност в „най-малко 12 държави от ЕС“, което е примерно изискване за проектно субсидиране по програма „Европа за гражданите“ (2014 – 2020).[82]Липсата на реална възможност българските организации да ползват като финансов източник европейските програми е проблем, който се отнася както към отговорните институции в България, така и към тези в Европа. Дори и при ненамеса в националните културни процеси от страна на ЕС, решенията за подпомагане на сферата трябва да са съобразени с местните потребности и насочени пряко към неправителствените организации, като създаващи както местната културна идентичност, така и общата европейска публична среда, а не да бъдат взимани от „птичи“ поглед. Това би допринесло за едно по-реално реформиране на публичните политики за култура срещу безперспективното „усвояване“ на европейски средства.
Има противоречие в прокламираната широко културна демокрация, призивите за участие и съдействие от страна на неправителствения културен сектор и това, че всъщност управленските институции ръководят процеса, отговарят и насочват културната програма на ЕСК, програмите, субсидиращи култура, а често в български условия и продуцират културни събития. Въпреки политическата риторика за гражданско участие в политиката, се наблюдават ясно изразени партньорски взаимоотношения между институциите, които споделят права, често изключвайки от реално участие неправителствените организации. Тук възниква въпросът дали гражданите, неофициалните организации са обекти на осъществяваната културна политика или субекти; дали са действителни участници в подготовката на кандидатурата на града за ЕСК или са потребители/публика на една инициатива, организирана и ръководена от публичните власти? Доколко НПО биват овластявани и овластяването не протича ли реално между самите институции? „Институции овластяват институции“ очевидно е възприет подход и на европейско ниво, както на национално и общинско. ЕК овластява национални министерства (оперативните програми), те се овластяват взаимно или овластяват общините (грантовата схема за иновативни културни събития), общини овластяват общини (включване на Югозападен регион в кандидатурата, подписване на Меморандум за сътрудничество в рамките на инициативата и т.н).
Въпреки че, на практика европейската културна идентичност, диалог и взаимообмен се гради в най-чистата си и непосредствена форма именно чрез неправителствения културен сектор и множеството партньорства и контакти, които той създава в хода на осъществяване на творческите си идеи, всъщност това остава и най-слабо подкрепяният сектор – чисто културните проекти, рядко са тема в приоритетите на програмите, извън „Култура“ (2007-2013) и „Творческа Европа“ (2014-2020); оперативен капацитет на НПО не се подкрепя, а в Структурните фондове за следващия програмен период до 2020 г. терминът „културни и творчески индустрии“ измества термина „култура“, създавайки насочващи предпоставки за все по-тясно обвързване на културата с бизнес модели.
Може да се направи изводът, че в изследвания период, подходът на СО все още се основава на концепцията на демократизация на културата, предвид факта, че продължава да генерира културни продукти, вместо насочването ù изцяло към произвеждането на културни политики и механизми за осъществяването им. Макар и все още откъслечни, се наблюдават и опити за внасяне на модели на културна демокрация. От страна на неправителствения сектор също има такива опити, които протичат отдолу-нагоре, при отсъствие на отношение и съгласуваност на общинските и държавни стратегии със сектора и сравнително рядката консолидация между самите му членове, но те се организират около тенденция да бъдат прокарвани практики на културна демокрация, не на базата на установени демократизационни модели, а на мястото на несъществуваща демократизация. Липсата на прозрачност и информираност за действията и решенията на управляващите структури, възпрепятства устойчивостта им. Оттук възможността НПО секторът да влияе и участва в културните политики е по-скоро квази-възможност. Липсата на здравословна среда за участие (информираност-консултация-участие) и ясни механизми се отразява освен навън – на публиките, на администрацията и претенциите за прозрачност на действията ù, и вътре, в самия НПО сектор. Отсъствието на политики на участие на централно ниво, законовите неуредици и несъответствия се отразяват и в невъзможността за взаимодействие между секторите. Липсата на чуваемост и неглижирането на инструментите, които благоприятстват участието, определя безсилието на неправителствените организации да се включват равностойно в писането и прилагането на политики за култура у нас. Привидното им включване, както и консервативната нагласа на ръководните органи, изразена в системата на финансиране и управление на културната сфера, отхвърля приложението на европейските културни принципи – разнообразие и участие, а с това стеснява възможностите на българската култура да бъде част от световните и европейски културни процеси.
За да бъде припознат като важен и действителен образ в културното поле, неправителственият сектор трябва да възприеме сам себе си и да се отстоява като единен субект. Подготовката за кандидатурата на града за ЕСК и чрез работата на АРС, дава трибуна за гласност и опознаване на различните действащи лица в културата. В този смисъл, културните НПО би трябвало да концентрират усилия за по-голямата им представителност и участие в тези процеси, като една възможност да бъдат припознати от управляващите органи като ефективен партньор в културната сфера. Сама по себе си европейската инициатива няма да донесе по-добри условия за партньорство на всички нива в сферата на културата, но ресурсите, които генерира са възможност за опознаване на противоположностите, за синхронизация на подобните и за въвеждане на иновативни спрямо сега съществуващите подходи в културата.
Заключение
В резултат на изпълнението на задачите поставени в началото на този дисертационен труд и след задълбочен анализ на разглежданата тема, могат да бъдат направени редица изводи.
Въпреки умората, която се наблюдава в европейски и национален мащаб от политическата проблематика, намирам за важно да не се пренебрегва значението на политиката, тъй като ценностите и интересите, които стоят в основата ù създават рамките и насоките, в които се развива дадено общество. В специфичната сфера на културните политики, прилагането на различни подходи на управление и въвеждането на едни или други мерки и механизми се отразяват и насочват, освен културното развитие и цялостното обществено поведение и модели на комуникация. Признаването на антропологичното значение на културата, води до извеждането ù от по-тесните рамки на духовна и естетическа сфера, разширява понятието към други сфери и полето на прилежащите му функции. Широката представа за културата води до възприятието ù като начин на живот – на всекидневно ниво; като икономически фактор и инструмент за стабилен растеж – на социално; като двигател за политическа стабилност и сила – на управленческо. Разгръща се в по-голямо внимание към човешките права, към значението на плурализма на социално, политическо и културно ниво, преосмисляне на демокрацията, гражданското общество и участие. Приема се, че едно отворено възприятие на културата, допускащо множествеността, другостта, различието и новите идеи, съдейства в голяма степен толерантността и мирното съвместно съществуване, основано на диалогични взаимоотношения в съвременните мултикултурни общества. Многообразието от културни идентичности е възприето като общо богатство на човечеството, което спомага разгръщането на творчески потенциал. Въплъщението на този процес в полето на културата и културните политики е осъществяването им в сътрудничество и коопериране в дух на международен диалог и обмен.
Общата културна политика на ЕС, отразена в мерките, програмите и споразуменията в областта на културата изразява споделените ценности и интереси на Евросъюза в тази насока. Синхронизацията, следването на общи демократични принципи и съвместното участие в глобалните световни процеси насочват националните културни политики в ЕС към преход от хомогенност към разнообразие. Трансформация, която ги прави по-космополитни (мрежови), по-отворени с допускането в управлението на множество гледни точки и признаване значимостта на НПО и гражданското общество, по-важни в развитието на останалите обществени сектори и въвежда преход от управление чрез подхода на демократизация на културата към управление чрез подход на културна демокрация. Новата културнополитическа практика не отхвърля напълно предишната, по-скоро я допълва и разширява. Съвременните културни политики, придържащи се към принципите на разнообразие и участие, търсят да извлекат най-доброто от двата подхода, съчетавайки демократизацията като осигурен достъп за всички до културните постижения на човечеството и културната демокрация като по-големи възможности за намеса в управленческите решения в сферата, с оглед бъдещото им развитие или равностойно допускане на непрофесионално участие в изкуствата. Респектът към елитарната култура, характерен за периода на демократизация отслабва, като се утвърждават повече разнообразни практики и всекидневното разбиране на културата като начин и качество на живот, в периода на културна демокрация. Едновременно с тези процеси се развива и друг, в който изкуствата и културата започват да се разглеждат в контекста на социално-икономическия им ефект. По този начин културата бива обвързана с икономическия напредък, със стабилността на обществата, с градската среда, с творческите индустрии. Възприетият подход я поставя в основата на инициативността, иновативността, активното гражданство и съавторство на контекста, в който живеем.
Ситуацията променя и разширява самото оценяване на културата и нейното обществено въздействие – от културно потребление към културно участие. Измерването като икономически показател за броя посещения на културно събитие се оказва недостатъчно и непълно при отразяването на редица културни форми (фолклорни и субкултурни практики, алтернативни на официалните културни продукции прояви, изкуство в градска среда), изключени в периода на демократизация на културата и признати или новопоявили се (участие и потребление на онлайн форми) в периода на културна демокрация. Включващият подход при измерване на културното участие има две основни цели: първо, да премахне съществуващи бариери и ограничения пред участието, разширявайки обхвата на неговите характеристики и второ, по този начин, да подпомогне една положителна социална трансформация и активност, за чието осъществяване се счита, че спомага именно участието в културния живот. Това от своя страна, насочва ефективното културно управление към съвместяването на различни политики на участие, които да формират нагласи и интереси към разнообразни културни форми в различни обществени групи. Политиките на участие търсят отворен и насърчаващ подход на прилагане, като гаранция за толерирането и стимулирането на многообразни и иновативни прояви и по-големи възможности за участие не само в изкуствата, но и в насоките на развитие на културните процеси.
Въпреки обществените очаквания, българската културна политика да се развива в синхрон с европейските практики в областта, да прилага специфични за културната демокрация средства, като равноправно участие и възможности за изява на всички групи в дадено общество със средствата на културата, на практика културната демократизация като парадигма, в която достъпът до културни форми, но и до ресурси за създаването и разпространението им е осигурен от държавата чрез публични средства и поради това, ограничен от представата на административния елит за култура продължава да е водещ метод за културно управление в България. Наследените от минали периоди нагласи у българите за държавна отговорност и грижа за културата като едно от обществените блага, без отношение към актуалните на деня проблеми и решения за развитие на обществото; ограничените средства за култура; стандартизираното прилагане на мерки в сферата; мнимото следване на европейските насоки на развитие и отношение към областта; ратифицирането на европейските споразумения без ефективното им прилагане в практиката; пренебрегването на механизми като достъпност, информиране, консултиране и участие се проявява в не добре установена демократизация и в неосъществена културна демокрация. Опити да бъде наложен този подход се наблюдават отдолу – нагоре; в дейността на неофициалния културен сектор в страната, който се опитва да извоюва действащи на практика европейски принципи на равни права, на реално участие в насоките на развитие на българската културна политика, на защитни и развиващи механизми за сферата у нас.
Взаимодействието между културната политика на ЕС и българската културна политика в сферата на политиките на участие и разнообразие е анализирано в дисертационния труд чрез изследване на проблематиката на базата на конкретен пример – възможностите за включване на НПО сектора в подготвянето кандидатурата на град София за програмата Европейска столица на културата през 2019 г. На базата на този пример ясно проличават несъответствията между двете насоки в управлението на културата (на ЕС и на България) – при липсваща подходяща местна среда за развитие на участие и разнообразие, и необходимостта ù за разгръщането на европейски практики, посредством инициативата. Ограничената представа за култура у нас и механичното привнасяне на европейски модели чрез различните функциониращи европейски програми без създаването условия за благоприятен климат за развитие на политики на участие (включително и такива, насочени към НПО), е възможно да има негативен ефект върху българската културна среда (устаноняване на практики на подмяна на каузата на неправителствените организации, следвайки необходимите за съществуването им субсидии), при все че европейските практики спомагат развитието на сектора и политиките на участие в страната. Описаното взаимодействие засяга поставените в контекста на дисертационния труд опозиции „потребители – участници“ и „обекти – субекти“ на културните политики. Въпреки принципа, който следва ЕС да не се намесва в националните културни политики пряко (принцип на субсидиарност), нуждата от реформи, с оглед равностойно допускане и признаване на практики на участие и разнообразие в българската културна политика, както и тяхното неосъществяване във времето, подсказва необходимост от преразглеждане на решенията за подпомагане на сферата на ниво ЕС в посока по-голямо съответствие с местните потребности и гражданско общество. Анализът откроява ясно противоречие в прокламираната широко културна демокрация, политическите призиви за участие и съдействие от страна на неправителствения сектор и видимите в практиката методи на по-скоро авторитарно управление, което търси да взаимодейства с институциите, изключвайки от реално участие неправителствените организации.
Ползвана литература:
Адорно, Т. Култура и администрация. В: „Идеи в културологията” Т.2, Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, София, 1993
Адорно, Т., Хоркхаймер, М. Диалектика на Просвещението. ГАЛ-ИКО, София, 1999
Алмънд, Г., Вмерба, С. Гражданската култура. Гал-Ико, София, 1998
Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Критика и хуманизъм, София, 1998
Андреева, Цв. Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване. Медии и обществени комуникации, бр.1, 2008 www.media-journal.info/?p=item&aid=12 (XII. 2008)
Ападурай, Арджун. Свободната модерност: Културни измерения на глобализацията. ЛИК, София, 2006
Бенхабиб, Ш. Ситуиране на Аз-а. Критика и хуманизъм, София, 2001
Бенямин, Валтер.Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост. – В: Озарения. Критика и хуманизъм, София, 2000
Бурдийо, Пиер. Практическият разум. Критика и хуманизъм, София, 1997
Вълковски, Юрий. Въздействие върху законодателния процес в България. В: – Изкуство, политика, промяна. Културни политики в Югоизточна Европа. СемаРШ, София, 2005
Гаврилова, Десислава. За държавата, държавния и недържавния сектор в областта на културата. Култура, бр.14, 5 април 2002
Гаврилова, Райна., Еленков, Ив. Към историята на гражданския сектор в България. Изследване на гражданския сектор, Фондация „Развитие на гражданско общество” със съдействието на „Граждански институт”, номер 2, пролет 1992
Гаврилова, Райна. Културната политика в България: опит за систематизация. Култура, бр.14, 5 април 2002
Еленков, Иван. Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими. Институт за изследване на близкото минало. София, 2008
Желева, Станка. „Sofia Contemporary или много шум за нищо …“, в-к Култура, бр. 41, 30.11.2012 www.kultura.bg/bg/article/view/20362
Игълтън, Т. Идеята за културата. Критика и хуманизъм, София, 2003
Йотов, Ст. Етика и мултикултурализъм. Градивни скици и елементи. АГАТА -А, София, 2004
Кабаков, Ив. Право на културно многообразие. Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2004
Казаларска, Светла. Памет и история в музея. Музеификацията на комунизма в Централна и Източна Европа след 1989 г. ДИСЕРТАЦИЯ за присъждане на образователна и научна степен „Доктор”. Софийски университет „Св. Климент Охридски”, 2010
Кастелс, М. Възходът на мрежовото общество (Том I). ЛИК, София, 2004
Краснодембски, Зджислав. Постмодерните дилеми на културата. Стигмати, София, 2004
Куюмджиева, Ива. Стоева, Н. Институции и среда за развитие на съвременното българско изобразително/визуално изкуство (анализ на резултатите от емпирично културологично изследване, проведено през май-август 2005 година) Достъпно на: www.liternet.bg
Ландри, Ч. Културната политика в България: доклад на експерти. Страсбург, Съвет на Европа. 1997
Лаш, С. Критика на информацията. София: ИК Кота, 2004
Лиотар, Франсоа. Постмодерната ситуация. Наука и изкуство, София, 1996
Мандел, Б. Да градим мостове: Включване на нови социални групи в изкуството и културния живот. Бъдещи предизвикателства към мениджърите на културата – В: Възможности за творците. Културният и арт-мениджмънт пред социалните предизвикателства. Университет Оксфорд Брукс, 2008
Морен, Едгар. Духът на времето. Изд. „Хр. Ботев”, София, 1995
Културни нагласи и потребление на културни продукти на българите. Национално представително проучване на НЦИОМ по поръчка на Национален фонд „Култура”, 2005
Постър, М. Глобални медии и култура. В: Социологически проблеми, 2008, 3-4
Рот, Франсоа. Изобретяването на Европа. Изд. Кралица Маб, София, 2008
Серто. М. Изобретяване на всекидневието. ЛИК. 2002
Стену, К. ЮНЕСКО И ВЪПРОСЪТ ЗА КУЛТУРНОТО РАЗЛИЧИЕ: Равносметка и стратегии, 1946 – 2004 г.Изследване въз основа на подбор на официални документи. Отдел за културни политики и диалог между културите, ЮНЕСКО, 2004
Стоева, Нели. Културни събития в 8-те периферни райони на столицата www.sofia2019.bg/sites/default/files/Nelly%20Stoeva%20Doklad%20Periferia.pdf 2011
Стоичкова, Татяна. Културни политики и културен мениджмънт. Унив. изд. „Н. Рилски”, Благоевград, 2002
Стоичкова, Татяна. Транснационални измерения в културната политика на Европейския съюз. В: – Граници на културологията. Унив. изд. „Н. Рилски”, Благоевград, 2010
Тейлър, Чарлс. Мултикултурализъм. Критика и хуманизъм, София, 1999
Томова, Биляна. Гледането на телевизия е най-масовото национално занимание. В: Информационен бюлетин „Култура”. София, 2005
Томова, Биляна. Културна политика и гражданско общество. Политики, бр.10\11 www.politiki.bg/?cy=228&lang=1&a0i=223839&a0m=readInternal&a0p_id=899)
Федърстоун, М., Лаш, С., Робертсън, Р. Глобални модерности. Критика и хуманизъм, София, 2004
Хабермас, Ю. Морал, право, демокрация. ЛИК, София, 1999
Хабермас, Юрген. След войната; Прераждането на Европа. Култура, бр. 27, 04. 07. 2003
Хабермас, Юрген. Постнационалната констелация. Критика и хуманизъм, София, 2004
Хелд, Д. Демокрацията и глобалният ред. От модерната държава към космополитното управление. Критика и хуманизъм, София, 2004
Хофстеде, Х. Култури и организации. Софтуер на ума. Междукултурното сътрудничество и значението му за оцеляването. Класика и Стил, София, 2001
Христова, Св. Културните права – между законите и практиките. Култура, бр.28, 22.07. 2005.
Шутеу, Корина. Културни политики в преход. В: – Изкуство, политика, промяна. Културни политики в Югоизточна Европа. СемаРШ, София, 2005
Ползвана литература на английски език:
Adonnino, P. A People’ s Europe. Reports from the ad hoc Committee. Bulletin of the European Communities. Supplement 7/85 www.aei.pitt.edu/992/ , 1985
Bennett, Tony, “Putting Policy into Cultural Studies” In: Сultural Studies
Edited by Lawrence Grossberg, Gary Nelson, Paula Treichler. 1992, (23-37)
Bennett, T. Differing diversities: transversal study on the theme of cultural policy and cultural diversity. Cultural Policy and Action Department. Council of Europe Publishing. November 2001 www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/culture/completed/diversity/EN_Diversity_Bennett.pdf
Duelund, Peter. CWE Think Piece: The Impact of the New Nationalism and Identity Politics on Cultural Policy-making in Europe and Beyond. Council of Europe, 2011 www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/CWE/CWE_Duelund_EN.pdf
ЕВ77 Sp.2012 EUROPEAN CITIZENSHIP. REPORT. Standard Eurobarometer 77
Spring 2012 www.ec.europa.eu/public_opinion
ESSnet – CULTURE. European Statistical System Network on Culture. FINAL REPORT. September 2012, Luxembourg (LU) www.epp.eurostat.ec.europa.eu/portal/page/portal/culture
Evrard, Roux 2005: Evrard, Yves, Roux, El. Culture vs. luxury: the paradoxes of democratization. Based on the communication to the 3rd International Conference on Cultural Policy Research, HEC Montreal, August 25-28, 2004
www.iae-aix.com/fileadmin/files/cerog/wp/710.pdf (IV. 2005)
Ex-post evaluation of 2010 European Capitals of Culture. Final Report for the European Commission DG Education and Culture. August 2011
www.ec.europa.eu/culture/documents/pdf/ecoc/ecoc_2010_final_report.pdf
The 2009 UNESCO Framework for Cultural Statistics. Published in 2009 by:
UNESCO Institute for Statistics www.unesdoc.unesco.org/images/0019/001910/191061e.pdf, FCS 2009
Germann Avocats (Geneva) and multidisciplinary research team 1. Implementing the 2005 UNESCO Convention on the Diversity of Cultural Expressions in the European Union. 2010 www.europarl.europa.eu/studies
Keaney, Emily. From access to participation. Cultural policy and civil renewal. Institute for Public Policy Research. UK. 2006
Laitio, Tommi. COUNTING WHAT COUNTS. Report on the CultureWatch Europe conference on “Cultural Access and Participation – from Indicators to Policies for Democracy”, Helsinki, 30 June 2012 www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/cwe/HelsinkiReport_en.pdf
Logan, T., Keaney, E., Consuming digital arts: understanding of and engagement with arts in the digital arena amongst the general public. Qualitative research report. Synovate, Arts Council England, 2009 Достъпно на: www.artscouncil.org.uk
Manovich, L. Software takes command. Достъпно на: www.lab.softwarestudies.com/2008/11/softbook.html, 2008
McQueen, David. Brief to the cultural policy review committee www.pi.library.yorku.ca/dspace/bitstream/handle/10315/6212/McQueen_1981.pdf (29.V.1981)
Matarasso, Fr., Landry, Ch. Balancing act: 21 strategic dilemmas in cultural policy. Strasbourg: Council of Europe. (Cultural Policy Note No. 4 ). 1999
Morrone, A. Guidelines for measuring cultural participation. UNESCO, Institute for Statistics, December, 2006
Palmer-Rae Associates. European Cities and Capitals of Culture. Study Prepared for the European Commission, 2004 Достъпен на: www.ec.europa.eu/culture/key-documents/european-capitals-of-culture_en.htm
Doh Chull Shin and Rollin F. Tusalem. The Cultural and Institutional Dynamics of Global Democratization. A Synthesis of Mass Experience and Congruence Theory. Taiwan Journal of Democracy, Volume 3, No.1: 1-28. www.tfd.org.tw/docs/dj0301_new/001-028-Doh%20Chull%20Shin.pdf (VII. 2007)
Shore, Cris. The cultural policies of the European Union and cultural diversity. In: – Differing diversities: transversal study on the theme of cultural policy and cultural diversity. Cultural Policy and Action Department. Council of Europe Publishing. November 2001 www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/culture/completed/diversity/EN_Diversity_Bennett.pdf
Strinati, Dominic. An Introduction to Theories of Popular Culture, Routledge, London. 1995
The European Capitals of Culture (ECoC) Post-2019 Online consultation. Report. 2011 www.ec.europa.eu/culture/our-programmes-and actions/doc/ecoc/online_consultation_analysis_results.pdf
The State of Cultural Cooperation in Europe. Report. Interarts Foundation, EFAH, 2003
Varbanova, Lidia. Culture and the Structural Funds in Bulgaria. European Expert Network on Culture (EENC) Paper, August 2012
Webster’s World of Cultural Democracy www.wwcd.org
Well-being – Aggregate Report. Well-being – Aggregate Report . Eurobarometer Qualitative studies. September 2011 www.ec.europa.eu/public_opinion/archives/quali_en.htm
Williams,Raymond. Culture and society. 1780 – 1950. Anchor Books
Doubleday & Company, Inc. Garden City, New York, 1960
Web страници:
eur-lex.europa.eu/bg/treaties/index.htm Достъп до правото на ЕС
www.coe.int/culture Съвет на Европа
www.unesco.org Страница на ЮНЕСКО
www.europarl.europa.eu/ Европейски парламент
www.ericarts.orgERICarts – международна неправителствена организация в сферата на културните политики и тенденции
www.ifacca.org IFACCA – международна неправителствена организация в сферата на управлението на ресурси в областта на публично финансираните изкуства
www.interarts.net Interarts – международна неправителствена организация, съдействаща развитието на културния сектор и културните политики
www.eurocult.org Европейска културна фондация
www.encatc.org ENCATC – международна неправителствена организация в сферата на културния мениджмънт
www.culturalpolicies.net Компендиум за културни политики и тенденции
www.nsi.bg Национален статистически институт
www.geert-hofstede.com Официална страница на Хеерт Хофстеде
www.ncf.bg Национален Фонд „Култура”
www.mc.government.bg Министерство на културата, България
www.ec.europa.eu/dgs/education_culture Програмите „Творческа Европа“ и „Еразмус+“ (2014-2020), ЕС
www.osf.bg Институт „Отворено общество”
www.opendata.bg Електронен сайт с изследвания на институт „Отворено общество“
www.internetworldstats.com Статистически данни за Интернет потребление
www.europeana.eu – Europeana, европейска дигитална библиотека за култура
www.lille2004.com Проект за културен обмен на Лил (Европейска столица на културата 2004 г.)
www.riga.lv/media/dokumenti/ekg_2009_book_eng_FIN.pdf
Апликационна форма на Рига (Латвия) за ЕСК
www.sofiaculture.bg/index.php?show=dokumenti_k СП „Апликационни форми“
www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f26503.pdf СП „Култура“ 2013
www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f27916.pdf Решение за подпомагане културата в 9 направления по СП „Култура“ на заседание №38/11.04.2013 г. на СОС
www.sofiaculture.bg/files/Kulturen_Kalendar_2011_Prioriteti_final.pdf
Приоритети „Културен календар“ 2011
www.sofia.bg СП „Европа“
www.ec.europa.eu/culture/our-programmes-and-actions/doc413_en.htm Решение на ЕК за ЕСК до 2019
www.plovdiv.bg Официален сайт на община Пловдив
www.gabrovo.bg Официален сайт на община Габрово
www.sofia-da.eu/images/stories/resources/sofia-creative_capital_strategy.pdf
Стратегия за развитие на културата на София „ Творческа столица“ (2013 – 2023)
www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f27769.pdf Отчетен доклад за дейността на Асоциация за развитие на София 2012 г. достъпен на 18.10. 2013 www.edno.bg/index.php/misiyaПлатформа за изкуства и култура ЕДНО
www.watertowerartfest.com/ Сдружение ИМЕ
www.easyartbg.com Фондация „Easyart“
www.funkt.eu Студио funkt
www.sofia-da.eu Асоциация за развитие на София
www.sghg.bg/ Софийска градска художествена галерия
www.americaforbulgaria.org/ Фондация „Америка за България“
www.creativeentrepreneurshipblog.wordpress.com/ Фондация за градски проекти и изследвания
www.zapadenparkfest.bg/index.html Фестивал за изкуство на открито Западен парк
www.edno.bg/sofia-contemporary-2013/za-festivala Фестивал за изкуство в публичното пространство: Sofia Contemporary
www.sofiacouncil.bg План за изпълнение към Стратегията за развитие на културата в София 2013 – 2023, достъпен към 02.12.2013 г. единствено на страницата на СОС; Приложение №2 към решение №640 по Протокол №32/20.12.2012г.
www.sofiaculture.bg/files/Principi_Kalendar_2013.pdf Календар на културните събития на Столична Община. Мисия, цели, принципи, приоритети, критерии за оценка
www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f26503.pdf Съдържателен обхват на СП „Култура“ през 2013 г.
www.ec.europa.eu/citizenship/news-events/news/06112013_callforproposals_en.htm
Програма „Европа за гражданите“ 2014-2020
Приложения
Приложение 1:
Интервюта
Асен Асенов „ЕДНО“ ЕООД – платформа за изкуства и култура
- 1. Как бихте определили средата на съществуване на една неправителствена организация в областта на изкуствата в български условия и какви са актуалните проблеми?
Като изключително тежка, поради факта, че липсва национална стратегия за култура, липсват пространства за култура за независими организации, в същото време всички държавни културни структури показват единствено и само собствена продукция и достъпът до техните локации е, на практика, невъзможен, тъй като наемите са непосилни за неправителствените организации. Единствено и само благодарение на работата на община София, която има най-напредничавата културна политика в страната, в София има някакво видимо раздвижване в сектора.
- 2. Какво е нивото на комуникация вътре в сектора?
Доста добро. Предполагам, че знаете, че наскоро беше създадена Асоциация на фестивалите в България, където комуникацията е много добра. Всъщност, ние обединихме усилията си и в момента комуникираме от името на всички организации с основните структури, от които зависи развитието на сектора: Министерство на културата, общините, бизнесът… Освен това, за своето кратко съществуване асоциацията вече направи един международен форум, на който покани експерти, които да споделят международния опит. Той беше чут от българските представители на администрацията, от Министерство на културата и Столична Община, както и от общините на Варна, Габрово, Пловдив, Русе.
- 3. А извън него – с държавните и общински власти; с бизнеса? Смятате ли, че съществува подкрепа и ако да – дайте примери за преките ù и непреки форми?
Икономическата криза, всъщност, драстично намали подкрепата за културни събития в София. Тук трябва да кажем, че над 95% от търговските компании не се отнасят към спонсорството като към спонсорство, реално, тъй като те гледат на подкрепата на културни събития като на покупка на рекламни площи и отношението им към тези договори е като към търговска сделка. Все още липсва натрупване, но така или иначе, благодарение на нашите конкретни усилия и това, че ние имаме екип, който се занимава именно с тези партньорства, с търговските компании, успяваме да генерираме значителни за българския контекст средства, но много малки, от гледна точка на необходимостта да се генерират бюджети, които да направят българските събития истински международни (това за мен, означава събития, които привличат международна публика, а не събития, които привличат международни участници само).
- 4. Като медиатор, как виждате една благоприятна среда на взаимодействие между артисти, публика и институции и достижима ли е у нас?
Според мен е необходима много радикална реформа в МК, което е основната спирачка за развитието на съвременната култура в страната като цяло. Доста традиционно, доста остаряло и овехтяло е разбирането на МК. То има нужда от много сериозна реформа и от много сериозен мениджмънт. Огромна част от средствата от държавния бюджет отиват за поддържането на една много стара, наследена от времето на социализма, на практика неработеща система от културни институции в цялата страна, много голяма част, от които или почти не генерират съдържание или генерират съдържание, което е абсолютно неконвертируемо извън страната.
- 5. Участвали ли сте във финансиращите програми на ЕС (Култура 2007 – 2013, европейски фондове и други)?
Да, имаме един проект по програма Култура, който реализирахме миналата година, в рамките на Sofia Dance Week. Той беше в колаборация с две културни организации, едната от Унгария, другата от Литва. В момента работим по един проект, който се финансира от структурните фондове на ЕК, свързан със създаването на иновативни културни събития, който е съвместен проект със СО.
- 6. Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва? От примери на предишни столици на културата наблюдаваме растеж в икономиката, развитие на местната инфраструктура или засилване на социалната кохезия. Какви биха могли да са резултатите от събитието у нас?
Най-различни биха могли да са резултатите. Така зададен този въпрос не предполага да получи конкретен отговор, по простата причина, че ползите са в ръцете на екипите, които ще управляват ЕСК. Този проект може да бъде грандиозен провал или грандиозен успех. Като цяло, можем да говорим за потенциала, който този проект дава и той е, че може да генерира много сериозно политическо внимание и внимание от страна на бизнеса към културата, което според мен е нещо, от което българската културна сцена изключително много се нуждае. От друга страна този проект може да бъде много сериозна възможност за българския град, който ще спечели титлата ЕСК да позиционира не само себе си, а цялата страна на европейската и световна карта, тъй като в момента България и всички български градове са откъснати от всички културни процеси в Европа и другите континенти.
- 7. Сътрудничеството между секторите белег ли е на досегашната работа по кандидатурата на София? Вашата организация включена ли е в процеса? Ако да – с какво допринася и ако не – какви са пречките?
Нашата организация е инициатор на кандидатурата на София за ЕСК и е включена в процеса на много нива: ние участваме както на концептуално ниво, така и в изготвянето на стратегия за кандидатура на София. Също сме дали конкретно предложение за това каква да е темата на софийската кандидатура. Отделно от това, както сте забелязали нашите ивенти изцяло подкрепят кандидатурата на София. Така например Architecture Week беше посветен изцяло на културната инфраструктура именно в контекста на кандидатурата на София – един много важен въпрос не само за София, но и за всички български градове, тъй като със сегашната си културна инфраструктура не са способни да поемат нуждите на такава платформа, каквато е ЕСК.
- 8. Какви са Вашите очаквания от инициативата? Ще повлияе ли върху работата Ви в дългосрочен план и как?
Моите очаквания към инициативата са много големи, но това би означавало, че и разочарованията ми ще бъдат големи. Но да кажем, че моето очакване е София да спечели титлата ЕСК и да можем да позиционираме дългосрочно града като платформа за взаимодействие на млади артисти от различни континенти. Моите очаквания са също тази платформа да създаде устойчиви партньорства с чуждестранни културни организации, да образова цяла дузина нови културни мениджъри, да развие качеството на културното съдържание като цяло.
- Една от основните цели на Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. е да се „гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги”. Смятате ли, че това може да бъде обединяваща цел на кандидатурата на София и как Вие виждате реализацията ù?
Разширяването на публиките със сигурност е тема и тя не е тема на София, а на всички градове в страната. Публиките за много от изкуствата, като изключим най-традиционните за България, като например театъра, са изключително стеснени. Има изкуства, които на практика, нямат почти никаква публика в България, а са изключително добре развити по целия свят и причината за това е липсата на подкрепа през годините от страна на държавата и липсата на културна стратегия. Но аз мисля, че това е една от многото цели, които независимо кой град ще спечели титлата, трябва да бъдат изпълнени. Целите са много, като започнем от подобряване на културната инфраструктура, тъй като в момента от гледна точка на техническо обезпечение тя е изключително изостанала, независимо дали говорим за галерии, театри или друго; на второ място – обмена и колаборацията с международни организации, излизане на международните сцени, участие на международни фестивали. Това е много ключов проблем на сцената като цяло, българските театри не участват в копродукции с европейските театри, което е традиция на европейската сцена. Не на последно място, колкото и скандално да прозвучи това, като цяло качеството на културния продукт в България е доста ниско, така че може би една от най-важните цели, която е обща за цялата страна, е повишаване на качеството на културния продукт.
- 10. Според Вас, до какъв резултат би могла да ни отведе целта към повишаване участието и потреблението на култура: културно ангажирани граждани, социално ангажирано изкуство, комерсиална културна продукция или друго?
Аз не разбирам какво значи комерсиална културна продукция. Може би това е да кажем продукцията, която правят музикалните фестивали, популярните музикални фестивали. Но това също има своето място. Аз лично съм много вдъхновен от проекта, който Бургас реализира в тази посока, защото Spirit of Bоurgas е едно комерсиално културно събитие, с изключително добри ефекти за града. Разбира се, че трябва да се развива цялата палитра, това са нива на достъп до културен продукт, които публиките развивайки се, ще могат да прескачат. Според мен, целите на всеки град би следвало да са различни, тъй като спецификите на всеки град са различни. Аз лично бих заложил на това, в стратегиите на градовете да има много по-конкретни визии, много по-ограничени от гледна точка на периметър на действие. Бих избрал една определна тема за всеки град. Така както град Холон в Израел развива единствено и само темата за дизайна, аз лично бих правил това, ако бях на мястото на някой от кметовете на тези градове. Защото малките градове нямат ресурса да развиват много теми. За сравнение: бюджета на Виена само за култура е равен на общия бюджет на София, което значи около милиард и половина.
- 11. Смятате ли, че работата в тази посока би дала резултат в един по-широк териториален обхват (в случай, че София е културна столица през 2019 г.) – ще се отрази ли върху културното участие в страната?
Убеден съм, че ще се отрази, още повече, аз не мисля, че има град, който ще кандидатства сам. По-скоро ще участват градове заедно с региони. И, ако София също кандидатства по този начин, това със сигурност ще донесе позитиви за региона на София, където така или иначе в културно отношение има много неща, които могат да бъдат направени.
- 12. Смятате ли, че културната ни политика приоритизира разноообразието и участието в културата? Дайте примери!
В никакъв случай. Смятам, че в момента, държавните структури са изключително привилегировани – националната филхармония, държавните театри, националната опера, тъй като те получават много субсидии за всеки продаден билет и отделно, техните разходи са гарантирани от бюджета още в самото начало на годината. Според мен трябва да има равнопоставеност между държавните и независимите платформи за култура, защото това ще създаде истинската конкуренция на културния пейзаж в страната.
- 13. Според Вас, съществува ли пряка връзка между сътрудничеството в културния сектор и по-широкото културно участие и потребление?
Разбира се, че съществува такава връзка и без сътрудничество в тази област няма как да има много успехи по отношение на разширяването на публиките.
- 14. Смятате ли, че на управленско ниво се прави необходимото за ползотворно сътрудничество с неправителствения сектор и гражданите?
Точно обратното се прави. Мисля, че политиката на МК е изключително дискриминационна в това отношение, арогантна и в крайна сметка е довела до тоталната си изолация от много културни активисти и организатори на културни събития. Комуникацията е напълно спряна, тъй като министерството или въобще отказва диалог с независимите културни платформи или обещава неща, които никога не изпълнява, т.е. няма как да има развитие в комуникацията при тези обстоятелства.
- 15. Каква би могла да бъде ролята на министерството или общината относно участието, разбирано като разширяване на партньорството и мрежите в културното поле?
Изключително голяма. И аз мисля, че СО е много добър пример за това какви могат да бъдат последиците от реформи в културния сектор, с което не казвам, че културният сектор в София е напълно реформиран, казвам само, че София е единственият град, в който е стартирал ходът на реална реформа в областта на културния сектор.
- 16. В този смисъл, работата по кандидатурата на София за ЕСК, трябва ли да е приоритет на управлението и няма ли опасност от политизиране на събитието? А, от друга страна, какво ще се случи ако изпълнението остане в ръцете на гражданския сектор?
За съжаление, аз смятам, че самата ЕК няма много ясна визия по отношение на това какво е бъдещето на ЕСК и това е и причината да са толкова неравномерни различните столици. Има все по-малко успешни проекти и все повече неуспешни проекти. За съжаление опасността да бъде политизирано събитието е съвсем реална и това се случва в доста по-цивилизовани държави от нашата, като например Естония, където изцяло беше политизирана темата. В последния момент беше сменен екипа, който дефакто е спечелил кандидатурата на Талин. В Турция имаше подобна ситуация. Като цяло опасностите са много, особено в страна като България, но това не е причина да се откажем на този етап да работим за добрата възможност на случване на ЕСК. Всички усилия трябва да се насочат натам, защото това е една платформа, която може да генерира много интерес, много финанси, не само общински, а и други, и ако тази платформа се изгражда от самото начало от гледна точка на устойчивост, на процеси, които могат да продължат и в бъдеще, разбира се, категорично трябва да се инвестират усилия в тази кандидатура.
- 17. Вярвате ли, че инициативата Европейска столица на културата у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в политиката?
Това, което искам да кажа е, че ЕСК не е панацея. Това е една брошка, която ЕК закача на някакви градове. Оттам нататък в ръцете на самите градове е резултата, така че всеки сам е отговорен за това, което ще му се случи, възможни са много различни изходи.
- 18. Според Вас, какви видове изкуства и културни форми ще намерят място в програмата. Дали тя ще бъде интересна както за българите, така и за чужденците?
Много е важно тази програма да бъде интересна не само за българите, не само за гражданите на ЕС, а за много хора извън ЕС. Аз гледам на ЕСК като на една възможност ЕС да представи своето многообразие пред света и да колаборира със света. Тоест, моето разбиране е, че ЕСК в никакъв случай не бива да се заключва в границите на Европа, това би било точно толкова късогледо и недалновидно, колкото да направим програма, която да таргетира само гражданите на София и на България, когато правим ЕСК. Светът е едно много малко място и колкото повече хора си колаборират за добрите идеи, толкова по-големи и важни резултати ще има в следствие на тези процеси.
- 19. Как виждате шансовете на София да бъде столица на културата през 2019г.?
Аз лично вярвам, че София ще бъде ЕСК през 2019. Въпреки, че имам сантименти към много от другите български градове – обичам много Пловдив, обичам много Варна, обичам много Велико Търново. Всеки от тези градове би могъл да бъде ЕСК, разбира се, но ако трябва да погледнем истината в лицето, ще видим, че както София, тези градове дори в по-голяма степен, имат проблем с културната инфраструктура. Аз съм песимистичен, че тези проблеми могат да бъдат решени, няма как да имаш един театър и да бъдещ ЕСК. Връщам се от Сеул, където само в един квартал на Сеул имаше 200 театъра. Същото е валидно по отношение на човешкия ресурс. Всички много добре знаят, включително хората, които се занимават с кандидатурите на тези градове е, че една огромна част от творческия потенциал на страната е концентриран в София, по обективни причини, една огромна част от културните мениджъри, доколкото ги има в България, са концентрирани в София, една огромна част от творците са концентрирани в София. За мен, не е толкова важно кой е българският град който ще стане ЕСК, за мен, е много по-важно, този град да донесе истински бенефит за България, защото тази кандидатура може да бъде много голям провал. Очакванията са много големи, капацитетът за реализация е много малък, подготовката е много ниска и разочарованието може да бъде много голямо. И моето лично мнение е, че ако погледнем истина в очите много лесно ще видим, че София е най-добрата възможност, въпреки че градът няма архитектурните забележителности, които има Търново, които има Пловдив, няма морето, което има Варна. Но ЕСК е преди всичко съдържание, културно съдържание и добра идея. ЕСК не е туристически продукт в класическото разбиране. За ЕСК няма да дойдат хора, които ще искат да разглеждат стария град, ще дойдат хора, които ще искат да видят интересен културен продукт. А те много лесно могат да отидат до Пловдив с автобус за един час, за да го разгледат. Пловдив със сигурност ще има бенефит, ако София е ЕСК, нямайте никакво съмнение. Но нека да си кажем всички заедно, че е много по-лесно да концентрираме услията си в един град, който има много по-големи шансове и да работим за него, отколкото да разпръскваме енергия там, където няма много смисъл от гледна точка на качество на реализацията. Аз не вярвам, че другите градове и не искам по никаъв начин да ги засегна, но не вярвам, че те имат реален капацитет да реализират по добър начин този проект.
02. 01. 2013 г.
Ния Пушкарова, Сдружение ИМЕ, Water Tower Art Fest
- 1. Каква е сферата Ви на дейност, как популяризирате работата си и стараете ли се да имате обратна връзка с публиките си?
Правим международен фестивал за съвременно изкуство. Веднъж в годината се събират артисти от цял свят и представят съвременно изкуство у нас, като целта ни е, чрез изкуството да обживяваме занемарени пространства в града, обикновено с архитектурна или историческа стойност. Опитваме се да провокираме и по-широко гражданско участие, активност за изграждането на среда, в която ще ни е приятно да живеем.
Ние постоянно инициираме събития, в които да имаме обмен и обратна връзка с други колеги в сфеата на културата и изкуството. Непрекъснато участвам в инициативи за разпространение на дейността ни, особено за социалната страна на въпроса – за изполването на занемарените сгради и превръщането им в арт инфрастуктура: Западен парк форум, Звено панаоки щанета форум и др. Отделно и международните ни прояви, които са много важни за нас, от гледна точка изграждането на мрежи и нови партньорства – artists run initiatives в Белград, Полша, Швеция, Испания и др.
- 2. Стремите ли се да привличате доброволци по проектите, които реализирате? Как ги мотивирате? Дайте примери!
Имаме огромна нужда от помощта на доброволци, правим презентации и работим с мрежи от такива (Time heroes). Пускаме също и отворена покана за доброволци, като им обясняваме на среща отговорностите и приоритетите ни. Имаме си и координатор доброволци. Те остават изключително доволни – имат възможност за директна комуникация с международните артисти. След това ги приобщаваме към екипа си.
- 3. Имате ли международни партньори – разкажете, ако не – какви са пречките?
Вече сме в мрежа от такива инициативи – artists run initiatives, различни европейски организации и артисти. Имаме многобройни представяния из Европа на нашия фестивал. Имаме и участие на най-големия панаир, където са представени организации на независими артисти – Supermarket art fair, Sweden и други. Колаборацията с творци от Европа и извън нея и комуникацията с артисти и артистични организации е мисия на нашето сдружение. Целим обмяна на опит и добри практики за въздействие върху обществото и градския пейзаж със средствата на съвременното изкуство.
- 4. Как бихте определили средата на съществуване на една неправителствена организация в областта на изкуствата в български условия и какви са актуалните проблеми?
Почти обречена кауза – няма структура, по която да се сформират подпомаганията към точно такива организации. Всеки може да направи неправителствена организация в сферата на културата и да вземе грант. Никой с никой почти не иска да работи, защото са в реална конкуренция за финансиране. Крадат се идеи. Не се мисли общо за проблемите, не се излиза с платформа, защото не може да се излезне вън от собствената локална сцена и да се гледа на нещата по-общо и универсално. Случват се такива срещи на организации, но на колкото от тях да съм била се опира до финансиране и дискусията спира дотам. Като цяло, няма амбиция и последователност в действията на неправителствения сектор. Няма воля за обединение даже и по смислени за всички ни въпроси. Затова ние работим на лична основа. Изграждаме контакти със смислени хора, както от София, така и от страната. Опитваме да се мотивираме взаимно.
- 5. В този смисъл, създаването на Българската фестивална асоциация не е ли такъв опит за обединение? И поводът, който доведе до създаването ù (идеята за 12-те фестивала на МК), пример ли е за такава липса на последователност в сектора? В крайна сметка, проектът беше спрян, но неправителственият сектор се съгласи с пренасочване на средствата, вместо да настоява за пренаписване на правилата, за да могат все пак тези пари да подпомогнат неофициалния културен сектор, каквато беше първоначалната идея.
Ползата от спиране на поръчката засега е формирането на тази асоциация, ще видим колко полезна тя ще бъде и за кого. Аз самата съм в управителния съвет, но съм единствен представител на алтернативния независим модел на фестивали – таксата е доста висока за членуване и много хора не могат да я платят. Пренасочването към художествените училища пак е по-добър вариант, стига да стигне дотам. Но, аз имам предвид и друга липса на приемственост – в идеите, действията на неправителствения сектор у нас. Някои работят от години с дадени идеи, но хаосът, който цари у нас дава възможност да се разпиляват ресурси без някаква крайна цел. И в това участват и общини, и държава…
- 6. Какво е нивото на комуникация с държавните и общински власти; с бизнеса? Смятате ли, че съществува подкрепа и ако да – дайте примери за преките ù и непреки форми?
Сега се изгражда такъв път между държавните, местните власти и неправителствения сектор. Преките примери за подкрепа са взаимоотношенията ни със Софийска община, дирекция Култура, която за шеста поредна година ни подпомага финансово макар и с не големи суми. Администрацията е все още прекалено тромава, за да може да направи възможна добрата комуникация с неправителствения сектор в културата, а и самият сектор няма достатъчно добра база данни за структурата на държавната и местна власт относно инструментите за взаимодействие. Като цяло, няма достатъчно амбицирани лидери измежду неправителствения сектор – все още „администрация“ се мисли като мръсна дума в артистичните среди и обратното също – за артистичните среди из администрацията. С бизнеса също все още тези опити са много плахи и не достатъчно информирани са и двете страни. Има реална заплаха самите преговори да бъдат монополизирани от лица представящи се за неправителствен сектор, а всъщност дейни в едноличния търговски принцип. В частност имаме добри връзки с бизнеса. Работим с бартерни сделки или отстъпки за услуги за нашият фестивал. Това са отделни инициативи.
- 7. Като медиатор, как виждате една благоприятна среда на взаимодействие между артисти, публика и институции и достижима ли е у нас?
Премахване на пречките от административен характер са първият фактор за успешен диалог в обществото, но и от двете страни са необходими усилия. Напоследък се говори за арт икономика, която би могла да даде един добър пример на творците и заедно с това, креативност в държавността – достатъчно гъвкава културна политика, взаимодействие на целия държавен апарат – министерства, общини и парламент за смислено подреждане на приоритетите както в културната, така и в обществената сфера. Изграждането на независима система и в същото време в унисон с европейската практика е възможно, стига да има политическата воля и достатъчно информираност у артистичните среди. Също дейна гражданска позиция у публиката. Но това е един дълъг процес, който няма пердначертан път и зависи от всички нас.
- 8. Участвали ли сте във финансиращите програми на ЕС (Култура 2007 – 2013, европейски фондове и други)?
Все още не.
- 9. Според Вас, в тази ситуация каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва?
Това би допринесло достатъчно добри разбирания по споменатите по-горе въпроси. Също и едно ситуиране на значимостта на културата с всичките и асоциирани признаци, но само това не е достатъчно, защото институционализирането на процеса, по който път вървим за емблемата Столица на културата, ще изведе само извадката от по-горе споменатите лица преобразували се в неправителствени сектор, деен в клтурата за усвояване на средства. Растежът е неминуем въпреки това. Но, за да се превърне в устойчива практика, креативният сектор в лицето на самите творци трябва да се мобилизира за създаване на процеса още от сега, за да не остане на заден план в една „културна столица”, без особено значима култура за нас самите.
- 10. Сътрудничеството между секторите белег ли е на досегашната работа по кандидатурата на София? Вашата организация включена ли е в процеса? Ако да – с какво допринася и ако не – какви са пречките?
Сътрудничеството, пак казвам, с други неправителствени организации е вследствие от лични познанства и контакти. То по никакъв начин не определя работата по кандидатурата на София. Има известни разговори относно значимостта на нашето събитие в тона на кандидатурата на София, но не сме включени директно в определянето на процеса. Независимите организации са призовавани да дават идеи за годината (след 10 години), а всъщност всеки иска да свърши това, което е започнал. Общината прави усилия за диалог със сектора, но така или иначе Асоциацията за развитие на София не е определила качествените си партньори, а работи с набор от известни марки, като това според мен не определя целия диапазон на културни продукти в столицата. Няма даже достатъчно директна комуникация със сектора от тяхна страна. Ще ви дам пример: Аз бях предложила концепция за фестивал по схемата за иновативни събития на ОП „Регионално развитие“, но кандидатурата ми беше спряна по абсурдни мотиви (кулата нямала изяснена собственост). На практика, даже не си направиха труда да разберат смисъла от нашия фестивал, който не се помещава само във Водната кула, а обживява занемарени пространства из цяла София, а и извън нея, но така или иначе това “трябва” да е приоритет на една единствена организация сега вече в светлината на „София Контемпорари“. Има вече доста възмутени от това събитие и аз се присъединявам към тези критики[83].
- 11. Какви са Вашите очаквания от инициативата? Ще повлияе ли върху работата Ви в дългосрочен план и как?
Очаквам средствата за култура да започнат да се разпределят по-разумно. Включването на АРС и общината по структурирането на целия процес е много важно. В крайна сметка, очаквам да се работи повече и с по-ясни цели.
- 12. Смятате ли, че на управленско ниво се прави необходимото за ползотворно сътрудничество с неправителствения сектор и гражданите?
Категорично, не! Ако вземем пример с нашия фестивал, всеки казва супер е да го има, правиш страхотни неща… Но това, към което се стремим, вече години не може да се случи – искаме да развиваме мрежа от арт резиденции, да създадем и такъв център на територията на София. На практика, комуникацията с министерството, и с общината е много бавна, тромава, понякога и невъзможна. Така минават години, от среща на среща, от опит на опит.
08. 01. 2013 г.
Станка Желева, Фондация „Еasyart“
- 1. Към каква публика са насочени инициативите на фондацията, която представлявате?
Работата ни е ориентирана към децата, но сме наясно, че чрез тях ангажираме и родителите. Първоначално искахме да създадем арт пространство за изява на млади български автори, които работят съвременно изкуство. Оказа се, че всъщност няма изградена публика за съвременно изкуство в България, то е неразбираемо. Хората, които се занимават с това, са всъщност тесен и доста затворен кръг, който със самочувствието си по-скоро отблъсква потенциалната публика, отколкото да я привлича.
- 2. Как популяризирате дейността си, стараете ли се да имате обратна връзка с публиките си?
Не рекламираме толкова, колкото залагаме на положителните емоции от нашите инициативи. С всяко идване в музея, децата стават все по-одухотворени. Ние им предлагаме да изберат картина от изложените в музея, която да нарисуват. По този начин създаваме връзка. Те не само я виждат, те я гледат, и често се случва, когато детето мине покрай картината да каже: „Я, това е моята картина!” Родители се интересуват в кои училища върви проектът „Изкуство в училище”, за да запишат децата си в тях и много други подобни примери. Посещенията на „Детски панаир” нарастват лавинообразно и на последния през септември 2012 г. изпаднахме в ситуация спешно да набавяме материали, тъй като подготвените и за двата дни на фестивала, свършиха още първия ден следобед.
- 3. Стремите ли се да привличате доброволци по проектите, които реализирате? Как ги мотивирате? Дайте примери!
Абсолютно против съм експлоатацията на доброволците от редица организации в сегашните български условия. Нито е редно, когато правиш с държавни пари, т.е на данъкоплатците, фестивал, детските ателиета да са платени, нито да се използват младите хора без заплащане. Те виждат с какви пари правят инициативите си някои колеги, но отказват да им платят дори и малка сума – това е много порочна практика. Смятам това за неморално. Ние гледаме да дадем самочувствие на младите – 70% от хората, които са ангажирани с нашия фестивал са под 25 години, плащаме за ангажимента им и те имат стимул да работят всеотдайно, а не да се чувстват използвани.
- 4. Как бихте определили средата на съществуване на една неправителствена организация в областта на изкуствата в български условия и какви са актуалните проблеми?
Решихме, че трябва да започнем от публиката, от децата, от техните родители. Това е един актуален проблем, изобщо в областта на изкуствата. В България сякаш няма усещане за стойността и значението на публиките. Знаете, много музеи например не работят в неделя, въпреки че това е най-вероятният ден за посещението им от гледна точка на свободното време на посетителите. Това, което се случва в цял свят – безплатно детско ателие в музея, тук се оказа проблем. Един месец преговаряхме с Националната художествена галерия да влизат безплатно деца и родители един път седмично.
- 5. Взаимодействието в сектора очевидно е трудно! А извън него – с държавните и общински власти; с бизнеса? Смятате ли, че съществува подкрепа и ако да – дайте примери за преките ù и непреки форми?
Кандидатствахме по програма „Култура” на Столична община. Тя ни подкрепи за два фестивала с 5 000 лв., макар да потвърди, че сме били от най-успешните проекти. Само за един фестивал, „Америка за България” ни дава 50 000 лв. Смятам, че и в културата има монополи, частни интереси и страхотно лобиране. Из цяла Европа културната стратегия е култура и деца – това са основни приоритети, защото ако не възпитаваме с култура и изкуство децата си – това навън е производно от това, че години наред никой не си е направил труда да им покаже света през изкуството. Не може един билет в НХГ да струва 6 лв. – колко хора могат да си ги позволят? Тези институции трябва да бъдат финасирани от Минстерство на културата и по други канали. Дават се пари за ремонти, но всъщност не се прави нищо за да се обживят тези важни институции. За сравнение – миналата година, драматична финансова криза във Франция, но с 10% повече посещаемост на музеите. И там са държавни тези музеи, но имат програми, образователни, включват новите технологии адекватно и се работи за привличане на публиките – до 18 г. влизането в „Лувъра” е свободно.
- 6. Като медиатор, как виждате една благоприятна среда на взаимодействие между артисти, публика и институции и достижима ли е у нас?
Имаме толкова хубави музеи. Искаме да накараме хората да влезнат в тях, затова и във фестивала се опитахме да включим максимален брой от музеите. Това е и смисълът фестивалът да се провежда в центъра на града, в близост до музеите, които под формата на игри да бъдат посетени и разгледани от колкото се може повече хора. Ще кажа, че от трите игри, които организирахме на последния фестивал за детско изкуство, общият брой на посетителите в Криптата на Невски, в НХГ и в СГХГ надхвърляше 6 500 човека за два дни. За сравнение, в други дни на една сравнително популярна изложба в НХГ – „Майсторът, цветето и вселената” на Владимир Димитров – Майстора посещенията бяха около 150 човека на ден. Трябва да се работи за това, хората да възприемат музея като едно забавно място, където има хубави неща за гледане и всъщност ходенето на музей може да е едно много симпатично решение за това как да изкараме свободното си време.
- 7. Участвали ли сте във финансиращите програми на ЕС (Култура 2007 – 2013, европейски фондове и други)?
Не! Тези проекти по една или друга причина са недостъпни за редица неправителствени организации. Като че ли няма достатъчна информираност, опит, желание за отварянето им към по-широк кръг организации.
- 8. Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва? От примери на предишни столици на културата наблюдаваме растеж в икономиката, развитие на местната инфраструктура или засилване на социалната кохезия. Какви биха могли да са резултатите от събитието у нас?
Не трябва да се очаква, че от само себе си нещо ще се промени. Тъй като имаме много да наваксваме, е необходима непрекъсната настойчивост и упоритост. Аз правя всичко възможно и виждам, че има напредък – днес почти няма културно събитие без детски ателиета или уъркшоп (платени или неплатени), докато преди 3 години не беше практика в България. Е да, на 1-ви юни фирмите си правеха реклама, чрез някое и друго безплатно събитие за деца.
- 9. Сътрудничеството между секторите белег ли е на досегашната работа по кандидатурата на София? Вашата организация включена ли е в процеса? Ако да – с какво допринася и ако не – какви са пречките?
Аз работя за достъпна култура, но дори и за това няма консенсус на практика. Изпратих отворено писмо до новата фестивална асоциация с предложение да се приеме морален кодекс, който да включва макар и минимално заплащане на хората, които се ангажират с фестивалите с финансиране над 30 000 лв.; да бъдат задължително безплатни детските ателиета, особено когато има държавно финансиране и т.н, но не беше прието. Работи се в сътрудничество, но с определен кръг организации. А трябва да има пълно съдействие на всички нива и според мен, общината просто трябва да се намеси по-сериозно в работата на културните институции. Трябва да се синхронизират политиките на местно и държавно ниво и да се дават пари за развитие и привличане на публика – чрез безплатни детски ателиета, чрез свободен вход един път месечно и др. Защото и сега има музеи със свободен вход веднъж месечно, но няма обществена информираност и наблюдавам, че от самите музеи не искат да се разгласява широко, например в нито един сайт няма да намерите информация кои са безплатните дни на музея, а има такива. И всичко това, за да не идват много хора – по-добре да си платят билетите. Това е чудовищно, музеите трябва да са най-обществените места!
- 10. Какви са Вашите очаквания от инициативата? Ще повлияе ли върху работата Ви в дългосрочен план и как?
Моите очаквания, не само от инициативата, но от всички, които са ангажирани по някакъв начин с култура, въобще това, за което трябва да се работи е да направим децата чувствителни към изкуството – това е ключът. Да знаят, че „Тайната вечеря” не е просто гоблен, че Микеланджело, Донатело всъщност не са костенурки и т.н, и това да се поднася по един интересен, близък и вълнуващ за децата начин, а не както ще срещнем тази информация в някоя енциклопедия. Надявам се, ЕСК да допринесе за това да използваме каквото имаме. Съществуващите културни институции трябва да бъдат рекламирани и обживявани, да се използва техния потенциал, а след това да хвърляме енергия и средства за създаването на нови обществени пространства.
- 11. Една от основните цели на Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. е да се „гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги”. Смятате ли, че това може да бъде обединяваща цел на кандидатурата на София и как Вие виждате реализацията ù?
С малко пари и със желание, нещата действително могат да се случват. Пак ще дам пример с нашите инициативи – знаете ли колко родители или баби, дядовци водят децата в галерията, защото е безплатно и изведнъж казват:”Тук е много хубаво, аз не съм влизал сигурно от 20 години”. Проблемът в България е, че институциите, музеите, които трябва да бъдат авангарда, да учат, да дават вдъхновение на хората, са всъщност най-консервативните институции. Преди година, направихме една игра на фестивала, която включваше Археологическия музей. Отново имаше дълги и трудни преговори да позволят безплатното посещение за деца и родители в рамките на фестивала. Споразумяхме се и за два дни 2 500 човека влезнаха в музея. Но за тази институция интересът, посещенията се оказаха кошмар. Казаха, че не искат повече никакви деца в музея. Музеят има мисия и колкото и да му е трудно от гледна точка на финасови затруднения, не трябва да я пренебрегва.
За да не остане поредния документ на хартия, тази Стратегия трябва да се уплътни и да работи за хората. Публиките са важни, а институциите трябва да мислят как да ги привлекат. Вместо това, има музеи, които стоят на тъмно в работно време, пестят от електричество и предпочитат да си взимат малките заплати, но не и нещо да се промени, не и да станат привлекателни за хората. Всичко може да се направи, стига да има желание. Културата трябва да е общодостъпна за всеки гражданин на ЕС, това е записано и в Европейската конституция.
- 12. Смятате ли, че на управленско ниво се прави необходимото за ползотворно сътрудничество с неправителствения сектор и гражданите?
Според мен, няма проблем с финансирането, а с начина по който се разпределят парите. От „Културен календар” на София точно проектите, които са най-добре финансирани са и най-комерсиалните – платени детски ателиета, платени лекции, скъпи билети и никакво изискване от общината за достъпност на събитията. Двата нови фестивала подкрепени от общината, също не бяха на необходимото ниво достъпност – Sofia Contemporary много комерсиален, а „Западен парк” без достатъчна обществена информираност.
- 13. Каква би могла да бъде ролята на министерството или общината относно участието, разбирано като разширяване на партньорството и мрежите в културното поле?
Не може да се прави ЕСК без партньорство между държавни, общински институции, независимите организации, публиките, изобщо всички, които участват в процеса „култура” в България. Всички тези сфери трябва да се развиват едновременно и във взаимодействие. На една среща с общината по повод ЕСК, обърнах внимание на проблема с музеите и това как нищо не се прави за тях. Отговориха ми, че музеите се стопанисват или от Министерство на културата или от БАН, а Софийска община отговаря само за Софийска градска художествена галерия. Да, но когато чужденците дойдат за една ЕСК, те няма да се интересуват кой музей на кого се води. Тях ще ги интересува облика на София като работещи, модерни музеи. Никой не го интересува дали „Лувъра” е към общината, дали е към Министерство на културата или към авиацията. „Лувъра” – това е лицето на Париж! Така и НХГ е лицето на София и не може община и министерство да си прехвърлят топката – те в партньорство трябва да направят всичко възможно тези институции да са привлекателни, да функционират, а не да „прашясват“. Трябва да се влага в тях и в изграждането на публиките им, а не да се пропагандира българско изкуство в Брюксел със скъпи изложби, на които ще дойдат трима депутата.
- 14. Вярвате ли, че инициативата Европейска столица на културата у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в политиката?
Опасявам се опитите да не останат казионни и формални. Защото – къде да се участва? Трябва да има някаква културна политика, за да се участва в нея, а сега няма. Аз смятам, че нещата трябва да се правят, да се доказват на практика – това е начина. Вместо да скачаш, да се бориш, да говориш, да убеждаваш – правиш. Изобщо не е сложно.
15. 02. 2013 г.
Лора Варийска, Студио funkt
- 1. Разкажете накратко за организацията ви – откога съществува, какъв е правният ù статут, как се финансира, по какви проекти работи и с какъв екип? От какви ресурси сте зависими най-вече – пазар, проектни субсидии т.н?
Студио funkt е организация със стопанска цел. Занимаваме се основно с архитектура и дизайн. Изцяло зависими сме от пазара. Много хора харесват това, което правим, така че, за нашата дейност пазар има. От 2007 г., когато започнахме, вече 6-7 години успяваме да се издържаме целия екип от 5-6 човека. Успяваме дори да инвестираме и в други, странични от дейността на студио funkt проекти, като + това[84], например. Това, което най-много ни помага е ентусиазмът и желанието да реализираме идеите си.
- 2. Имате ли международни партньори – разкажете, ако не – какви са пречките?
Все още не. Но това е стъпка, която предстои да направим и знаем, че ще направим в бъдеще.
- 3. Партнирате ли си с държавните и общински институции? Разкажете!
До момента не сме ползвали проектни субсидии. Не сме кандидатствали по програми – нито общински, нито държавни, нито европейски. Като цяло не вярваме, че времето което бихме отделили за подготовката на един такъв проект, няма да е загубено. Нямаме доверие в институциите на този етап. Много пъти сме искали да участваме в архитектурни конкурси, неведнъж сме пробвали, но всеки път сме оставали разочаровани. Не от това, че не сме спечелили ние, а от самите конкурси, как протичат, критериите за оценяване и от това, че нещата много скоро потъват в забрава, не се довеждат до край. Например, такъв е случаят с конкурса за Метростанция 20[85], в който ние не участвахме, но и с конкурса за градски дизайн на София[86] през 2009 г., в който участвахме. За нас участието означава не само време, но и не малка емоция, а за общината изглежда е един кух и без стойност ритуал. Това води до загуба на мотивация изобщо за участие.
- 4. Бихте ли дала примери за партньорство с други неправителствени (в обществена или стопанска полза) организации?
Партнираме си с платформата за изкуства и култура ЕДНО. Помагаме им във фестивалите Sofia Design Week и Sofia Architecture Week. Курираме изложби, участваме в изложби, организираме събития. Участието ни там е на доброволни начала, помагаме с каквото можем, за да стане хубав фестивал.
- 5. Според Вас, какви са възможностите и/или пречките пред развитието на културните и творчески индустрии у нас?
За съжаление, ситуацията в България е такава, че хората се вълнуват от ежедневието си, от оцеляването си, включително и ние като част от културна инустрия. Навсякъде се мисли за това, а не за културни политики и не за развитие на творческите индустрии. Работи се на парче, правят се възможните малки проекти и с надежда, че нещата един ден ще бъдат устойчиви и премислени в тяхната цялост. Но правим малки проекти, и защото ни търсят за малки проекти, никой не ни се е обадил да направим търговски център. Ясно е кой прави молове и кой прави големите обекти – те са раздадени в един друг свят, в друга реалност, пак в същата тази страна, но ние не сме включени в нея – за щастие … или за нещастие. Качествените студиа, като нашето, си делим на практика един малък дял от частни заведения, частни къщи или от малки до средни частни инициативи. Би било чудесно ако можехме да участваме и с обществени пространства, нечастни инициативи, които са видими от всички – паркове, градинки, площади, градски дизайн и т.н Но, ми се струва, че самите управляващи не си дават сметка колко е положително да има прозрачни архитектурни конкурси и колко много се вдига нивото на продукта, който се реализира. Техният интерес е икономически и не съвпада с този на обществото, с този на творческите организации.
- 6. Как бихте коментирали държавните/общински политики, ориентирани към творческите индустрии у нас?
Смятам, че политиките ориентирани към културните и творчески индустрии и на общинско, и на държавно ниво в България биха могли да бъдат с пъти по-добри, по-целенасочени, с по-добър фокус и по-добро разпределение на ресурси. В момента, дори можем да се запитаме: „Съществуват ли изобщо подобни политики?“, тъй като секторът не усеща наличието на такива. По-скоро се опитваме да правим това, което искаме, така както го намираме за правилно и по-скоро, въпреки общината, въпреки държавата, и въпреки всякакви порочни практики, които характеризират ежедневието ни.
- 7. Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва?
Честно казано, не очаквам кой знае какво. Може би ще е по-добре да се направи каквото и да било, отколкото нищо. Като цяло ми се вижда твърде далече и все повече и твърде утопично, особено след включването и на Югозападен регион в кандидатурата на София. Това разпиляване на усилията ме навежда на мисълта по-скоро да не се справим, отколкото да приобщим целия регион.
- 8. Сътрудничеството между секторите белег ли е на досегашната работа по кандидатурата на София? Вашата организация включена ли е в процеса? Ако да – с какво допринася и ако не – какви са пречките?
Да, може би това е пример за някаква форма на сътрудничество с общината…, но и с него се изчерпва целият ни досег. Случвало се е да ни търсят за участие в работилници и кръгли маси във връзка с подготовката на София за ЕСК, на които секторът трябваше да представи предложения за това какви идеи и проекти биха могли да се включат. Когато ни поканят на такова събитие, отиваме с желание да сме полезни. В същото време се намираме в постоянен режим на изключително много работа и не можем да си позволим да крадем от времето си за некомерсиални инициативи.
- 9. Само финансова обезпеченост на труда ви ли би могла да ви провокира да вложите повече ресурси в идеята София – ЕСК и какви са вашите лични очаквания от инициативата в дългосрочен, професионален план?
Не очакваме да печелим от тази инициатива. Това, което би ни провокирало да работим повече в тази насока е по-скоро ако виждаме някаква вероятност, това което правим наистина да се случва, наистина да има ефект. Хората, които участват всъщност трябва да имат доверие, че тяхната визия няма да остане само на тези кръгли маси. Постоянно се правят срещи с експерти, културни и от творческия сектор, а в същото време се прави ремонт на улица „Витошка“ по безобразен начин – двете неща не могат да вървят отделно, защото те са едно. Как едновременно София ще се готви за ЕСК и уж всички сме включени, а в същото време материалната среда, обществените пространства на тази културна столица не подлежат на архитектурни конкурси, не подлежат на градивна критика или на някакво градивно участие на същите тези експерти. Градът е един, независимо какво име носи – културна столица или София; управата също. И в един момент сме по-скоро склонни да бъдем обидени, и да не искаме да участваме в инициативите, в които ни позволяват да участваме, а в други, в които наистина искаме да участваме и бихме били полезни, защото от това разбираме – да не бъдем допускани.
И в този ред на мисли, за да отговоря и втората част от въпроса ви, много ми се иска тази инициатива наистина да повлияе положително на работата на целия творчески сектор, но за момента поне това не се случва, а и не виждам как ще се случи.
- 10. Една от приоритетните области в Стратегията за развитие на културата в София е творческата икономика. Има ли градът потенциал и кои са основните стъпки в тази посока според Вас?
Освен повече диалог, смятам че има нужда изобщо от повече насърчаване на сектора, мерки като данъчни облекчения също. Общината има много възможности, които по една или друга причина не използва. Преди време с колеги в творческите среди имахме желание да направим клъстер, да работим на едно място и по съвместни проекти. Реализирането на тази идея носи много ползи. Първо, това ще представлява притегателен център за много чуждестранни артисти, със сигурност ще генерира много идеи. Тогава се оказахме в задънена улица, тъй като минимумът, който ни трябваше за да се случи това е да имаме подходящата сграда. Общината можеше да ни помогне с такава сграда, защото има много, хубави и изоставени сгради, фабрики и т.н, това можеше да е тяхната форма на сътрудничество, на подкрепа. Вместо това, те запустяват и се рушат; нашият проект, инициатива, желание също. Проблемът е, че в общината, но същото важи и за държавата, различните дирекции работят сами за себе си, нямат връзка помежду си.
- 11. Смятате ли, че на управленско ниво се прави необходимото за ползотворно сътрудничество с неправителствения сектор и гражданите?
Не, категорично. Не е достатъчно само да се изготви и приеме една стратегия. Трябва да има последователност в действията на управляващите, чрез която секторът да се припознае като цел и средство на тази стратегия. Приемането на стратегията за култура е поредният пример на симулиране на дейност, подобно на архитектурните конкурси. Промяната трябва да е видима първо на административно ниво. Мислещите хора са недоволни от кадровата политика на управляващите, и в сферата на културата, и в сферата на българската политика изобщо. Те, обаче, не се съобразяват с мислещите хора и така стигаме до ситуацията да правим култура въпреки държавата, въпреки общината, а не в партньорство, каквато е нормалната практика.
- 12. Вярвате ли, че инициативата Европейска столица на културата у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в политиката?
Вярвам, че сама по себе си инициативата няма да доведе до нищо различно от сегашното положение. Самите граждани и организации имат основна роля, самите те трябва да преодолеят нежеланието си да се занимават с институциите и да започнат да работят с тях, колкото и трудно да изглежда. Институциите също трябва да преосмислят поведението си, защото ако всички ние се откажем да комуникираме с тях вследствие на лошите си опити, те с кого точно ще правят култура или културна столица? Истински качествените кадри просто няма да имат желание да съдействат. Ще правят своите си инициативи, които ще са едни малки острови на култура, на качествена среда, но цялото няма да го има. И в момента не мога да се сетя за нито едно обществено място, общинско, което да е наистина атрактивно и привлекателно като място за културен живот; тези места са плод на частна инициатива.
12.07.2013г.
Деница Лозанова, програмен директор „Изследвания и анализи“ в „Асоциация за развитие на София“
- 1. Сред основните задачи, които си поставя Асоциацията е насърчаване на партньорството в международен и национален план. Можете ли вече да дадете добри примери в тази сфера и защо е важно да се развива сътрудничеството в културния сектор? Смятате ли, че институционалното партньорство се отразява и на неправителствената сфера и как?
Има много силни примери по отношение на партньорството. Всъщност общинските съветници в Столична община издигат кандидатурата на София за ЕСК още през 2004 г. – две години по-рано от установяването на новите правила, по които се избира една ЕСК и две години по-рано от решението на Европейската комисия град от Италия и България да носи титлата през 2019 г. Тази година, 2004, бележи началото на редица промени в политиките на общината в сферата на културата. Може би, една от най-значимите промени е децентрализирането на бюджетите на театрите. Реформа, която им дава възможността да имат възвръщаемост и съответно по-добро управление. Друго много важно, във връзка с институционалното партньорство е създаването на програма „Култура”. В момента, в България, Столична община е най-големият публичен донор на средства за културни оператори и НПО в целенасочени грантови схеми: Програма „Култура”, „Културен календар”, Програма „Европа”. От създаването си (2007 г.), програма „Култура” е с нарастващ бюджет и всяка година се преосмислят правилата; Програма „Европа” е вече три годишна, тя също тази година преосмисли някои от приоритетите си и ги насочи към ЕСК. Това са програми, които изграждат и насърчават дългосрочно партньорство между администрация, културни оператори и НПО.
Що се отнася до международното сътрудничество, АРС активно си партнира с италиански градове, но и с минали и бъдещи ЕСК. Също така реализира два успешни проекта: Международната конференция „Приносът на културата за развитието на европейските градове и региони”, където културата беше обсъждана като ресурс за развитие, а не просто социална дейност. Това събитие, Столична община реализира в рамките на изнесеното заседание на Комисията по култура и образование към Комитета на регионите, което се провежда за първи път в страна от Източна Европа (София се състезава с други градове, за да бъде домакин на срещата), и където в закрито заседание се обсъждаха бъдещите правила за ЕСК. На тази среща, София имаше възможност да се заяви като активна страна, която прави политики, а не само изпълнява насоки от Брюксел и да комуникира реално с хората, които се занимават с културна политика в Европа.
Втората успешна международна инициатива на АРС, в която един от панелите беше посветен на участието и включването, бе „Софийска конференция за европейските столици на културата” съвместно с мрежата „Душа за Европа” – изключително насърчаваща сътрудничеството с неправителствения сектор. Тази конференция имаше за цел обмена на добри практики; знаете, включването на граждани, на неправителствен сектор е задължително условие за една успешна ЕСК и критерий („Град на гражданите”) за избора й.
2. Набирате доброволци, които да подпомагат дейностите свързани с кандидатурата на София за Европейска столица на културата 2019. На какво се дължи засиленият интерес, предвид факта, че доброволчеството не е особено развит сектор в България и по какви критерии се преценява подходящият кандидат-доброволец?
Асоциацията стартира тази кампания още през април 2012 г., защото имаме нужда от подкрепа, от хора, с които да работим заедно, а те не винаги могат да бъдат наети. Затова и започнахме тази доброволческа кампания и самите ние останахме изненадани от огромния интерес, който бе проявен. Получихме над 250 кандидатури, но определящо бе мотивацията на доброволците – това са хора, които обичат града си и желаят да участват в развитието и промяната му, тъй като ЕСК е инициатива, която по някакъв начин променя градовете. Друг мотив са, разбира се, новите контакти, опитът, работата по проекти. Например, за студенти културолози е от огромно значение възможността да участват в процеса по създаване на културната стратегия на София, тъй като знаете, такава нямаме още на национално ниво. Друго важно е, че те дават идеи – на една от първите ни срещи, по тяхна идея реализирахме създаването на QR кодове с информация за културни забележителности, като част от комуникационната стратегия на кандидатурата на София за ЕСК 2019.
- 3. Как бихте определили средата на съществуване на неправителствените организации в областта на изкуствата в български условия; какви са актуалните проблеми, според Вас?
Трудно е. Става въпрос за борба за оцеляване. Основният проблем за неправителствения културен сектор е, че оперативните програми в България не финансират НПО. Чрез програмите си Столична община поддържа неправителствения сектор и е негов реален партньор, но другите възможности са силно ограничени. Всъщност, след изтеглянето на американските програми, които бяха лесни за управление и подкрепиха много смислени проекти, независимите културни оператори останаха без подкрепа. В Холандия и други страни, министерствата отделят пари за неправителствените организации, докато у нас не съществува такава практика. Програмата „Младежта в действие” на национално ниво, дава възможност за живот на някои младежки НПО, но тя е Европейска програма. Министерството на културата няма програма която да финансира НПО. Сега излезнаха тези програми[87], които ще се управляват от „Отворено общество” и ФРГИ, но реално, в последно време, зелените политики са тези, които се финансират. Други програми, като Седма рамкова програма изискват сериозен капацитет, който малко организации са успели да изградят. Там става дума за огромни проекти и за територия на старите страни-членки: обикновено сме с една трета от техния бюджет, а трябва да свършим същата работа, което е често пъти доста дискриминационно.
- 4. Какво е нивото на комуникация вътре в сектора и извън него – с държавните и общински власти; с бизнеса? Смятате ли, че съществува диалог и променило ли се е положението сега, в сравнение с периода преди започване работа по инициативата ЕСК?
Някои организации успяват да поддържат добри отношения с бизнеса и оцеляват през годините. Има силни организации в сферата на благотворителността; донорски организации, които запазиха устойчивост. Според мен, голям проблем е, че НПО не се обединяват достатъчно. Дори и сега, при приключването на програмния период 2007 – 2013, и започването на нов програмен период нямаше достатъчно силно обединение в сектора, което да отстоява мястото на НПО и финансирането му в годините до 2020 г. Никога не се е действало коалиционно и това е проблем – работи се на парче. Скоро беше създадена Асоциация на българските фестивали, което е стъпка в правилната посока, така ще бъдат по-силни. ЕСК до някаква степен променя нещата, сега има концентрация на усилия, има кауза.
- 5. Сътрудничеството между секторите белег ли е на досегашната работа по кандидатурата на София?
НПО се организират доста добре и активно се включват в подготовката на кандидатурата на София. Ние работим с всички, които искат да подпомагат и да подкрепят кандидатурата на София. Например, Sofia Architecture Week за тази година се проведе изцяло в подкрепа на ЕСК и София. Много от панелите бяха насочени именно към подготовката и работата по инициативата. Това са партньорства, които са много трайни и устойчиви. Също така, колегите от Фестивал „Западен парк” (едно от иновативните събития на София по програмата за иновативни събития на ОПРР) направиха нещо много добро – отворена покана към всички, които искат да участват. Много НПО и творци проявиха интерес, включиха се и намериха място във фестивала. Това е партньорство вътре в самия сектор. Това са качествени събития, но има неуредици на законова основа. Хората, които са партньори на София по тази програма имат своите концепции, идеи, но на практика не могат да ги управляват – финансирането отива на обществени поръчки, които са разделени между фирми, които нямат връзка помежду си, но в същото време, ако при едната има проблем – проваля се целият проект.
- 6. Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва?
Имаме стратегия за развитие на културата до 2023 г. Опит за такава е правен през 2007 г., но под влияние на кандидатурата ни за ЕСК сега София има такава Стратегия, както и план за действие, дори преди национална културна стратегия. Има комуникация и много пресечни точки между двете стратегии. Имахме и много дискусии в районите на София с граждани, с формални и неформални групи. Това е първият стратегически документ, който се обсъжда толкова широко и всъщност идва отдолу – нагоре. Стратегията като документ е изключително важна, защото задава общи рамки, ценности и приоритети. Подкрепени от план за действие, те се превръщат в конкретни действия, които да изпълнят заложеното в нея. Много усилия ще се положат и за изпълнението на стратегическите хоризонтални политики: образование, инфраструктура, иновации и отваряне.
- 7. Работите усилено за включване на гражданския и неправителствен сектор в инициативата. Случва ли се действително разширяване на възможностите за участие на неправителствения сектор, възможно ли е голяма част от него да остава извън процеса? Смятате ли, че разнообразието в този смисъл е аспект на досега свършеното и какви инструменти използвате за да го поощрявате?
Един от приоритетите на стратегията е „Достъп до култура”, друг е „Човешки капитал и култура”. Стъпвайки на тези два приоритета, стратегията цели да постигне качество на две нива. Ще направим всичко възможно гражданите да имат достъп до култура и в същото време независимият сектор, независимите производители на култура да получат възможност за повишаване на капацитета си, засилване мениджърските си умения и т.н. Целта ни е да обърнем правилата, да създадем повече възможности за изява на неформалните групи и творци, които създават качествен културен продукт. Нашата идея е да използваме механизми и инструменти, които да улеснят условията за създаване и потребяване на изкуство и по естествен начин да привлекат независимите творци, както и нови публики.
- 8. Според Вас, може ли да се търси пряка връзка между сътрудничеството в културния сектор и по-широкото културно участие и потребление?
Да, такава връзка има. Последни изследвания на колегите от „Обсерватория по икономика на културата“, показаха, че в София се потребява и се участва повече в култура, но тук и изборът е по-голям. В тази насока е много важно да следим данните. През последните две години, Столична община започна да прави последователен мониторинг. Няма начин да знаем какви политики да правим, ако не знаем кой участва в тези фестивали, какви публики целим, дали привличаме интереса на международни публики и т.н Финансирането, подкрепата на дадено културно събитие задължително трябва да става през данните, не само статистически, но и качествени, през системен мониторинг.
- 9. Една от основните цели на Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. е да се „гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги”. Смятате ли, че това може да бъде обединяваща цел на кандидатурата на София и как Вие виждате реализацията ù?
Обединяваща е, именно чрез двата приоритета, които вече споменах. Задачата ни е да улесним работата на авторите на творчески и иновативни културни продукти. Да ги улесним като им дадем по-лесен достъп до сцена – за репетиция, за изява; ателиета и др. Търсим механизми, които реално да включат и гражданите, и неформалните организации. Затова и в процеса на подготовка на Стратегията се допитвахме и до крайните квартали, където нещата са много по-различни. Например, от тези дискусии, но също и от последните два фестивала („Sofia Contemporary“ и „Западен парк“) стана ясно, че хората възприемат алтернативното изкуство и алтернативната сцена се предпочита пред традиционната зала. Търси се разнообразие, търси се изкуство в публичното пространство и се възприемат методи, които привличат към изкуство, които заинтригуват по нов, различен начин, съобразен с бързината на която сме свикнали от развитието на интернет и комуникациите.
- 10. Смятате ли, че работата в тази посока би дала резултат в един по-широк териториален обхват (в случай, че София е културна столица през 2019 г.) – ще се отрази ли върху културното участие в страната?
Да, безспорно. Над това ще работи София. Все още се обсъждат няколко концепции, но вече се работи в тази насока. За титлата ЕСК се кандидатства като град, не като регион, но ние вече имаме подкрепата и си сътрудничим с Кюстендил, Благоевград и други градове, с които ще се направят съпътстващи проекти и програми. София е столица и носи отговорност. Имаме огромен дълг към кварталите на София, но в същото време и към останалите градове.
- 11. Каква би могла да бъде ролята на министерството и/или общината относно участието, разбирано като разширяване на партньорството и мрежите в културното поле?
Задължително е всички власти да се ангажират с подготовката на ЕСК. Министерството на културата на този етап не може да бъде ангажирано с нито един град, но то има изключително важната задача да обяви конкурса[88], да избере прозрачно експертното българско жури, което ще оценява кандидатурите заедно с европейските представители. След като бъде избран градът, като национална власт, МК задължително трябва да се ангажира с бюджета. Независимо дали ще ги даде на града директно или ще ги дава през своите програми – това е нещо, което се следи зорко от Европейската комисия. Няма успешна ЕСК до този момент, в която национална и местна власт да не са работили в партньрство.
- 12. В този смисъл, работата по кандидатурата на София за ЕСК, трябва ли да е приоритет на управлението и няма ли опасност от политизиране на събитието? А, от друга страна, какво ще се случи ако изпълнението остане в ръцете на гражданския сектор?
Много е важно всички да работят заедно. Ангажиментът на всички нива и изпълнението на поетите обещания прави една ЕСК успешен проект. За Талин казват, че е неуспешен пример именно, защото е имало много сериозно противодействие между национална и публична власт. Оптимист съм, че у нас това няма да се случи. Засега инициативата не е политизирана и това е много хубаво. Тя е кауза, която стои над политиката. Изобщо, хубавото на културата е, че тя не събира политически негативизъм и за момента има изключителен синхрон между МК, Общината, Европейските програми, които са за култура – за пример ще дам обновеното Ларго на София. Финансирането идва през Европейските програми и МК, но Общината работи много, защото това е важно за облика на града и така се получава едно изключително добро партньорство, а има и други примери.
- 13. Вярвате ли, че инициативата Европейска столица на културата у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в културната политика?
Категорично, смятам, че ще допринесе. Ще цитирам Тревор Дейвис, програмен мениджър на Орхус – столица на културата през 2017 г., който подчерта в лекция изнесена в рамките на фестивала Sofia Architecture Week 2012 г., че ЕСК не се печели с прекалена празничност, фестивалност, помпозност. Тя се печели с концепции за преосмисляне на ролята на културата, с включване, с управление на конфликти, защото те са много и на много различни нива. Никой от секторите не е особено обединен. Що се отнася до гражданите, според него правилната посока е не въвличането им, а тяхното овластяване, т.е да се работи заедно с тях, да им се дава шанс да реализират идеите си. По това направление пред нас стои още много работа.
20. 12. 2012 г.
Малина Едрева, председател на Постоянна комисия по образование, култура, наука и културно многообразие и член на Постоянната комисия по европейските въпроси и връзки с гражданското общество в Столичен общински съвет
- През 2010 г. София започва работа по подготовката на кандидатурата на града за Европейска столица на културата (ЕСК) през 2019 г. Бихте ли описали накратко каква е ролята на Столична община в процеса?
Градът издига своята кандидатура през 2004 г. с решение на Столичния общински съвет. През 2005 – 2009 г. София провежда реформа в общинските театри, която насърчава активността и предприемчивостта на артистите. В резултат театрите вдигат своите приходи от билети с над 60%. През 2007 г. София създава програма „Култура”, която в рамките на 5 години инвестира над 5 млн. лв. в граждански артистични проекти. София отделя всяка година 1,5 млн. лв. от бюджета си за финансиране на културни събития, които са част от Културния календар на града. София е първият град в България, който изработи заедно със своите граждани дългосрочна стратегия за развитие на културата 2013 – 2023 „София – Творческа столица”. През 2010 г. създадохме и Асоциация за развитие на София – неправителствена организация в обществена полза, която Столичния общински съвет определи и за координатор на дейностите по подготовката на кандидатурата на София за Европейска столица на културата.
- В каква степен подготовката на София като кандидат за ЕСК е предмет на дейността на Комисията по образование, култура, наука и културно многообразие (вероятно и на Комисията по европейските въпроси и връзки с гражданското общество, предвид критерия „Град и граждани”) на Столичен общински съвет?
Комисията работи пряко с Асоциацията за развитие на София и всеки месец на заседания се обсъждат и съгласуват дейностите по подготовката на кандидатурата.
- В Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. се говори за нуждата от децентрализация на културните дейности, разширяването им от центъра към периферията на града. В този смисъл районните отдели „Култура” към общините включени ли са в процеса – дайте примери! Ако не – какви са пречките?
Всяка районна администрация има целогодишен календар от събития в сферата на културата. Вижте интернет страниците на районните администрации. Все повече се развиват и партньорствата между неправителствени организации, районните администрации и общинските културни институти. Важен проект на Столична община е и проектът за Фестивали за изкуство в публичното пространство: фестивалът за съвременно изкуство Sofia Contemporary и фестивалът за изкуство на открито Западен парк. Последният се реализира в периферните софийски квартали – в самия Западен парк, в метростанциите Западен парк и Вардар, в Захарна фабрика. Изненадващи места за гражданите, които активно се включваха в различни пърформанси. Но примерите са множество, тъй като Столична община чрез приоритети, които залага във финансиращите си програми, насърчава тази децентрализация.
- Как виждате включването на неправителствения културен сектор в процеса и какво се очаква от него?
По отношение на проекта ЕСК, действително самата подготовка е най-важният момент. И в този смисъл няма град, който да е губещ. Който и от градовете да се кандидатира, спечелил или не, той е печеливш, няма да е загубил от това. Едно от първите неща е активиране на гражданската енергия за каузата. Различните местни власти, разбира се правят това по различен начин, но в случая на Столична община това е един процес започнал в годините със стартирането на програми 2006-2007 г. – меценатската програма „Култура”, която се трансформира в Столична програма „Култура”. На практика, представителите на неправителствения сектор са хората, които участват в Творческия съвет, а той всъщност взима решенията за разпределяне на публични средства по отношение на културни събития. Разбира се, в него участват и общински съветници, но се стараем представителството да е балансирано. От друга страна и в Столичен общински съвет се стремим решенията свързани с образование и култура да са консенсусни, да участват всички политически сили. Но, според мен, най-ефективното включване на независимия сектор е тогава, когато той бъде включен в процеса на подготовка, на организация и след това на реализация на проектите. Още повече, политиката на Столична община е да дава възможност неправителствените организации не само да участват със свои проектни предложения, но и да участват в оценяването, което в края на всяка календарна година правим върху това как е работила програмата и на базата на открити недостатъци или пропуски правим подобрения в самите формуляри или в критериите. Мисля, че специално тук, в столицата независимите организации са вече достатъчно активни участници в процеса на управление на културните събития и те са тези, които ни задават техните изисквания. Разбира се, трябва да направим ясното разграничение между институциите – Столична община, Столичен общински съвет, които работят на база на своите политически програми, с изпълнението, на които са отговорни пред избралите ги да управляват. Така че, институциите задават задачите, които обаче се осъществяват и с помощта на независимите организации. Но това е виждане на конкретното управление и на неговия личен подход. От друга страна, очакването към неправителствените организации е да бъдат активни не само на етап разпределяне на грантове, тоест, те трябва да бъдат активни и в привличането на такива грантове от други източници, извън институционалните, защото всеки един ресурс е ограничен, а работят и други – европейски и донорски програми. Въпреки, че Столична община отпуска всяка година 1,5 млн. лв., и в условия на криза не сме си помисляли да вземем от тези пари, дори миналата година целево увеличихме с 100%, с още 1 млн. лв. парите за Столична програма „Култура”, за да ги насочим към културно-историческо наследство. Смятаме, че богатството на София, нейното културно-историческо наследство трябва да бъде разкрито за хората. То е не само полза, но и потребност за софиянци, разбира се през неговата социализация, неговото обживяване и превръщането му в нови културни пространства, в които могат да се провеждат събития. Така, че за пръв път програма „Култура” подкрепя целево и това културно направление (вече 9 направления в програмата), освен всички други жанрове. И това е целенасочена политика на общината и в центъра на София, и в перифериите, през Софийската Мала Света гора, с реставрацията на манастирите около София – огромно богатство, за което няма как да разчитаме от другаде да дойдат средства, освен да ги представим през програмата и проектите, с които се включват различните творчески обединения и организации.
- Според Вас, какво е нивото на комуникация в културния сектор? Сътрудничат ли си неправителствени организации, публични културни институции, държавни и общински власти, бизнес? Смятате ли, че съществува подкрепа и ако да – дайте примери за преките ù и непреки форми?
София обединява творчески среди и граждани за развитие на политиките за култура. Дългосрочната стратегия за развитие на културата в София бе приета след широко гражданско участие на три консултативни етапа и 33 обществени дискусии. За развитието на културата работят Обществено експертен съвет от 50 известни лица на творческите среди и гражданското общество. Дейността на програма „Култура” се подкрепя от работата на Творчески съвет. Над 70 човека от артистичните и академични среди, гражданското общество, медиите и бизнеса са въвлечени в Инициативен комитет „Приятели на кандидатурата на София за Европейска столица на културата през 2019 г”.
Столична община освен чрез програма „Култура“, финасира проекти на неправителствени организации и чрез програма „Европа”, като по този начин изгражда устойчиви партньорства между местните власти и неправителствените организации. Освен това, Столична община подкрепя и множество културни проекти непряко, под формата на разрешителни например.
- Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва? От примери на предишни столици на културата наблюдаваме растеж в икономиката, развитие на местната инфраструктура или засилване на социалната кохезия. Какви биха могли да са резултатите от събитието у нас? Може ли да се очаква, че инициативата ще работи в полза на диалога между неправителствен сектор и публичните власти?
София работи усилено за разкриване и експониране на богатото културно наследство, което вгражда в инфраструктурата на града. През последните години в София се изградиха и отвориха врати важни инфраструктурни обекти: Музей на социалистическото изкуство, Национален музеен комплекс „Арсенала”, Музей на София, мултифункционална зала „Армеец”. Построяването на метрото улеснява не само придвижването от едно място на друго, но метростанциите се превръщат в интерактивни места за култура и артистични прояви. Съвместно със Съюза на артистите, общината определи няколко алтернативни места в метрото за изява на творците. Наред с Ларгото, София планира да създаде подземна галерия на станцията на „Джеймс Баучер”, а също така на същата тази станция има възможност да се изгради и един подземен театър.
- Сътрудничеството между секторите белег ли е на досегашната работа по кандидатурата на София?
Културният сектор в София е ангажиран с инициативата още от най-ранните етапи на подготовката. Гражданите на София участват активно в изработване на дългосрочната стратегия за развитие на културата и в създаване на творческата програма на града за 2019 г. чрез кампанията „Имаш идея”, Доброволческата програма на Асоциацията за развитие на София, обществените дискусии, форумите във фейсбук и страницата www.sofia2019.bg. Изработването на творческата програма на града се подкрепя и от форум „Творческа програма” на Инициативния комитет в подкрепа на София 2019.
- Какви са Вашите очаквания от инициативата? Ще повлияе ли върху работата Ви в дългосрочен план и как?
София участва в състезанието за спечелване на титлата „Европейска столица на културата”, защото определя тази инициатива като основен инструмент за дългосрочна и устойчива инвестиция в културата, чрез която да обнови града и да го превърне в по-добро място за живеене. Чрез участието си в това състезание, София търси и намира решения за справяне с важни проблеми като привличане и възпитание на нови и активни публики, разширяване на достъпа до култура, инвестиция в артистите и културните мениджъри, свързване на иновациите и новите технологии с културата, равнопоставено участие в глобалните културни процеси, насърчаване на предприемачеството в изкуството и културата. Участието на София в инициативата ЕСК й дава възможност да се развива устойчиво като иновативен и творчески град на възможностите, платформа за активно участие на гражданите в съвременния културен живот и пълноценното им взаимодействие с културното наследство. София цели да се превърне в трамплин за професионално развитие в областта на културата и изкуствата, и притегателен център за изява на млади творци. Спечелване на титлата ЕСК ще позволи на София да се превърне в активен участник в международния културен обмен, средище на култури и място за споделено преживяване.
- Една от основните цели на Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. е да се „гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги”. Смятате ли, че това може да бъде обединяваща цел на кандидатурата на София и как Вие виждате реализацията ù?
Като една от целите на Стратегията, това ще е и основна цел на кандидатурата. Темата на София е „Сподели София”, което означава диалог и съпреживяване, а това няма как да се случи без активното участие на гражданите.
- 10. Смятате ли, че работата в тази посока би дала резултат в един по-широк териториален обхват (в случай, че София е културна столица през 2019 г.) – ще се отрази ли върху културното участие в страната?
Вече дава резултат – София е подкрепена от областните градове в Югозападен регион, което означава много съвместни проекти и културни маршрути.
- 11. Включването на Югозападен регион няма ли да измести първоначалните намерения заложени и в Стратегията за култура на София за включване на крайните квартали на града, където има липса на културни събития, поради концентрацията им в центъра?
Има основание във Вашия въпрос, но София като град-лидер очаква със своята програма да покаже и периферията и малките общини, които са около града ни. Още преди три години се учреди Сдружение „Център”, инициирано от кмета Фандъкова и включващо малки населени места извън границите на София, но около нея, защото има интерес всички райони да се развиват, хората да се чувстват добре на място и да не се налага това ежедневно струпване и концентриране в големия град. София като град участва със своята програма и получава подкрепата за тази програма от областните градове от Югозападен регион, което означава, че всеки един от тези градове развива своя собствена програма, но те разменят помежду си културни събития. От тази съвместна обща програма между програмите на отделните градове ще произтича като резултат, че например младите художници на Кюстендил ще могат да се покажат в София без да плащат такси, да покажат своите експозиции тук и обратно – София да иде в Кюстендил. В същото време, периферните райони в самата София са защитени със задължителните изисквания, които имаме вече в критериите за програма „Култура” и програма „Европа”, а именно подкрепят се приоритетно проекти, които изнасят своите сцени и събития в периферни квартали или осигуряват социална квота, ако това са събития с билети. Социалната значимост и възрастовата линия са двете опции, които трябва да бъдат максимално покрити и ние ще се стремим към това.
- 12. Смятате ли, че културната ни политика приоритизира разноообразието и участието в културата? Дайте примери!
Идеята за София „град на гражданите” е не просто лозунг, а водещ принцип в процеса подготовката на кандидатурата на града за ЕСК. Асоциация за развитие на София проведе кампания „Имаш идея” и гражданите участваха много активно – получихме обратно близо 16 хил. картички с идеи как София да стане ЕСК. Тези идеи ще бъдат част от концепцията, с която София ще кандидатства. Основаваме се на тях и когато структурираме и приоритети на финансиращите програми на общината.
- 13. Мислите ли, че публичните власти взаимодействат достатъчно с неправителствения сектор и какво още може да се направи в тази посока, така че Стратегията да не остане поредният документ на хартия, който няма да бъде приложен практически?
Отговорът се съдържа в по-горните отговори на въпросите: Изработването на стратегията на София за развитие на културата чрез широк консултативен съвет, програмите на София за подкрепа на неправителствени организации, различните форми на консултативни органи, в които участват представители на заинтересованите страни – Консултативен съвет по култура[89], по образование, по бизнес, по наука и др., които са консултативни съвети към кмета на града и в тях се включват представители на всички институции към дадената секторна политика, както и представители на неправителствени организации. Но преди всичко, за да се изпълни Стратегията е необходима активност, а тази активност минава задължително през това да се държи сметка на тези, които са поели отговорността и са получили доверието да водят тези процеси. В края на всяка година трябва да се изискват публични отчети върху плана за действие през съответната година, който е приет заедно със Стратегията. През 2013 г. предлагаме, изпълняваме и отчитаме План за действие върху Стратегията за култура за 2013г., после за 2014 г. и така се следи и процеса, и резултатите. Стратегиите в миналото се приемаха без съответен план за действие и така си оставаха – документи затворени в папки. Истинската стратегия е подплътена с план за действие, който има календар със събития, има бюджет, има отговорни изпълнители, има и резултати. За първи път, тази година въвеждаме и мониторинг на културния календар на града, като приоритетно ще се изследват събитията, които са финансирани с над 50 хил. лв. публични средства. Целта е да направим равносметка за събития, за които даваме 150 -200 хил. лв. какъв е ефектът, как се отразяват те върху гражданите. След публична покана за изпълнители на проекта, той бе спечелен от Алфа Рисърч. Очакваме в края на годината техните препоръки.
- 14. Как виждате ролята на министерството или общината относно участието, разбирано като разширяване на партньорството и мрежите в културното поле?
Важно място в подготовката на София заемат устойчивите международни контакти. Столична програм ”Култура” насърчава партньорствата между софийски и международни творчески организации чрез направление „Мобилност” и критерия за международно участие в събитията.Тази политика се подкрепя от Столична община чрез подписване на дългосрочни споразумения в областта на културата и образованието. През 2004 г. е подписано такова споразумение с кметството на Брюксел-столица на културата през 2000 г.; през 2008 г. с Атина, столица на културата през1985 г. През следващите години София подписва споразумения с редица градове, бивши, настоящи и бъдещи Европейски столици на културата: Пафос – избран за ЕСК през 2017 г., Париж – столица на културата през 1989 г., Берлин -столица на културата през 1988 г., Будапеща, Истанбул-столица на културата през 2011 г., Копенхаген – столица на културата през 1996, Амстердам – столица на културата през1978 г., Хелзинки – столица на културата през 2000 г., италиански градове-кандидати Равена, Матера, Сиена, Венеция, Перуджа и Асизи.
София организира две мащабни международни конференции: Софийска конфернция за ЕСК (2011) и Значението на културата за развитието на градовете и регионите в Европа (свързана с изнесеното заседание на комисията по образование и култура на Комитета на регионите 2011), както и публична лекция на г-н Тервор Дейвис, мениджър на Копенхаген и Орхус-датските европейски столици на културата (2012). На всички събития, организирани от София, са били поканени и са участвали всички останали градове-кандидати от България, като на някои градове София е оказвала и оказва допълнителна помощ и подкрепа.
- 15. Вярвате ли, че инициативата Европейски столици на културата у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в културната политика?
ДА
- 16. Според Вас, какви видове изкуства и културни форми ще намерят място в програмата. Дали тя ще бъде интересна както за българите, така и за чужденците?
Концепцията в момента се изготвя и едва след като градът бъде одобрен ще бъде изготвена конкретна оригинална програма, която ще бъде отворена към различни културни форми, към работа в мрежи, към иновации и нови технологии и ще привлече и много нови публики не само от страната, но и от света.
- 17. Как виждате шансовете на София да бъде столица на културата през 2019 г.?
Работим с пълни сили и се надяваме, че състезанието ще оцени най-добрите. Имаме самочувствието, че подготвяме амбициозна и реалистична програма, съобразена с основните критерии на Европейската комисия.
19.04. 2013г.
Николай Енчев – отговарящ за инициативата ЕСК в отдел „Образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт” на столичния район „Младост“
- 1. 2010 г. София започва работа по подготовката на кандидатурата на града за Европейска столица на културата (ЕСК) през 2019 г. Бихте ли описали накратко каква е ролята на дирекция „Култура” в процеса?
Въпросът следва по-скоро да бъде зададен на експертите и ръководството на Дирекция „Култура”. Доколкото аз имам информация, ДК използва наличния инструментариум (Културен календар, Програма „Култура” и Програма „Апликационни форми”) в тази посока, както и осъществява сътрудничество с Асоциация за развитие на София по подготовката на кандидатурата.
- 2. В Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. се говори за нуждата от децентрализация на културните дейности, разширяването им от центъра към периферията на града. В този смисъл районните отдели „Култура” към общините включени ли са в процеса – дайте конкретни примери с район „Младост”! Ако не – какви са пречките?
Като че ли, все още не е достатъчно ясна концепцията за осъществяване на тази стратегическа цел. Имаше някаква такава идея в проекта „София диша” миналата година, но това е епизод. Залага се на инициатива на районните администрации, но при запазване на целевото финансиране на същите нива от преди (понякога и с рестрикции). В същото време с наличните инструменти, ДК субсидира събития предимно в централните зони на столицата (вярно относително нови, модерни и престижни).
- 3. Работите ли с неправителствения сектор в сферата на изкуството и културните дейности? Дайте примери!
Възможностите за работа с НПО по подразбиране са ограничени до съвместни инициативи най-вече с Народните читалища. Въпреки това вече втора година район „Младост” партнира на СНЦ „Международен детски фолклорен фестивал – София” за осъществяването на фестивала.
- 4. Как виждате включването на неправителствения културен сектор в процеса ЕСК, относно децентрализацията на културни събития?
Като естествено, но при по-различна финансова среда, включително спонсорска.
- 5. Как бихте определили средата на съществуване на неправителствените организации в областта на изкуствата в български условия и какви са актуалните проблеми?
Определено не най-оптималната.
- 6. Според Вас, какво е нивото на комуникация в културния сектор? Сътрудничат ли си неправителствени организации, държавни и общински власти, бизнес? Смятате ли, че съществува подкрепа и ако да – дайте примери за преките ù и непреки форми?
Да. Но много често с елемент на опорочаване.
- 7. Как виждате една благоприятна среда на взаимодействие между артисти, публика и институции в културната сфера и достижима ли е у нас?
Като желана и „пожелавана”.
- 8. Запознати ли сте с публиките, които имат организираните в район „Младост” културни събития? Разкажете повече!
Определено е разнообразна във всички посоки.
- 9. Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата ЕСК на българска почва? От примери на предишни столици на културата наблюдаваме растеж в икономиката, развитие на местната инфраструктура или засилване на социалната кохезия. Какви биха могли да са резултатите от събитието у нас? Може ли да се очаква, че инициативата ще работи в полза на диалога между неправителствен сектор и публични власти?
Надявам се отговорът реално да се съдържа в тезата на въпроса.
- 10. Сътрудничеството между секторите белег ли е на досегашната работа по кандидатурата на София?
Все още е трудно да се говори за сътрудничество на оптимално ниво.
- 11. Какви са Вашите очаквания от инициативата? Ще повлияе ли върху работата Ви в дългосрочен план и как?
Смятам и се надявам, че реализацията на инициативата ще повлияе позитивно на сектор Култура и Културна индустрия и ще допринесе за изпълнение на целите на Стратегията. Разбира се, чрез взимане на правилни решения от факторите, които ще работят по кандидатурата. Аз съм оптимист по натура.
- 12. Една от основните цели на Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. е да се „гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги”. Смятате ли, че това може да бъде обединяваща цел на кандидатурата на София и как Вие виждате реализацията ù?
Да. Определено.
- 13. Смятате ли, че работата в тази посока би дала резултат в един по-широк териториален обхват (в случай, че София е културна столица през 2019 г.) – ще се отрази ли върху културното участие в страната?
Може би.
- 14. В тази връзка, сътрудничеството с Югозападен регион за кандидатурата на София няма ли да измести първоначалните намерения заложени и в Стратегията за култура за включване на крайните квартали на града, където има липса на културни събития, поради концентрацията им в центъра?
Определено, трябва добре да се осмислят акцентите.
- 15. Смятате ли, че културната ни политика приоритизира разноообразието и участието в културата? Дайте примери!
Не мисля, че разнообразието е приоритет на културната политика.
Ако има такова, то се дължи по-скоро на „индустрията”.
- 16. Смятате ли, че си сътрудничите достатъчно с неправителствения сектор и какво още може да се направи в тази посока?
Определено Не!
- 17. Как виждате ролята на министерството или общината относно участието, разбирано като разширяване на партньорството и мрежите в културното поле?
Като добри, коректни партньори.
- 18. Вярвате ли, че инициативата ЕСК у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в културната политика?
Да!
05. 06. 2013 г.
Аделина Филева, директор на Софийска градска художествена галерия (СГХГ)
- Разкажете за проектите, по които работи СГХГ?
Наред с разнообразието от интересни експозиции, които се стараем да представяме на нашата публика, галерията се стреми да развива и образователна политика, политика, която да създава нови публики, насочена към децата, към хората в неравностойно положение, към привличането на нови публики. Стремим се и да остане нещо след изложбите, някаква следа във времето, каталог, албум, някакво издание. По-големи галерии, които могат да си позволят по-дълготрайни експозиции имат чудесна възможност, от гледна точка на времетраенето на изложбите си, да създават различни занимания, игри за деца или незрящи, но не го правят. С екипа на галерията се стремим не само да привличаме нови публики, искаме галерията да се възприема като отворено място – организираме семинари, работим с независимия сектор, стремим се да подпомагаме млади артисти. В галерия „Васка Емануилова“ имаме конкурсна програма, наша инициатива, нарекли сме я „Място за срещи“. Чрез нея младите художници, които няма иначе как да покажат творбите си, кандидатстват с проекти, които нашият художествен съвет оценява. Избираме двама, трима или четирима, може да са склуптори, живописци или да работят съвременно изкуство, които ние ще представим за годината. И това е възможността те да влязат в музей, да стъпят на такава територия, защото млад автор, който още не се е доказал и никой не го познава, няма шанса да влезе в музея. С тази програма целим да подпомогнем автора и той да може да се изяви, именно на такова място.
- Взаимодействате ли по някои от проектите си с неправителствения културен сектор? Разкажете повече!
Със Станка Желева и нейната фондация „Easyart“ имаме чудесно партньорство. Всяка събота от 11 до 12 и 30 децата знаят, че могат да идват тук и да рисуват, ние винаги информираме и г-жа Желева каква е експозицията, за да може и тя да си прецени каква ще и е възрастовата група, какво може да се види, на какво да им обърне внимание т.н. За съжаление, подобен стремеж за привличане на хората към местата за култура у нас се наблюдава сравнително рядко и е въпрос на действията на определени личности, а не на работеща политика в сферата. Ние имахме желание да работим за младата публика, направихме едни книжки за оцветяване, които Станка Желева е видяла и след това се обърна към нас за съвместни инициативи. Радваме се на това партньорство, тъй като нямаме такъв специализиран кадър, въпреки че трябва, който да разработва забавни игри и занимания за децата около изложбите. Галерията, като общинска културна институция предоставя възможност и пространство, в което децата да се докоснат до изкуство, да видят различните изложби, да идват да играят, да се занимават, да свикнат, да не се плашат, да знаят какво място е художествената галерия. Защото децата много бързо свикват, дори ми прави впечатление, че имат любими картини. С независимата фондация правим различни игри за децата, планираме да направим такава и за изложбата на Златю Бояджиев, която галерията ще представи това лято. Всичко това е част от политиката на галерията за изграждане на бъдеща публика в лицето на днешните деца.
- Смятате ли, че такава политика е практика за българските културни институции?
За съжаление е въпрос на лични усилия, не е измислен работещ механизъм. Дори от училищата спряха да водят децата по изложби, представления, изобщо места за култура. Например, аз бях много изненадана, когато наш колега, който работи в училище, преподава изобразително изкуство на децата, много често идваше и водеше класове, за чието посещение и ние се подготвяхме с тематични лекции. В един момент, човекът престана да идва, и когато случайно го срещнах и попитах за причината, той ми отговори: „Моят директор ни ми позволява вече да извеждам децата от училище. Той смята, че с извеждането им си минавам проформа часовете.“ Действително, аз се опитах да говоря с предишния министър на културата[90] да се направи необходимото да бъде заложено в учебния план по изобразително изкуство посещението на музеи и галерии, защото от друга страна учителите са задължени да получат писмено съгласие от родителите за извеждането на децата от училище и това е свързано с доста бумащина, с чисто административни изисквания, които нямаше преди, и това допълнително усложнява ситуацията и обговаря и липсата на стимул у учителите за подобни инициативи. Трябва да има такава образователна политика, защото ние и преди и сега изпращаме покани до директорите на различни училища, информираме ги за предстоящи изложби, но интересът от тяхна страна е слаб. Отново опираме до човек, а не до наличието на някакъв регламент. Това са неща, които трябва да бъдат решени и на политическо ниво, между различните министерства. А аз в едно съм се убедила – един човек колкото е по-образован, толкова по-лесно си решава проблемите. И е важно да заложим това в децата си.
- Споделете някои от предизвикателствата, пред които се изправяте при управлението на галерията?
Основно те са от финансово естество. Градската галерия е малка, интимна галерия със свободен достъп. Борим се за намирането на средства за вътрешния й ремонт. От значение са също добрата електрическа инсталация, осветление и климатична инсталация. Трябва да е добре осветено и да има въздух, както за посетителите, така и за творбите. В същото време, в качеството си на второстепенен разпоредител, галерията няма право да кандидатства за европейски средства, това трябва да направи общината, която е принципал.
Друго предизвикателство е обучението на персонала, който придобива чувство за галерията като частна собственост и постоянно се налага да говоря, че не бива да се карат на посетителите затова, че някой е решил да пипне нещо, че трябва да са по-деликатни в забележките си, по-приветливи като цяло.
- Да, неприветливото отношение на музейния персонал на практика ограничава достъпа до тези места, някои провинциални музеи дори не работят почивните дни от седмицата, когато е най-вероятно да има посетители …
Това е въпрос на политика, но и на финасови възможности. Не е заложено в бюджетите да се плаща извънреден труд на хората, а по закон трябва служителите да почиват два дена, като единия от тях да съвпада с официалните почивни дни, т.е събота и неделя. За да работи даден музей и двата почивни дни е необходимо да бъдат наети достатъчно хора, които да работят на смени и така да покриват и двата почивни дни. Политиката на нашата галерия е да работим по време на национални празници, дори ми се струва задължително от гледна точка обхващането и на публики, които не са обичайни за галерията. Централното ни местоположение и това, че през нас минават всички манифестации, шествия, определят ситуация, при която хора, които не ходят по изложби, влизат в галерията, дори и само от любопитство. И това е част от политиката ни спрямо публиките. Редовните ни ценители са винаги тук, но важно е да привлечем и случайни посетители, които в бъдеще да доведат и децата си или да препоръчат на приятели.
- Как популяризирате дейността си, стараете ли се да имате обратна връзка с публиките си?
Стремим се да имаме обратна връзка с публиките си, имаме професионален PR, правим годишни отчети за посещаемост, статистика която е само за нас, но следим тези неща, намираме ги за особено важни за работата на галерията. За миналата година (2012г.) имаме 80 000 посетители. Също така гледаме да правим изложби, особено за летните месеци, отпускарския период, на така да се каже по-популярни имена, които са станали марка, за които всеки е чувал по нещичко. Така например преди време, когато влизахме в ЕС, направихме изложба на Леонардо да Винчи. Пред галерията се виеха опашки, дори се наложи да поискаме съдействие от полицията за охрана – не всеки е добронамерен. Тогава най-странни ми бяха обажданията по телефона, с които ни питаха за адреса на галерията, това го разбирам за хора от други градове – нормално, но да живееш в София и да не знаеш къде ти е градската галерия…?!, но ето такива изложби карат тези, които не знаят, да научат.
- С кои институции работите в партньорство? Сътрудничите ли си с бизнеса?
За щастие имам такива примери с бизнеса. За конкурсната програма „Място за срещи“, в галерия „Васка Емануилова“ работим с банката Сосиете Женерал, тъй като тя има отношение към младите хора и изкуството. Банката по принцип подкрепя Художествената академия, а ние се опитваме да помогнем на младите автори след завършването им, така тази банка започна да подкрепя и нас в този ни проект, като продължение в подкрепата на младите художници. Механизмът е такъв, че тя отпуска определена сума пари, с които ние да откупим едно или две произведения от избраните трима-четирима млади автори в годината. Те се явяват меценати в случая, без да са се регистрирали като меценати – може би като банка не искат. По закона за меценатството за организации не знам как е. За частни лица вече знаем, че трябва да си впишат името, да дадат парите в Министерството на културата и да посочат за кого/какво искат да бъде разпределена сумата. Но ние имаме и друга възможност, могат да не се регистрират, защото това е като дарение за галерията; всички дарения при нас минават през кметството, пак попълват документи за дарение през кметството.
Благодарение на СиБанк, които подпомагат социални проекти, направихме програма обърната към хората в неравностойно положение, в някои от изложбите имаме аудио гидове за слепи, тактилни карти[91]. За това помогнаха и дарения от десет наши големи художника, които дариха свои творби за благотворителен търг. Въпреки това, посещаемостта в този случай е проблем – някой трябва да ги доведе. Ние, разбира се, написахме и разпратихме писма, покани до тези училища, да знаят, че има достъп и за тях. Дойдоха деца от софийското училище „Луи Брайл“. Нашата цел е това да не са еднократни случаи, искаме нашата галерия постоянно да има достъп за всички. Но това изисква голяма активност от страна на администрацията, от PR на галерията. Много тичане, търсене, предложения и срещи, от които 20-30 срещи не е казано, че дори и една ще е ефективна. Обикновено не се чувстваш много комфортно, повечето отговори са „Не!“. У нас не е придобито това възпитание като цяло бизнесът да има респект към такива инициативи и да знае, че това е полезно и за обществото и за него.
Освен тези връзки, които развихме с бизнеса, нашите партньори са най-различни. Ние кандидатстваме по програми и в Министерство на културата и към програма „Култура“ на общината за допълнителни средства. Изобщо екипът на градска галерия, уредници, специалисти са се научили и знаят професионално да подготвят проекти. За съжаление, преди 5 години, когато г-н Орешарски беше министър на финансите[92] имаше една такава програма за дигитализация на фондовете, което е много необходимо и важно за един музей, за да може той да прави програми. По тази програма ние кандидатствахме и то с неправителствена организация, защото не можем ние, трябваше партньор, който да ни подпомогне и се оказа, че незнайно по каква причина отсяването на кандидатите беше направено в Министерство на финансите и бяха допуснати само национални институции. Общински просто не бяха допуснати, макар да нямаше пропуски в нашия проект. Това беше цензура, вътрешна цензура, проектите изобщо не стигнаха до Брюксел.
Една дигитализация на фонда дава огромни възможности и гъвкавост, освен печатни издания, би могло да функционира един модерен сайт, чрез който да се разглеждат произведения, където би могло да има различни игри за деца, както е в западните музеи; програма за студенти, дипломанти, които имат нужда от различна информация свързана с темата им, която може да бъде добита в електронен вид; това дори е полезно за нас, по-подредено и достъпно. Сега се опитваме да правим това със собствени средства, заснехме си цялата графика, съвременно изкуство, където са 160 произведения, но и авторите са млади, тепърва очакваме да работят, но и това успяхме да запазим – бюджет от общината, с който откупуваме творби. Това за съжаление повечето музеи го нямат, а би трябвало всеки музей да разполага със средства, да избират и да купуват. Започнали сме и с живописта, но всичко това става много бавно – това са 4 000 произведения, също и 1 000 склуптори, не е ясно кога ще успеем. Може да се качват филмчета в You Tube, въобще много неща могат да се направят и не зная дали опира само до пари или по-скоро е нужна друг тип инициатива.Сайтът ни и сега не е лош, но е традиционен, класически. Искаме да го направим по-раздвижен, по-любопитен, с повече информация. Правим и външна програма, често хората научават за нея от афишите – правим концерти и представяне на книги; възстановихме музикалните петъци на галерията от едно време. Но рекламата, PR, мениджърът са изключително важни длъжности, а у нас само по-големите музеи могат да си позволят такива кадри, и ето как концертите на фолк певците са по-известни за публиките от програмите на музеите. Много от музеите в страната нямат дори реставратори.
- Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва?
Тази инциатива е важна. От една страна, това е реклама за града. Той става по-известен за света и в Европа предимно. Това, може би, ще увеличи потока на туристите. Същевременно, покрай изявите, които се правят през годините до 2019 г. се осъществяват и контакти с международни артисти и организации в културната сфера, както и с наши такива, което е допълнителна полза и е много важно. Тези контакти могат да доведат до разменни изложби, до специализации и други форми на обмен, независимо дали градът ще спечели или не.
- Вярвате ли, че инициативата ЕСК у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в политиката?
Според мен, част от събитията, които се случват в момента в София възникнаха именно заради подготовката на града за ЕСК. „Асоциация за развитие на София“ с нейните инициативи е пример за това. Притеснителен момент за мен е когато мине 2019 г. и няма вече АРС, кой ще разработва програма на общината и кой ще прави връзките. Аз също кандидатствам с проекти за изложби, които ще бъдат направени именно във връзка с кандидатурата на София за ЕСК, те не са просто проформа. Например ще правим една изложба на български автори, които работят в чужбина, от Виена; това са млади автори, които са излезли през последните години от страната и са се реализирали последните 20 години. И аз смятам, че е важно не само нашите творци да идат в чужбина, но и да запознаем нашата публика с творчеството на българите, които работят в чужбина. Също така поддържам контакти с чуждестраните институти и с тях уговаряме отново в подкрепа на ЕСК как да дойде у нас интересно европейско изкуство, което българинът тук да види. Така ще направим с Испанския културен център една изложба на Франсиско Гоя през тази година и всичко това ние сме го замислили сега, под влияние на кандидатурата на София.
- Смятате ли, че на управленско ниво се прави необходимото за ползотворно партньорство между институции, неправителствен сектор, граждани и т.н?
За съжаление, моето виждане е такова, че такъв диалог, такова партньорство не е осигурено на управленско ниво. Доколкото и когато съществува е на базата на лично желание и усилия. Няма политика, а по-скоро се работи с определени личности. Често в опитите си да установя партньорски взаимоотношения се чувствам неудобно, трябва да си много настоятелен, едва ли не да досаждаш. Засега такъв е начинът, но това не е хубаво. Случва се точно, защото не са отработени механизми за един нормален диалог и нормална среда на взаимодействие.
- С какво би могло да допринесе Министерството на културата или общината относно участието, разбирано като разширяване на партньорството и мрежите в културното поле?
Нуждаем се от политика, която да провокира участие. Нямаме кадри, които да се занимават с образователни програми за деца. Няма го институционално като процес и като механизъм, докато в европейските галерии е практика децата да бъдат водени от съвсем малки, от детската градина в музеите. Може да не им се показва целия музей, но и една картина да видят – тя им остава, излизат си с нещо от музея. Същевременно и от независимите организации, освен г-жа Желева не знам други от сектора да са се насочили като нея, точно в тази област. Проблемът е, че след 1989 г. най-лесно беше да се съкратят кадри точно от музеите и галериите. Допреди 7-8 години всички бяха просто на оцеляване, който издържи. Галериите в страната са под шапката на общините, и когато на кмета не му достигнат пари за нещо – закрива галерията. Ето например, скоро разбрах, че Видинската галерия вече не е самостоятелна, станала е филиал на Историческия музей. И това е много лошо, тя вече не решава сама художествения си план, съкратени са кадри, орязани са пари. И това се случва на доста места в страната. Общинските галерии зависят от манталитета на съответния кмет. В този аспект националните музеи – Националната художествена галерия, Музеят за чуждестранно изкуство, Археологическият музей, Националният исторически музей са в по-добро положение, тъй като имат право да усвояват приходите си. Докато при нас това тепърва ще се прокарва. Знаете, че галерията е на бюджет от общината, със свободен вход. Но говорихме с общината да се сложи все пак някаква макар и символична цена на билети, която да не се отрази на посещаемостта. В същото време ние имаме нужда от тези приходи, които да вложим и в поддръжка, и в различни образователни програми, и в дигитализация на фондовете. Защото общинския бюджет е ограничен, и кой какво ли не иска от общината. Ние трябва да имаме възможността и сами да подпомагаме нашата дейност. Защото и за културата трябват средства, макар българинът да не е разбрал все още това, за да стане тя привлекателна, интересна. В началото трябва да се вложи, за да може след това да има интерес.
07.05.2013г.
Надя Захариева, програмен директор „Изкуства и култура“, Фондация „Америка за България“
- Какво ви мотивира така активно да подкрепяте изкуствата и културния живот в България?
Стремим се да разчупим съществуващото статукво. Културата в България е силно централизирана, финансирана и управлявана предимно от държавата и общините. Средствата от държавния и общински бюджети стигат предимно за заплати и режийни. Няма достатъчно пари за културно съдържание. Всички държавни културни институции (освен Софийска опера) са абдикирали от образованието и нямат програми за възпитание на публики. Няма никакви усилия да се привлекат деца в музеите и в концертните зали.
Същевременно има много творци и независими организации, които полагат усилия да представят качествен културен продукт. Тъй като те не са включени в държавната стратегия за развитие на културата, достъпът на независимите културни организации до финансиране е силно ограничен. Корпоративните спонсори са рядкост, а когато ги има често са много агресивни в изискванията си за брандиране на събитието срещу скромните средства, които отпускат.
Една от насоките, в които фондацията работи, е представяне на качествено американско изкуство у нас. В България рядко гостуват американски артисти, свързани с класическото изкуство, тъй като разходите са много високи и рядко българска организация може да си позволи да ги плати, освен ако събитието не е строго комерсиално.
Културният стереотип и начин на управление и финансиране на културата в България няма да се промени с революция, а постепенно. Стремежът ни е да подкрепяме добри модели, които по еволюционен път да намерят своето място в културния живот и да покажат на управляващите и обществото, че може и иначе.
2. Към каква публика са насочени инициативите, които подкрепяте?
В областта на изкуството и културата, инициативите ни са насочени към широка аудитория, към образоване и възпитание на нова, млада публика, към работа с ученици и студенти. Опитваме се да запълним празнотите в образованието в сферата на културата и в представянето на класическото изкуство.
- Как популяризирате дейността си, проследявате ли дейността и ефективността на спечелилите ваши грантове проекти?
Всеки грант се оценява от екип на фондацията, а в случай на по-големи или по-дългосрочни проекти наемаме независими оценители. Следим внимателно всички наши събития – колко публика имат, колко билети са продадени, постигнали ли сме търсения ефект по отношение на качество на изпълнението и на програмата. Представител на фондацията винаги присъства на събитията, които подпомагаме. Често сме част от екипа, който подготвя събитието – помагаме със съвети, контакти и др. Следим развитието на проектите и след като излязат от нашата грантова програма.
- Стремите ли се да развивате доброволческата дейност в областта на културата и изкуствата у нас? Дайте примери!
Доброволческа дейност развиват нашите получатели на грантове. Ползват доброволци за преводи на текстове, за посрещане на групи изпълнители, за организацията по време на фестивали и концерти.
- Как бихте определили средата на съществуване на една неправителствена организация в областта на изкуствата в български условия и какви са актуалните проблеми?
Въпреки че в повечето случаи се управляват добре, работят с ентусиазъм и предлагат качествено културно съдържание, неправителстените организации срещат много трудности. От една страна, те не са включени в нито една правителствена програма за финансиране. Например, финансирането на държавните театри през 2011 година е било $8.7 милиона, а за частните театри е бил отделен по-малко от 1% от тази сума. Национален фонд „Култура”, който беше единственият източник за финансиране на неправителствени и частни културни организации е почти ликвидиран. Бюджетът му за 2013 е 1/10 от това, което е бил през 2008. Общинските програми за култура са по-смислени, но разполагат със средства само в по-богатите общини, като София, Бургас и Варна. Обикновено нито една програма, било то държавна или общинска, не финансира административен капацитет на неправителсвени и частни културни организации. Това прави съществуването им крайно неустойчиво. До скоро, гласът на неправителствените организации изобщо не се чуваше. Стратегиите на държавно и общинско ниво се спускаха „отгоре”, без да са съгласувани с частни неправителствени организации. Напоследък това се променя към по-добро, но все още има какво да се желае.
- Какво е нивото на комуникация вътре в сектора?
Напоследък има усилия да се обедини секторът. Новосъздадената Българска фестивална асоциация и дискусията около европейското финансиране на Министерство на културата за създаване на 12 държавни фестивали са пример за това как противодействието на една безмислена идея може да обедини сектора. Протестът срещу повишаване наемите в зала България също е пример за обединяване на сектора. Иначе в повечето случаи комуникацията е „всяка коза за свой крак”.
- А извън него – с държавните и общински власти; с бизнеса?
Подобрява се. Все повече непраителствени организации участват в държавни и общински комисии и консултативни срещи за изграждане на стратегии и програми.
- Как виждате една благоприятна среда на взаимодействие между артисти, публика и институции и достижима ли е у нас?
Взаимодействието артист-публика зависи от качеството на културния продукт. Според мен го има – театрите са пълни, качествените събития се радват на голяма публика, вече има събития, за които е трудно да се купят билети. Що се отнася до връзката с институциите – в момента има криза на доверие в институциите, особено към министерството на културата. Нужна е прозрачност. Нужна е оценка на въздействието за проектите, които държавата и общините подпомагат, и тази оценка да е публично достояние. Нужна е читава стратегия, която да е направена с участието на всички кръгове от културния живот, не от чиновници.
- Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва? От примери на предишни столици на културата наблюдаваме растеж в икономиката, развитие на местната инфраструктура или засилване на социалната кохезия. Какви биха могли да са резултатите от събитието у нас?
Смятам, че в България значението на Европейска столица на културата е силно преекспонирано. На него се гледа като на културна олимпиада. От друга страна, събитието е хубав повод да си подредим собствения културен двор. Да направим карта на културната инфраструктура, да направим подробен културен календар и анализ на културните събития и среда.
- Сътрудничеството между секторите белег ли е на досегашната работа по кандидатурата на София? Вашата организация включена ли е в процеса? Ако да – с какво допринася и ако не – какви са пречките?
Нашата организация подкрепя кандидатурата на София. 70% от портфолиото ни в сферата на културата е в София. Голяма част от проектите ни са включени в културния календар и могат да бъдат част от съдържанието на проекта през 2019.
- Какви са Вашите очаквания от инициативата? Ще повлияе ли върху работата Ви в дългосрочен план и как?
Ние не съобразяваме нашата работа с тази инициатива. Стремим се да подпомагаме смислени проекти, на които да осигурим устойчивост. Разглеждаме нашата подкрепа за културата стратегически, с мисъл за бъдещето, дори то да не е обвързано с проекта Европейска столица.
- Една от основните цели на Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. е да се „гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги”. Смятате ли, че това може да бъде обединяваща цел на кандидатурата на София и как Вие виждате реализацията ù?
Не смятам, че повишаване участието на гражданите е свързано с Европейската столица. Участието в културни дейности и потреблението зависи от качеството на предлагания културен продукт. Билетите за концерта на Джошуа Бел струваха 30 до 70 лева и бяха продадени, включително тези за репетицията. Следователно не става дума за това, че хората са бедни и не могат да си купят билет и за това залите са празни. Българската публика е доста консевративна. Вкусовете й трябва да се изграждат внимателно и търпеливо. И от ранна възраст. Активните зрители през 2019 на събитията около Европейската столица днес са все още в училище, а някои от тях дори не са се родили. Дори ако не беше проектът Европейска столица, трябва да се работи непрекъснато за възпитание и привличане на публиката.
- Смятате ли, че работата в тази посока би дала резултат в един по-широк териториален обхват (в случай, че София е културна столица през 2019 г.) – ще се отрази ли върху културното участие в страната?
Културата е централизирана – голяма част от културното съдържание е в София. В по-големите градове също има смислен културен живот, но афишът не е така богат, както в столицата. Според мен, ако София бъде избрана за европейска столица, това още повече ще повлияе на тази липса на балансираност.
- Смятате ли, че културната ни политика приоритизира разноообразието и участието в културата? Дайте примери!
Не смятам, че България има културна политика.
- Смятате ли, че на управленско ниво се прави необходимото за ползотворно сътрудничество с неправителствения сектор и гражданите?
Не.
- Каква би могла да бъде ролята на министерството или общината относно участието, разбирано като разширяване на партньорството и мрежите в културното поле?
Смятам, че разширяването на партньорството в момента става отдолу-нагоре, от работата на отделни организации, от добри индивидуални модели. Може би това е пътя постепенно да се промени отношението на държавата и общините.
- В този смисъл, работата по кандидатурата на София за ЕСК, трябва ли да е приоритет на управлението и няма ли опасност от политизиране на събитието? А, от друга страна, какво ще се случи ако изпълнението остане в ръцете на гражданския сектор?
Приоритет на управлението не трябва да е проектът за ЕСК, а културата като цяло. Културната стратегия трябва да е последователна, а не да зависи от еднократни събития в бъдещето. Опасност от политизиране има винаги. При положение, че цялата културна инфраструктура е държавна или общинска и че повечето големи културни организации са държавни или общински, не смятам, че може подобен проект да се изпълни само от гражданския сектор. Нужен е диалог и обединение на усилията между частен и държавен сектор. Пример: Американски балет за България е проект, в който американски постановчици от големите танцови тръстове поставят произведения на най-великите американски хореографи на сцената на Операта, с Националния балет. Няма друга танцова трупа в България (било то държавна или частна), която да може да отговори на изискванията за качества на танцьорите. Освен това, произведенията остават дългосрочно в репертоара на Националния балет и се танцуват в рамките на следващите 2-3 сезона. Публиката харесва проекта – всичките 8 представления тази година бяха продадени (7,200 билета), а цените не са ниски.
Друг пример: Фортисимо Фамилия се провежда всяка последна събота от месеца в камерна зала „България”. Проектът е организиран от частна културна организация, финансирана от нас, в сътрудничество със Софийска филхармония. Софийска филхармония осигурява залата и оркестъра, а частната организация осигурява рекламата, солистите, актьорите, сценария и артистичната програма. Резултатът е пълни зали, по три концерта, вместо един (20 концерта до края на сезона, около 6,000 продадени билета) и щастлива публика.
- Вярвате ли, че инициативата Европейска столица на културата у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в политиката?
Тя вече допринася. Много граждански организации работят с общините по места във връзка с кандидатурите им за ЕСК.
- Според Вас, какви видове изкуства и културни форми ще намерят място в програмата. Дали тя ще бъде интересна както за българите, така и за чужденците?
Смятам, че ще бъде добре балансирана програма. Много ми се иска българите да излезем от фолклорните клишета и да представим модерното лице на културата ни.
- Как виждате шансовете на София да бъде столица на културата през 2019 г.?
Големи.
23. 04. 2013 г.
Юрий Вълковски, експерт европейски културни политики, директор на „Фондация за градски проекти и изследвания“; директор на Асоциацията на българските фестивали
- 1. Как бихте определили средата на съществуване на една неправителствена организация в областта на изкуствата в български условия и какви са актуалните проблеми?
Има силно разминаване. В случая на София, от една страна Дирекция „Култура” на Столична община няма чувствителност, няма инструменти да вижда, да разпознава гражданските организации, от друга страна, една част от тях имат очакването, че някой трябва да дойде, да ги покани и т.н, което не е реалистично в настоящата ситуация. Друг голям проблем е с финансирането на фестивалите конкретно. Там парите се разпределят неясно по какви критерии, а и неясно спрямо какви приоритети, изключително непрозрачно. И това важи в абсолютна степен за МК, в по-малка степен за Столична община. След случая с 12-те фестивала, при който в крайна сметка парите отпаднаха и бяха разпределени към училищата по изкуствата с решение на мониторинговия комитет на ОП „Регионално развитие”, създадохме Българска фестивална асоциация, чрез която се опитваме да въздействаме и на двете структури (МК и община) парите за фестивали да се разпределят с по-голяма прозрачност. Работим с тях, за да създадем критерии и механизми. В МК имахме поредица от срещи със заместник-министъра на културата, без особен резултат. С общината нещата също не са лесни, основно поради проблеми с Дирекция „Култура”, но там стигнахме поне до идеята първо, да има външен мониторинг на събитията в „Културния календар”, който ще помогне след това да се изяснят критериите, които предложихме, да се види кои събития са на по-високо, кои на по-ниско ниво според тези критерии и второ, да направим пътна карта, чрез която до края на годината ще има ясни стъпки към реформа на културния календар, където все още събитията се подбират без комисия, без критерии.
- 2. Какво е нивото на комуникация вътре в сектора?
За мен това е основен проблем, чисто комуникационен. Проблем е, че няма представителни организации в културната сфера, такива които да фокусират енергията на културните организации, да ги представляват пред властите, да ги организират. В момента съм изключително ангажиран с Българската фестивална асоциация, защото тя е единствената организация, която събира и малки, като Фестивала „Водна кула”, който се прави с 20-30 хил. лева и големи, които имат ресурс от стотици хиляди лева, различни видове организации, и такива които са неправителствени, и такива, които са фирми, и такива които са в различни сфери на изкуствата – визуални, музика, театър и т.н, различни градове, т.е един наистина много богат микс; но това е единствената в момента организация, която представлява по-широк спектър от културни организации. Едно от нещата, за които Тревор Дейвис[93] непрекъснато говори е необходимостта да стимулираме културните институции да работят в партньорство. Театърът да работи с музея, музеят да работи с независимите визуални артисти, те да работят с музикантите, ансамбъл „Пирин” да работи с художниците и т.н, тоест да стимулираме междусекторното партньорство. Да ги накараме да споделят ресурси и изобщо да правят неща извън обичайната им дейност, т.е да няма капсулиране, а да използват възможността, която една столица на културата предоставя като развитие на съвместна дейност.
- 3. Как виждате ролята на общината, на държавата в развитието на подобни партньорства?
Изключително важна е нейната роля. Тя трябва да стимулира всички тези институции и организации да работят партньорски. На практика, основният водещ, основният актьор в една европейска столица на културата е общината. Една липса на желание за партньорство, от която и да е институция, е проблем. Това, че София е столица отслабва кандидатурата й. Казвам това, имайки предвид, че тенденцията е да се дава титлата ЕСК не на градове, които вече имат потенциала, т.е не толкова потенциала, колкото това, че тук са концентрирани множество културни институции, културното потребление тук е по-високо и изобщо културният живот е по–активен. Отделно, колкото е по-голям мащабът, толкова повече се губи това, което би могло да се направи. Много по-лесно видима би била една европейска столица в Перник, отколкото в София. Но всъщност, и това много хора не го разбират, титлата се дава за решаване на специфични проблеми на града със средствата на изкуствата и културата, а не за вече достигнати неща, т.е не за това, което имаме вече, а за това което ще постигнем оттук нататък с проблемни области на града, използвайки културата. И макар тук да има много проблеми, те трябва да бъдат ясно формулирани и съвсем ясно да се каже как със средствата на културата ще решим тези проблеми.
- 4. А каква е комуникацията с държавните и общински власти и Вашата фонадция или „Обсерватория по икономика на културата” не играят ли донякъде ролята на типа представителни организации, за които говорихте преди малко?
Ами не, защото нямат достатъчно капацитет. Проблемът с комуникацията с държавните структури е, че администрацията е там пет дни в седмицата, по осем часа на ден, през цялата година. Докато културните организации са на полето от време на време, защото от време на време имат пари. И моята, и други организации в сферата, които имат гражданска активност, се занимават с други неща. Само от време на време имат проекти, по които работят, появяват се, след това изчезват. Има пауза. Има нестабилност. Тази липса на устойчивост при диалога е много страшна, защото наличната през цялото време администрация всъщност, трябва да полага много малко усилия да отбива едни атаки, които знаят, че са за няколко дни. След това на атакуващите им свършват силите и те се махат, а администрацията си остава в крепостта.
- 5. Каква е ситуацията с европейските фондове, които се разпределят в сферата на културата у нас?
Това е двустранен процес. Зависи не само в България как искаме да разпределяме тези пари, но и от модела, по който се отпускат средства от Европейската комисия. И в този смисъл, ние трябва на първо време да убедим Европейската комисия и хората, които работят по създаването на новите правила в структурните фондове, че парите не трябва да се дават само за инфраструктура, за културно наследство, влагането в което те виждат като вложение в икономическото развитие на региона, на културния туризъм и т.н, а и за съвременни форми на изкуство. В България, в това трябва да бъдат убедени и Министерство на регионалното развитие и благоустройство, което е управляващият орган и определя правилата и Министерство на културата, което е само бенефициент, но също има глас. В момента Европейската комисия като че ли не желае вече да дава толкова много пари за археология и недвижимо културно наследство. Сега новите цели на Европа 2020 са свързани с иновациите, но като цяло думата култура не присъства много в тези европейски документи, това което се промъква е темата за културните и творчески индустрии (КТИ). Но културата не е само КТИ, т.е това пречупване през икономическия ефект създава опасности за културната сфера. И ето, примерът със скандала, който се вдигна около Пайнер[94], по същество той е многоизмерен. От една страна, чисто формално погледнато, това си е културна индустрия, независимо от съдържанието, която се развива добре. От друга страна, обаче къде е културното измерение тук, къде е хоризонталното мислене за някакви ценности? И в този смисъл, цялата тема за културни индустрии е една червена лампичка за културната сфера и цялостното преориентиране само към тях би могло да е проблематично.
- 6. Според Вас, каква ще бъде реалната полза от инициативата Европейска столица на културата на българска почва? Можем ли, например да очакваме, че ЕСК има ресурсите да преодолее проблемния диалог между НПО в културния сектор и управленските институции (в лицето на МК, общината), (от гледна точка на това, че както и Стратегията на София, и критериите на ЕСК, изискващи гражданско измерение залагат на човешки капитал, докато МК традиционно приоритизира културната инфраструктура)?
Един от капаните, които ни заплашват в ситуацията на недиалогични отношения между публични институции и културен сектор, без значение дали е публичен или независим, е нещо, което се е случвало в много европейски столици на културата, т.е в никакъв случай не е нов феномен. Става дума за създаването на „паралелна реалност”. Това се случва като се създава екип, като се правят проекти, които не надграждат над съществуващия културен живот и съществуващите културни процеси, а ги заобикалят и създават паралелни културни процеси. Това може да е много интересно за гражданите, защото е изцяло ново, но въпросът тук е за неговата устойчивост. Когато свърши годината, се оказва, че традиционният културен сектор в града не е получил финансов тласък, не се е развивал вследствие на подготовката за събитието, а тези които са концентрирали ресурсите изчезват, защото с приключването на събитието и парите изчезват или значително намаляват. С две думи, може да се получи депресия след ентусиазма, което е лош вариант. И в този смисъл, много е важно да има баланс между новите, иновативните неща и проекти и съществуващите структури. Съществуващите културни структури трябва да бъдат въвлечени по иновативен начин, да правят иновативни неща, но задължително трябва да бъдат част от процеса.
- 7. Какви са Вашите очаквания от инициативата? Ще повлияе ли върху работата Ви в дългосрочен план и как?
Не очаквам ЕСК да промени особено сегашната ситуация, но все пак се наблюдава известна промяна. В общината все повече разбират, че имат нужда от експерти, от хора, които знаят повече от тях и за ЕСК и изобщо за съвременните процеси в културните политики. Но това се изразява, най-общо казано в това, че ако преди аз съм ги търсил, за да работим заедно, сега има интерес от тяхна страна – те търсят мен.
- 8. Една от основните цели на Стратегията за развитие на културата в София до 2023 г. е да се „гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги”. Смятате ли, че това може да бъде обединяваща цел на кандидатурата на София и как Вие виждате реализацията ù, предвид системната липса на политики за изграждане и развиване на публики у нас?
Стратегията е документ, който сам по себе си не означава нищо, ако не се прилага. За съжаление, това често се случва в България. Надявам се този документ да е изключение. Но, на практика, към момента голяма част от гражданските организации в сферата на културата нямат представа какво означава европейска столица на културата. Вече много от тях са чували за тази инициатива, но няма дълбочинно разбиране за нея и за процеса, който представлява. И това е различно от това, което се случва в Истанбул, Печ и Вроцлав, където гражданският сектор е бил изключително наясно със същността на инициативата, знаел е как да подготви формулярите и т.н, а общината е стояла встрани. Във Вроцлав, например, кметът обръща внимание на проекта едва след като е минал на първи етап, дотогава инициаторите са имали свободата да действат сами, което е било и техният шанс да направят нещо иновативно. В Печ, в Истанбул – също, изключително силна гражданска група. Тук, случаят не е такъв. Културата би могла да стане по-видима сфера за обществото като цяло, в случай че спечелим възможността София да бъде ЕСК. Преди това, на този етап, това са твърде нереални очаквания.
- 9. В случай, че София е културна столица през 2019 г., как ще се отрази това върху културното участие в страната?
Съвсем нова и необявена информация (доколкото София кандидатства в конкуренция с други градове) е, че София ще кандидатства с региона. Считам, че това ще засили нейната кандидатура. Идеята е да има различни тематични области, в които отделните градове могат да са водещи. Конкретни теми, по които съответните градове да са водещи и да се развиват с местни проекти, различни инициативи, които ще се случват в София, Перник, Благоевград и Кюстендил. По време на проведените срещи ясно се очертаха и темите. В Перник, без изненада, темата най-вероятно ще е индустриално наследство, като тук и София може да се включи, да си партнира с Перник по тази тема (с Кремиковци, Нови Искър и др.). Благоевград и Кюстендил също могат да се включат, но очевидно Перник е водещ в темата за индустриално наследство. Малко повече време ни отне да формулираме темата в Кюстендил, но там вероятно темата ще е свързана с екология, с темата за зеления град и за плодородието. Знаете, че там има празник на плодородието, празник на черешата, и въобще, те искат да промотират града като свързан с природата, като зелен град, подходящ за спа туризъм. Това е изключително подходяща тема за Кюстендил, защото ако тръгнем още от картините на Владимир Димитров-Майстора, тази цветност, тази плодовитост в тях я има и в града – в ритуалите му, в традициите му. Освен това, темата за екологична устойчивост е хоризонтална тема и присъства трайно в европейските документи. Благоевград има ясна визия за развитието си. Имат няколко проекта с дългосрочна перспектива, които са свързани в голяма степен с нови технологии, с иновации, с контакти с университети. В този смисъл темата за новите технологии и иновациите, вероятно ще бъде водеща в Благоевград.
- 10. Няма ли опасност от известно размиване с увеличаването на мащаба (включването и други градове, освен София) и дали няма да остане това един чисто междуобщински проект, изключващ гражданското измерение?
Има такава опасност. Например, темата с иновациите, с експериментите е едно голямо предизвикателство за българския културен сектор, тъй като в много случаи това е доста консервативен сектор, особено когато говорим за държавни и общински институции. Системата на финансиране, системата на управление дълго време не е била променяна и това поддържа тази консервативност. И в този смисъл, за мен голямото предизвикателство в Благоевград ще бъде, как да се съчетае амбицията, която районът има да развива иновационни проекти, вероятно свързани с дигитални изкуства, дигитализация на културно наследство и същевременно, как ще комуникира, как ще включва в тях съществуващия културен сектор – и публично финансирания и независимия. А този баланс е много важен, за да не се получи тази паралелна реалност, за която говорихме вече.
- 11. А каква е връзката с решаването на проблеми?
Включването на региона формулира един такъв проблем – проблемът с липсата на комуникация между градовете в т. нар. Югозападен регион[95] за планиране. По принцип тези региони никога не са функционирали пълноценно – имаме общуване на ниво общини, и на ниво области, но в шестте региона за планиране[96] никога не е имало истинска кохезия. Това е формулиран проблем. Отделно, това са градове с различна големина, с различни свои си проблеми, от което може да се адресира един по-широк спектър от проблеми и теми, които са свързани с отделните градове, с връзките между тях, със смисъла на региона и т.н
- 12. Вярвате ли, че инициативата Европейска столица на културата у нас ще допринесе за по-активното участие и ангажимент на гражданския сектор в политиката?
От това, което съм видял и чел, има различни модели, по които се случва Европейска столица на културата. Ясно е, че чисто формално органът, тялото, което кандидатства е общината. Когато се обсъждаше бъдещето на програмата, имаше идеи, включително на Душа за Европа, да могат да кандидатстват граждански организации. Например, да се съберат гражданските организации в Сливен и да заявят желанието си за участие в ЕСК. Това, така или иначе, не беше прието. Принципът е, че кандидатстват градовете. Има и случаи, в които инициатор на този процес е бил именно гражданското общество. И в момента се сещам поне за два такива случая – единият е Истанбул, другият Печ, в Унгария, има и други. В тези случаи, гражданските организации първи са поели инициативата да се кандидатства, а след това общината е приела идеята за добра. В много случаи, те са били не само инициатори, но са разработили и програмата. Във Вроцлав (Полша) също, там, мисля, университетът е поел инициативата и един професор е написал проекта. Във всички тези случаи, говорим за инициатива тръгнала извън общината, от гражданското общество. Проблемът е, че в момента, в който бъде спечелена кандидатурата, гражданските организации, моментално се изритват. Те могат да спечелят, да разработят концепцията, но веднага след това, тя става примамлива за общината, която вече си дава сметка, че това е твърде сериозен и важен проект, свързан с много пари, че да бъде контролиран от граждански структури. В Истанбул този процес беше свързан с големи скандали, там се оказа в един момент, че и общината не може да се оправи, проектът беше превзет от Министерство на културата и т.н
- 13. Смятате ли, че на управленско ниво се прави необходимото за ползотворно сътрудничество с неправителствения сектор и гражданите, предвид изискването за включването им в процеса?
В София, нещата стартираха от общината и тя има много ясно изразена амбиция. Асоциация за развитие на София е общинска структура, независимо, че има юридическата форма на неправителствена организация, но това е чисто формално. На практика, председател на нейното настоятелство е председателят на Общински съвет[97]. Управителният съвет също е с общинско назначение, т.е общината просто си е изнесла част от дейностите в една организация, която има преимущество с това, че има независим бюджет (той идва от общината, но не се занулява накрая на годината) и въобще има малко повече гъвкавост като регистрирана под тази форма. Асоциацията е типичен пример за модела „на една ръка разстояние”, т.е делегиране, прехвърляне на функции на една организация, която е едновременно на общината, едновременно, действително на една ръка разстояние. Това е позитивната представа за такъв тип организации, негативната е т. нар. GONGO[98] (т.е governmental-non-governmental organizations) – такива организации биха могли да бъдат използвани за създаване на привидно гражданско общество. В случая с Асоциацията, аз виждам по-скоро позитивната страна, нейната функция е много ясно изяснена. АРС е изключително отворена за комуникация с гражданското общество, непрекъснато прави дискусии, дебати, в които се старае да го включва. Но, на практика, тя все още е много по-напред като знания, като разбиране на процеса, отколкото гражданският сектор в сферата на културата, и това надали ще се промени в близките месеци до подаването на кандидатурата.
- 14. Каква би могла да бъде ролята на министерството и/или общината относно участието, разбирано като разширяване на партньорството и мрежите в културното поле?
В този аспект има много работа. За съжаление, гражданският сектор понякога има едни нереалистични очаквания. Ще дам пример със Столична община, но това е характерно и за други общини и изобщо за цялата администрация, включително и за Министерство на културата. Дирекция „Култура” на Столична община не вижда по далеч от носа си, тя няма поглед върху цялостната културна среда. Има поглед върху собствените си културни институции, плюс тези организации, които финансира през „Културният календар” и плюс тези, които финансира през програма „Култура”. Това не е малко, тук говорим за множество културни организации. Но, няма способността, няма изградените механизми да има чувствителност и да вижда културните процеси в цялост. Ако някой отиде при нея, блъска по вратата, иска пари, кандидатства и т.н, общината ще го забележи. Но, тя няма да положи самостоятелни усилия за мониторинг на това, което се случва. Веднага давам пример: В София няма литературен фестивал, има обаче, множество силни литературни събития напоследък, които са интерактивни. Има различни групи от творци, писатели, поети и др., които започнаха да правят много иновативни и интерактивни неща в сферата на поезията. Най-видимият резултат е, разбира се, София: Поетики[99], но също така най-различни групи, които правят събития, улични, в алтернативни места като „Сфумато”, литературни флашмобове и т.н Общината не знае нищо за това, а и никога няма да научи, защото няма инструмент. Тя дава литературни награди „В полите на Витоша” – поетичен конкурс, който, смея да твърдя, е смехотворен, и за който никой не знае, и толкова. В сферата на литературата прави това, защото това си е нейното събитие. И ето в тази ситуация има едно нереалистично очакване от страна на гражданските организации, които си казват: „Ние правим такива страхотни неща, защо общината не ни търси, не ни забелязва?” Ами няма да ги забележи, докато не отидат, не се появят, не почукат, не разкажат за себе си, което не казвам, че е нормална ситуация, напротив, ненормална е, би трябвало да е различна, но не е. Тя е такава, каквато е.
- 15. Може ли да се очаква от ЕСК, именно защото е процес, а не просто събитие, и защото решава проблеми, да създаде въпросните механизми, инструменти, които да позволят създаването на нормална среда на взаимодействие между всички ангажирани с културният процес в София?
Отговорът ми е, по-скоро не. Това е проблем на Дирекция „Култура” на Столична община. В Рим, например, имат много проста схема за справяне с този въпрос. Всеки, който прави културно събитие на територията на община Рим попълва един много прост въпросник, в който казва: кой съм, какво правя, какво е събитието, с какъв бюджет се прави, колко посетители има, най-общо. Всичко това отива в една база данни на общината, обработва се, мисли се върху него, т.е това се използва. Така, независимо дали дадено събитие е получило финансиране от общината, тя го разпознава като културно събитие, което се случва в нейната територия. И това е нещо, което звучи супер логично. Общинско събитие не е това, което общината е направила, и не е дори събитие, което общината е финансирала, а е събитие, което се случва на територията на общината, независимо кой как го прави – ако е културно събитие, то е част от културния живот. Когато тези процеси се следят, вече може в даден момент да се очаква реакция спрямо творческите организации, общината да ги организира в съвместни събития или да ги стимулира да направят нещо ново. Всичко това не е страшно сложно, то обаче, изисква начин на мислене. И в този смисъл, аз бих бил много предпазлив в очакванията си, че ЕСК може да промени сегашната ситуация. И причината за тази невъзможност е, че в София ЕСК се прави от Асоциация за развитие на София, но и от Дирекция „Култура” на Столична община, където нещата продължават да се мислят по стария начин и това е голям проблем. Ръководството на общината предпочита вместо да реши този проблем, да го заобикаля. В момента, Дирекция „Култура” се е капсулирала в един модел, може би от 30 години, където единственото ново нещо е програма „Култура”, която е свръхзадача на Дирекцията и, с която тя се справя не зле. Колкото и проблеми да има, в крайна сметка това е една функционираща програма за финансиране на проекти – има много проблеми, но функционира. Извън нея, обаче, Дирекцията има експерти по различните изкуства – театър, визуални изкуства и т.н, които познават една ограничена част от културния живот, но си мислят, че познават всичко значимо и всъщност, как да кажа, не правят нищо отвъд някакви традиционни задачи, които изпълняват. Заедно с това организират и събития, което за мен е много вредно. Моята теза винаги е била, че ролята на Дирекция „Култура” е да събира, обработва информация, да прави мониторинг на културния живот и да създава политики, а не да организира събития, и не да създава култура. Има идеи, има усилия да се правят регулярно външен и вътрешен мониторинг на „Културен календар”, има развитие в тази посока, но те са частични. А и това са усилия, които заобикалят Дирекция „Култура”, те не я променят. Там има личностен проблем, има административен проблем, но това се превръща и в културнополитически проблем, защото, на практика една от структурите на общината не работи както трябва и други структури като АРС се опитват да компенсират тази липса на адекватна работа. И в този смисъл, не съм сигурен, че кандидатурата на София за ЕСК ще доведе до структурни административни промени. Все пак, като цяло Столична община има по-адекватна културна политика от Министерството на културата, където няма такива компенсиращи структури. Най-напреднала е и в сравнение с други големи общини, по отношение на механизми за работа с гражданския сектор и за разпределяне на средства.
14.03.2013г.
Приложение 2:
Списък на анализираните европейски документи и документи на ЮНЕСКО в дисертационния труд
Report from the Commission to the European Parliament, the Council, the European Economic and Social Committee and the Committee of the Regions of 10 January 2011 – Interim evaluation report on the implementation of the Culture programme [COM(2010) 810 final – Not published in the Official Journal].
Декларация за европейска идентичност (Declaration on the European Identity), 1973
Adonnino, P. A People’ s Europe. Reports from the ad hoc Committee. Bulletin of the European Communities. Supplement 7/85 www.aei.pitt.edu/992/
Договор за създаване на Европейски съюз, Маастрихт (1992)
Договор за реформи на Европейски съюз (1999)
;
Договор за функциониране на Европейски съюз, Лисабон (2009)
Творческа Европа – нова рамкова програма за секторите на културата и творчеството (2014-2020) COM(2011) 786, Брюксел, 23. 11. 2011г.
Европейска програма за култура в глобализиращия се свят” (2007г.) (СOM(2007)0242)
;
Лисабонска стратегия (2000 г.)
Европейската културна конвенция, приета от Съвета на Европа (1954 г.), ратифицирана в България 1991 г.
Резолюция на Европейския икономически и социален комитет срещу дисриминацията, основана на раса или етнически произход, приета на 479-та пленарна сесия. Брюксел, 29 март, 2012 г.
Работен план за култура 2011 – 2014 на ЕС
¡2010: Към европейска дигитална библиотека, резолюция на Европейски парламент (2006/2040(INI))
European`s Participation in Cultural Activities, 2002
New Europeans and Culture, 2003
Cultural statistics in Europe 2007
Cultural statistics in Europe 2011
ESSnet – CULTURE. European Statistical System Network on Culture. FINAL REPORT. September 2012, Luxembourg (LU) www.epp.eurostat.ec.europa.eu/portal/page/portal/culture
ЕВ77 Sp.2012 EUROPEAN CITIZENSHIP. REPORT. Standard Eurobarometer 77
Spring 2012 www.ec.europa.eu/public_opinion
Well-being – Aggregate Report 2011: Well-being – Aggregate Report . Eurobarometer Qualitative studies. September 2011 www.ec.europa.eu/public_opinion/archives/quali_en.htm
Компендиум за културни политики и тенденции в Европа http://www.culturalpolicies.net
Country Profile Estonia. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net>.
Country Profile Finland. . Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net>
Country Profile Poland. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net
Country Profile Hungary. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net
Country Profile Bulgaria. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net
Country Profile Italy. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net
RESOLUTIONof the Ministers responsible for Cultural Affairs, meeting within the Council,of 13 June 1985concerning the annual event ‘European City of Culture’(85/C 153/02)
Palmer-Rae Associates. 2004: European Cities and Capitals of Culture. Study Prepared for the European Commission, 2004 Достъпен на: www.ec.europa.eu/culture/key-documents/european-capitals-of-culture_en.htm
The European Capitals of Culture (ECoC) Post-2019 Online consultation. Report. 2011 http://ec.europa.eu/culture/our-programmes-and actions/doc/ecoc/online_consultation_analysis_results.pdf
Решение за Европейски столици на културата 2007- 2019 – 1622/2006/EC
Ръководство за градовете, които кандидатстват за титлата „Европейска столица на културата“
Ex-post evaluation of 2010 European Capitals of Culture. Final Report for the European Commission DG Education and Culture. August 2011
www.ec.europa.eu/culture/documents/pdf/ecoc/ecoc_2010_final_report.pdf
Предложение за набиране на проекти по програма „Европа за гражданите“ (2014 – 2017)
www.ec.europa.eu/citizenship/news-events/news/06112013_callforproposals_en.htm
Универсалната декларация на ЮНЕСКО за културното различие (2001 г.)
Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване (2005 г.)
План за действие за развитието на културните политики приет на междуправителствена конференция за културни политики за устойчиво развитие в Стокхолм през 1998 г, ЮНЕСКО
Стену 2004: Стену, К. ЮНЕСКО И ВЪПРОСЪТ ЗА КУЛТУРНОТО РАЗЛИЧИЕ: Равносметка и стратегии, 1946 – 2004 г.Изследване въз основа на подбор на официални документи. Отдел за културни политики и диалог между културите, ЮНЕСКО, 2004
FCS 2009: The 2009 UNESCO Framework for Cultural Statistics. Published in 2009 by:
UNESCO Institute for Statistics www.unesdoc.unesco.org/images/0019/001910/191061e.pdf
Morrone 2006: Morrone, A. Guidelines for measuring cultural participation. UNESCO, Institute for Statistics, December, 2006
Приложение 3:
Списък на градовете, участвали в инициативата „Европейска столица на културата“ до момента
1985: Атина
1986: Флоренция
1987: Амстердам
1988: Берлин
1989: Париж
1990: Глазгоу
1991: Дъблин
1992: Мадрид
1993: Антверпен
1994: Лисабон
1995: Люксембург
1996: Копенхаген
1997: Солун
1998: Стокхолм
1999: Веймар
2000: Авиньон, Берген, Болоня, Брюксел, Хелзинки, Краков, Рейкявик, Прага, Сантяго де Компостела
2001: Порто и Ротердам
2002: Брюж (Брюге) и Саламанка
2003: Грац
2004: Генуа и Лил
2005: Корк
2006: Патра
2007: Люксембург и Сибиу
2008: Ливърпул и Ставангер
2009: Линц и Вилнюс
2010: Есен, Печ и Истанбул
2011: Турку и Талин
2012: Гимараеш и Марибор
2013: Марсилия и Кошице
2014: Умео и Рига
Приложение 4:
Списък на изследваните документи на общинско ниво (град София)
- СП „Апликационни форми“
- СП „Култура“ 2013
- Решение за подпомагане културата в 9 направления по СП „Култура“ на заседание №38/11.04.2013 г. на СОС sofiacouncil.bg/content/docs/c_f27916.pdf
- Приоритети „Културен календар“ 2011
- СП „Европа“
- Стратегия за развитие на културата на София „Творческа столица“ (2013 – 2023), гласувана в СОС на 20.12.2012 г. www.sofia-da.eu/images/stories/resources/sofia-creative_capital_strategy.pdf
- План за изпълнение към Стратегията за развитие на културата в София 2013 – 2023, достъпен към 02.12.2013 г. единствено на страницата на СОС; Приложение №2 към решение №640 по Протокол №32/20.12.2012г.
- Отчетен доклад за дейността на Асоциация за развитие на София 2012 г. достъпен на 18.10. 2013 www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f27769.pdf
- Календар на културните събития на Столична Община. Мисия, цели, принципи, приоритети, критерии за оценка, 2013 г. www.sofiaculture.bg/files/Principi_Kalendar_2013.pdf
- Съдържателен обхват на СП „Култура“ през 2013 г. www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f26503.pdf
- Концепция на София и Югозападен регион за кандидатурата за Европейска столица на културата, 2019 г. – „Сподели София“ www.sofia2019.bg
- Картографиране на културните и творчески индустрии в София – 2011 www.politiki.bg/?cy=228&lang=1&a0i=223839&a0m=readInternal&a0p_id=896
Приложение 5:
Списък на участниците в емпиричното изследване
1. г-н Асен Асенов, Платформа за изкуства и култура ЕДНО; www.edno.bg
2. г-жа Ния Пушкарова, Сдружение „ИМЕ“; www.watertowerartfest.com
3. г-жа Станка Желева, Фондация „Easyаrt“; www.easyartbg.com
4. г-жа Лора Варийска, „Студио funkt“; www.funkt.eu
5. г-жа Деница Лозанова, програмен директор „Изследвания и анализи” в Асоциация за развитие на София; www.sofia-da.eu
6. г-жа Малина Едрева, председател на Постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в Столичен общински съвет; www.sofiacouncil.bg
7. г-н Николай Енчев, отговарящ за инициативата „Европейска столица на културата“ – София 2019 в отдел „Образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт” на столичния район „Младост“; www.so-mladost.com
8. г-жа Аделина Филева, директор на Софийска градска художествена галерия; www.sghg.bg
9. г-жа Надя Захариева, програмен директор „Изкуства и култура“ на фондация „Америка за България“; www.americaforbulgaria.org
10. г-н Юрий Вълковски, директор на „Фондация за градски проекти и изследвания“; www.creativeentrepreneurshipblog.wordpress.com
м
Приложение 6:
Нормативни актове на Република България
Закон за закрила и развитие на културата (обн., ДВ, бр. 50 от 01.06.1999г., изм. ДВ. бр.68 от 2 Август 2013г.)
Закон за филмовата индустрия (Обн., ДВ, бр. 105 от 02.12.2003 г., изм. ДВ. бр.68 от 2 Август 2013г.)
Закон за меценатството (обн., ДВ, бр. 103 от 23. 08. 2005 г., изм. и доп. ДВ. бр.20 от 9 Март 2012г.)
Закон за юридическите лица с нестопанска цел (обн., ДВ, бр. 81 от 06. 10. 2000 г., изм. ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г.)
[1] В Пловдив все още не функционира общински фонд „Култура“, въпреки дългогодишните опити да бъде учреден такъв; във Варна общински фонд „Култура“ започва работа в началото на 2014 г.
[2] НФК подкрепя независимите творци, но през годините субсидиите, които разпределя са твърде недостатъчни и нестабилни: 309 175 лв. – 2010 г.; 309 378 лв. – 2011 г.; 438 321 лв. – 2012 г.; 453 321 лв. – 2013 г.
[3] В последните години функциониращите общински фондове „Култура“ се увеличават, но с твърде ограничени бюджети, което влияе на ефективността им
[4] RESOLUTIONof the Ministers responsible for Cultural Affairs, meeting within the Council,of 13 June 1985concerning the annual event ‘European City of Culture’(85/C 153/02)
[5] Решение на ЕК от 2005 г. № 649/2005/EC дава възможност след 2009 г. два европейски града да носят титлата едновременно
[6] Например Ливърпул – ЕСК през 2008 г. привлича 9,7 млн. повече посетители на града
[7] Освен Пловдив, домакини на „Европейски културен месец“ са били Краков, Грац, Будапеща, Любляна, Санкт Петербург и други
[8] Решение за Европейски столици на културата 2007- 2019 – 1622/2006/EC
[9] Ръководство за градовете, които кандидатстват за титлата „Европейска столица на културата“,стр. 40
[10] Повече от 40 града са носители на титлата от 1985 г. до днес. Виж приложение 4, стр. 253
[11] Ex-post evaluation of 2010 European Capitals of Culture. Final Report for the European Commission
DG Education and Culture. August 2011
[12] Правителството на Турция осигурява 95% от финансирането
[13] Решение за Европейски столици на културата 2007- 2019 – 1622/2006/EC
[15] Апликационна форма на Рига (Латвия) за ЕСК
[16] София и прилежащите ù 24 административни района са под юрисдикцията на СО, която управлява във взаимодействие със СОС – орган на местното самоуправление на територията на СО
[17] 12 общински културни института и един филиал на Софийска градска художествена галерия
[18] Доклад за бюджета на СО за 2010 г.; 2011 г.; 2012 г.; 2013 г.
[23] Данните са изнесени на дискусия: „Иновативни културни събития в София: перспективи за развитие“ в Центъра за култура и дебат „Червената къща“ на 21.12.2010 г.
[26]След първоначалния подбор в края на 2013 г., международното жури определя на втори етап от конкурса за ЕСК да продължат Варна, Велико Търново, Пловдив и София
[29]За тези данни, получени в личен разговор на 01. 02. 2013 г., благодаря на г-жа Севдалина Войнова от Асоциация за развитие на София
[30] Стратегия за развитие на културата на София „Творческа столица“ (2013 – 2023) е гласувана в СОС на 20.12.2012 г.
[31] Получени са над 20 предложения от страна на творческия сектор
[32] 33 дискусии с творческия сектор и в кварталите на София
[35] Концепция „Сподели София“, стр. 4 – 8
[36] Въпреки че „Асоциация за развитие на София“ е регистрирана като неправителствена организация в обществена полза, на практика тя е изцяло на подчинението на Столична община, а Управителният ù съвет е ръководен от председателя на Столичен общински съвет – г-н Елен Герджиков
[38] Проект: „Фестивали за изкуство в публичното пространство: „Sofia Contemporary” и „Фестивал на открито в Западен парк”, по договор BG161PO001/1.1-10/2010 със Столична община
[41] За дните на фестивалите и другите дейности, които развива фондацията използва платени доброволци
[43] “Уолтопия” ООД е световен лидер в изработването на изкуствени катерачни стени с проекти в 42 държави, а конкурса е за многофункционален център, който да обединява на едно място култура и спорт, първоначално предвиден за строителство в „Младост 3“, а впоследствие пренасочен към София Тех Парк
[44] ЗУТ е абревиатура на Закон за устройство на територията
[46] АРС ще съвместява тази дейност чрез Фонда за иновации в културата
[48] Опитите ми за среща с г-жа Галина Бежанска, директор на Дирекция „Култура“ и д-р Тодор Чобанов заместник-кмет по направление „Култура, образование, спорт и превенция на зависимости“ на Столична община останаха без резултат
[49] В структурата на районната администрация и като част от дейността на отдел „Образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт“, г-н Н. Енчев изпълнява основна функция да отговаря за ЕСК в район „Младост“. По този начин отговорността за работата по инициативата е изнесена извън рамките на отдела, за който отговаря друг човек – г-жа Людмила Божилова
[52] Чл. 8, Закон за закрила и развитие на културата (1999)
[53] Като вторичен разпоредител на бюджетни средства, СГХГ е пряко обвързана със СО, която трябва да кандидатства за средства от европейските фонодове от нейно име
[56] Европейската инициатива „Душа за Европа”, има огромен опит по темата „Европейска столица на културата”. Сред основателите на „Душа за Европа” са хората отговарящи за реализирането на културните столици в Берлин (1988), Амстердам (1987), Брюж (2002) и други. През последните години „Душа за Европа” организира поредица от форуми и семинари в настоящи и бъдещи столици на културата като Гимараеш, Португалия (ЕСК през 2012), Печ, Унгария (ЕСК през 2010), Истанбул (ЕСК през 2010) и много други.
[57] Приложение 1, стр. 194
[58] В средата на месец март 2013 г. г-н Асенов депозира отворено писмо в СО, с което оттегля участието си в софийската кандидатура с мотива, че културната политика на София се нуждае от радикална промяна, на административно и инструментално ниво. Писмото остава без реакция от страна на общината. www.facebook.com/funkt.eu/posts/548835375146822
[59] Приложение 1, стр. 200
[60] Данните са изнесени на Международна конференция „Софийски разговори за Европа“ 13. 09. 2013 г.
[61] Например, Варна се отказва от проекта и връща средствата, тъй като преценява, че при наличието на територията ù на 35 фестивала, от които 95% международни, още два нови фестивала са ненужни, особено предвид изискването за тяхната устойчивост, което предполага „вливане“ на допълнителни общински средства в тази посока. (Международна конференция „Софийски разговори за Европа“ 13. 09. 2013 г.)
[64] В-к „Култура“ бр.41, 30. 11. 2012 г. публикуваната от редакцията статия на Станка Желева „Sofia Contemporary или много шум за нищо …“ предизвиква рекордно за материалите на вестника количество коментари под нея www.kultura.bg/bg/article/view/20362
[65] Приложение 1, стр. 204
[66] Приложение 1, стр. 209
[68] Приложение 1, стр. 213
[69] Често и в информационните и медийни източници Асоциацията и Столична община са взаимно заменяеми наименования
[70] Виж например, Cian O’Callaghan (2011): Urban anxieties and creative tensions in the European
Capital of Culture 2005: ‘It couldn’t just be about Cork, like’, International Journal of Cultural
[71] План за изпълнение към Стратегията за развитие на културата в София 2013 – 2023, достъпен към 02.12.2013 г. единствено на страницата на СОС; Приложение №2 към решение №640 по Протокол №32/20.12.2012г.
[72] Приложение 1, стр. 218
[73] Приложение 1, стр. 225
[77] Авторите на концепцията дават пример със Студентски град, където само 1% от жителите (около 80 хил. души) са доволни от културното предлагане (стр.27 от Концепцията „Сподели София“); В действителност картината не е по-различна в другите периферни квартали на града
[79] Приложение 1, стр. 228
[80] Приложение 1, стр. 234
[81] Приложение 1, стр.239
[83]В-к „Култура“ бр.41, 30. 11. 2012 г. „Sofia Contemporary или много шум за нищо …“ Станка Желева
[84] + това, като място за срещи, събития и изложби с кухня, бар и магазин е пример за творческа индустрия, съчетаващ едновременно културна и стопанска сфера на дейност; www.plustova.com
[85] През 2011 г. Столична община, „Направление архитектура и градоустройство“ и платформата за съвременно изкуство и култура Едно провеждат съвместно международен конкурс (130 конкурсни предложения от 15 страни от Европа, Азия и Америка) в рамките на Sofia Architecture Week 2011 за архитектурен проект на предстоящата за изграждане Метростанция 20 ж.к „Дружба“. Излъчени са двама победители – от България (арх. Александър Шинолов) и от Великобритания (Виктор Хименес, студио „ATA“ ltd.), като проектите им са върнати с препоръки за доразработване, след което се очаква да бъде избран един от тях, на който да бъде възложен проектът за метростанцията. В този период, между провеждането на конкурса и доразработването на проектите, Столична община и акционерното ù дружество „Метрополитен“ ЕАД възлагат обществена поръчка за инженеринг (проектиране и строителство), като новият идеен проект е включен в документацията без да става ясно как, от кого е изработен и как е заплатено, с което общината влага двукратно ресурси за една и съща дейност, игнорирайки първия конкурс и без да стига до договорни отношения за реализация на спечелилите проекти, както и в пълна неяснота за причините. www.station20.eu/bg/press/ ; www.edno.bg/index.php/blog/metrostantsiya-20
[86] Обявеният от Столична община конкурс на 16. 12. 2009 г. за „Общински типови проекти за преместваеми обекти, рекламни и информационни елемнти и за елементи на градското обзавеждане“ е с награден фонд от 140 хил. лв.
[87] Програма за подкрепа на неправителствените организации в България, част от прилагането на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство
[90] Вежди Рашидов, министър на културата при правителството на ГЕРБ (2009 – 2013г.)
[91] Тактилната карта и аудиозаписа дават възможност на незрящите да усетят и да си представят картината
[92] Пламен Орешарски, министър на финансите в правителството на Тройната коалиция (2005-2009)
[93] Тревор Дейвис е английски експерт по културни политики на града, част от екипа, който подготвя кандидатурата на София за Европейска столица на културата, печелил два пъти титлата като културен мениджър на Копенхаген през 1996 г. и Орхус (Дания) през 2017 г.
[94] Компанията „Пайнер медиа“ печели с проект средства по ОП „Развитие на конкурентноспособността на българската икономика”през 2012 г. Следва ответна реакция от различни групи от творческия сектор, като основната им мотивация за противодействие е, че с европейски средства се подкрепя този тип култура, а също и необходимостта от подкрепата, предвид бизнес ориентацията на компанията.
[95] Югозападен регион за планиране обхваща Област София, Софийска област, Област Кюстендил, Област Благоевград и Област Перник
[96] На 27. 07. 2000 г. Министерски съвет обособява шест района за планиране на територията на България, като всеки от районите обхваща територията на няколко области в страната. Основна цел е статистическо отчитане на териториалните единици, съгласно изискванията на Евростат, както и чрез влезлият в сила през 2004 г. Закон за регионално развитие, уреждането на обществените отношения, свързани с планирането, програмирането, управлението, ресурсното осигуряване, държавното подпомагане, наблюдението, контрола и оценката на регионалното развитие.
[98] GONGO носят наименование на неправителствени организации, организирани на правителствено ниво, които имат функцията само да изглеждат независими и до известна степен да канализират гражданския дух, като го подчиняват на правителствените намерения. Абревиатурата изразява негативно отоншение към такъв тип организации, съчетаващи правителствени и неправителствени правомощия
[99] София: Поетики е Софийски фестивал за публично изпълнение на живо на поетични творби от техните автори. Извън конкурсната част, фестивалът си взаимодейства с други артистични сфери като музикална, театрална, литературна и т.н
Uncategorized, коментари, текст
КУЛТУРНИ ПОЛИТИКИ В ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ. МЕЖДУ ДЕМОКРАЦИЯ И ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ НА КУЛТУРАТА: ПОЛИТИКИ НА УЧАСТИЕ част от дисертационния труд на Светлана Александрова
22.05.2016
Факултет по изкуствата
Катедра „Културология”
КУЛТУРНИ ПОЛИТИКИ В ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ. МЕЖДУ ДЕМОКРАЦИЯ И ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ НА КУЛТУРАТА: ПОЛИТИКИ НА УЧАСТИЕ
ДИСЕРТАЦИЯ
за присъждане на образователна и научна степен „Доктор”
Докторска Програма – Теория и история на културата
Професионално направление 3.1 – Социология, антропология и науки за културата
Докторант: Светлана Проданова Александрова
Научен ръководител: доц. д-р Татяна Никифорова Стоичкова
Благоевград, 2014
© 2014, Svetlana Alexandrova
Този текст може да бъде използван за некомерсиални цели при посочване неговото авторство
Съдържание:
3
15
на Европейски съюз …………………………………………………………………….
20
32
38
46
63
79
88
95
100
104
109
като град-кандидат за титлата ……………………………………………………………………..
елемент от европейската културна политика ……………………………..
118
Европейска столица на културата ……………………………………………..
123
Столична община (СО) ……………………………………………………………….
129
Европейска столица на културата ……………………………………………..
133
за избора им …………………………………………………………………………………
139
150
175
180
186
194
3. Европейска столица на културата, възможности за участие на неправителствения културен сектор в подготовката на София като град-кандидат за титлата
мВ третата част си поставям за задача да разгледам европейската инициатива Европейска столица на културата (ЕСК) и в частност изпълнението ù в български контекст, чрез анализ върху кандидатурата на София за ЕСК през 2019 г. и включването на неправителствения сектор в процеса на осъществяването ù. Макар, градът да присъединява към кандидатурата си и Югозападен регион, с оглед по-голямо въздействие на инициативата, изследването се конкретизира върху София, тъй като според европейските изисквания за титлата ЕСК могат да кандидатстват само градове.
Цел на тази работа ще бъде от една страна да се установи възможността принципите на европейската културна политика – разнообразие и участие да бъдат практически приложими в местните културни политики, тоест дали гражданите (неправителствените творчески организации) са включени по такъв начин в инициативата, че да могат да изпълняват собствените си културни проекти, което обговаря едновременно разнообразието и участието в културата и е същностна характеристика на ЕСК като една от най-сполучливите инициативи, представяща европейската политика в културната сфера.
На втори план ще разгледам и въпроса дали културното (възможността за включването на НПО сектор) участие като демократично право заложено в публичните политики и политическата риторика се прилага действително в практиката. Това смятам да постигна като проследя процеса на партньорство между местни власти (кандидатурата на София) и неофициален сектор в културната сфера.
В тази връзка е важно да се подчертае, че изходната позиция на това изследване не е в духа на културната демократизация и не възприема културното участие като означаващо само и единствено посещение (достъп до) на музей, например, а следвайки подхода на културната демокрация, обръща внимание на практиките, които позволяват достъп и участие чрез културата в социалния живот, т.е възможностите за достъп и участие до приемливата културна форма за всеки отделен и различен човек.
Концентрирам се върху изследването възможностите за участие на неправителствения културен сектор в подготовката на кандидатурата на град София, защото в сравнение с останалите градове – кандидати, София показва най-ясни индикатори за устойчива културна политика спрямо неправителствения културен сектор. СП „Култура“ е сред най-ранно функциониращите общински фондове за култура в страната, като работата ù се характеризира с устойчивост и резултатност през годините, за разлика от други общински фондове, които или не функционират или са слабо ефективни, предвид финасовата им ограниченост[1]. Едновременно с това, София показва категорична заявка за участие от самото начало на инициативата ЕСК в България, въвлича веднага НПО и демонстрира отворен подход при управление на процеса. Необходимостта от ясно определен обект за анализ, както и целта на изследването, европейската инициатива да послужи като пример за открояване на възможните проблеми при изпълнението ù във връзка с участието на сектора и гражданите, налага избора на град София сред другите градове. Също така, в последните няколко години градът дава заявка за ангажимент към управлението на културните процеси (Реформата на театрите, приемането на Стратегия за развитие на културата на София 2013 – 2023) и към осъществяването на културни политики, отчитайки необходимостта да работи съвместно и да подкрепя на проектен принцип неправителствения културен сектор (СП „Култура“, СП „Европа“, „Културен календар“). Намирам тази подкрепа като политическа заявка за въвеждането и реализирането на иновативни културни политики за града, чрез разширените възможности за участието на НПО. Доколкото субсидирането на неправителствения културен сектор не е практика, нито на национално ниво[2], нито в останалите общини[3], СО се явява пионер в прокарването на подобни политики у нас. Обвързването им с европейската инициатива предполага създаването на устойчива среда за съществуването на НПО и реални възможности за изява на неправителствения сектор в културното поле, което засяга едновременно както достъпа и участието в културния живот, продиктувано от измерението „Град и граждани“, така и разширяването на европейското сътрудничество и обмен, във връзка с европейското измерение на инициативата.
В методологията на изследването влизат публикации и онлайн ресурси, специални уебсайтове, свързани с темата, документи отнасящи се до бивши и настоящи ЕСК, официални документи на европейско, национално и общинско равнище, няколко срещи, дискусии и конференции по темата, включително европейски; лични наблюдения и десет полустандартизирани индивидуални интервюта.
3.1 Програмата Европейска столица на културата като елемент от европейската културна политика
Историята за спонтанното възникване на идеята за инициативата „Европейска столица на културата“ в неформален разговор на летището на Атина между културните министри на Франция и Гърция през 1985 г. е добре позната. Както първоначално подписаната резолюция от културните министри на страните-членки[4], така и последващото ù развитие изразява стремежа на Европа едновременно да обедини и открои различията в европейските култури, укрепвайки европейската културна идентичност. Идентичност, която дава свобода и изобилие в разнообразието си, в своята многоликост. В този смисъл, търсен резултат на инициативата са критериите за комуникативност и участие.
Културното съдържание обвързано с марката на ЕСК трябва да бъде ориентирано в едно европейско измерение – да акцентира върху богатото разнообразие на европейските култури и да насърчава обвързването им в съвместни културни инициативи, подобряващи познанията и диалога между тях(„Европейско измерение”) и да приобщи голяма част от населението, не само като публики, но и като участници, доброволци, ангажирани със събитието граждани („Град и граждани”).
Спирам се именно на инициативата Европейска столица на културата, защото:
- по своя характер и претенции, тя съчетава двата подхода на управление на културата, разгледани в предходната част – културна демократизация и културна демокрация. Изисква тяхното пълноценно разгръщане и мерки едновременно по увеличаване достъпа и по увеличаване участието както в културни дейности, така и в управлението им, в насоките им на развитие
- обосновава и провокира съчетанието между европейската културна политика и местните, национални и в най-голяма степен, регионални (на града – кандидат) културни политики, чрез двете измерения, които трябва да покрие една столица на културата – „Европейско измерение“ и „Град и граждани“
- предполага по-голямо внимание – политическо, гражданско, икономическо към културните въпроси
- представлява възможност за реализация на културни политики и политики на участие
- изисква партньорство между национална/местна власт, бизнес и неправителствен сектор
- предполага наличието на по-голяма от обикновено прозрачност на процеса, решенията и прилагането им, предвид произхода и обвързаността ù с европейските институции – чисто изследователски приом
Инициативата на Европейски съюз цели да засили културния взаимообмен между локално и глобално. От една страна, се признава съществуването на специфичност, на културно-социалната отлика, характерна за дадено общество, което обаче като част от Европа в исторически, културен, политически или географски аспект е носител на общите европейски ценности и минало, което чрез транснационалния културен обмен оформя европейския културен пъзел, съставен от множество различни, но свързани помежду си парчета – мозайка от култури.
В доклад, изготвен по поръка на Европейската комисия и проследяващ развитието на ЕСК от 1995 г. до 2004 г., Робърт Палмър свидетелства, че първоначалната цел на събитието е да открои специфичността сред общото и така да подчертае богатството и разнообразието на европейската култура, както и да насърчи взаимното опознаване на европейските граждани. Макар всяка културна столица да интерпретира по различен начин тази цел, сред най-честите мотивации от страна на градовете-кандидати е ”поставянето на града на европейската културна карта”. (Palmer 2004: 47) Чрез инвестициите в култура, културни събития и междукултурни партньорства (най-вече със съпътстващия град – ЕСК[5]), управите на градовете – кандидати целят и очакват повишен туристически поток[6], повишени бизнес инвестиции в района, по-добър имидж и привлекателност на града.
Първоначалният замисъл на Европейски град на културата (по-късно Европейска столица на културата) е провеждането на серия събития, които да представят разнообразието от култури в Европа и да допринесат за сътрудничество и взаимодействие между тях. Между 1992 и 2003 г. някои европейски градове са избрани да участват в съпътстваща на инициативата проява – Европейски културен месец. През 1999 г. Пловдив е домакин на това начинание, с което се свързва опитът на България с тази програма[7]. Инициативата Европейски град на културата е преименувана в Европейска столица на културата през 1999 г., с което става официална инициатива на ЕС. В комисията, която селектира кандидатурите влизат седем представители на европейските институции; въвеждат се изисквания, които наблягат върху повишаване на чувствителността и знанията на гражданите към Съюза и увеличаване на културното взаимодействие между европейските страни. След примера на Глазгоу – културна столица през 1990 г., който използва инициативата и нейния заряд, за да фокусира върху силна стратегическа и практическа база за развитие на града в една дългосрочна перспектива, всички градове, които се стремят към титлата виждат годината и подготовката за нея като възможност с голям социален и икономически капацитет. Обживяването, използването на местния потенциал, генерирането на културни ресурси и развитието на културни политики са характеристики и на други успешни примери – Лил (2004 г.), Ливърпул (2008 г.) и т.н.
Съвременните схващания за културната сфера, насочващи към възприятието ù не само като сфера на изкуствата, но все повече като област, която допринася за социално-икономическото развитие, за гражданското участие, за устойчива градска среда и благоприятни международни отношения обосновават този капацитет и предопределят устойчивостта и интереса към програмата ЕСК. Това, което характеризира най-ясно начинанието е не просто множеството културни идеи, които се реализират през въпросната година, а по-скоро комуникативната среда на съществуване както на институции, така и на местните и обикновени хора, в която инициативата провокира към сътрудничество, диалог и опознаване не само на различните европейски култури, но и на разнообразието от култури и гледни точки към културата в конкретния регион. Тя дава добър пример за това как културата от сфера, която изразходва публични средства може да се превърне в сфера, която допринася общественото благосъстояние. Подобряване градската среда, като цяло, и културната инфраструктура, в частност; подобряване обществената среда – сплотяване около значими каузи, активен ангажимент и подобряване сътрудничеството, диалога и познанията между гражданите, общностите, институциите – на локално, национално и наднационално ниво; икономически принос – развитие на културните и творчески индустрии, подобряване взаимоотношенията между бизнеса и културния сектор, развитие на туризма и повишен ръст на инвестиции в района; създаване творческа среда на живот, повишаваща чуството за общност, увереност и благонадеждност. Този дълготраен и ползотворен обществен ефект се получава благодарение на осъществяването на ЕСК като процес – макар български град да бъде ЕСК през 2019 г., активната подготовка на някои градове – кандидати, като София и Пловдив, започва още през 2010 г. Годината, в която избраният град е европейска столица на културата представлява своеобразна кулминация на проекта, без да го приключва. Придобитите ползи – материални и нематериални, остават за региона.
Диалогичността, която изисква подготовката на ЕСК, на практика концентрира по-задълбочено внимание към иначе често пренебрегнати проблеми на общността – достъпът и участието на маргинализираните групи до културни прояви; липсата на културен живот в периферията; балансът между мерки в подкрепа на съвременно изкуство и такива осигуряващи подкрепа за официалните културни институции и културното наследство; възможностите за участие на неправителствения сектор в културнополитическите решения; разпределянето на ресурси; обществено-политическите отношения; мястото на културата в обществото и значението ù за цялостното градско развитие и други. Засяга и теми на европейско равнище, като предизвикателствата пред общо европейско бъдеще основано на култура; административна Европа срещу гражданска Европа и противоречия на културните политики, свързани с подхода „отгоре“ (top-down). Всъщност, именно административният произход на инициативата, често провокира критики, че става дума за проект „спуснат“ от брюкселската администрация, който реално няма значение за решаването на местните проблеми и конфликти и следователно, няма функцията на включващ проект, каквито са потенциалните очаквания от събитието и подготовката за него – представата, която се разпространява за тази инициатива в обществеността. В същото време, изискванията на Европейската комисия за европейско сътрудничество и насоченост на програмата влизат донякъде в противоречие с другото изискване – местните аудитории да бъдат привлечени и ангажирани с културата и същността на техния град, на тяхната общност. Дългогодишната подготовка (около 10 години) и изпълнение на инициативата, е с цел разгръщане на целия възможен потенциал на града – кандидат и обитателите му. Процес, който да спомогне поставянето на културно релевантни въпроси, справянето с различни проблеми, предизвикателства и конфликти, специфични за дадената общност. Като най-ценен принос на начинанието се вижда насърчаването на диалога и опознаването, обединението на база култура между различните групи – в местен и в европейски план.
За да бъде успешна една ЕСК, на практика градът – кандидат трябва да развие различни политики на участие, да привлече вниманието и съдействието на различни обществени групи – граждани, творци, неправителствени организации, политици, бизнес сектор, медии. Цел представлява както включването на професионалистите в културната сфера, от гледна точка важността на участието на творческия сектор, така и на гражданите, дори и на тези без формирани културни интереси, за да има дългосрочен интерес и привличане на нови публики; трябва да се обхванат както детските публики, имайки предвид, че те именно ще са реалните посетители и участници в годината на събитието, тоест трябва да се развива тяхната чувствителност и интерес, така и всички останали сегменти, включително и малцинствените общности. Развитието на адекватна културна политика, която да стимулира партньорство и широко участие от различни групи на местно, национално и междусекторно (вместване на културата и използване на различни инструменти в нейна полза в други обществени сектори: образование, икономика, регионално развитие, градско планиране, здравеопазване и т.н) ниво, е задължителен подход при осъществяване на целия процес. Предлагането и осъществяването на нови идеи определят инициативата като „лаборатория за културни политики“. Често от градовете – кандидати за ЕСК се очаква да експериментират, да въвеждат нови подходи за привличане на публики, да откриват нови решения в подкрепа на целите на програмата. Освен това, успешната културна столица, както свидетелства докладът на Робърт Палмър, изисква едновременно включване на всички части на обществото и баланс между техните интереси и очаквания. А тъй като става въпрос за европейска столица на културата, най-големи са очакванията за включване именно на творческия сектор, независимо дали официален или неофициален.
3.2 Роля на неправителствения сектор в инициативата Европейска столица на културата
Гражданското общество и активното гражданско участие са модел за прилагането на демократични ценности и практики. В този смисъл, условията за съществуването/несъществуването и участието/неучастието на неправителствения сектор в процеса на взимане на решения на една или друга сфера се приема като показател за степента на демократично управление, на прилагане на демократични принципи.
Смятам за важно мястото, което заема неофициалният културен сектор в процеса ЕСК, тъй като е показател за това до каква степен този сектор е осъзнат/възприет като важен фактор от публичните власти, както и дали присъствието/наличието му се приема от тях чисто формално (както европейската културна политика; като част от демократичния модел, към който се стремим) или като необходим фактор за демократично обществено развитие? Дали се възприема като нещо външно или като вътрешно присъща и необходима функция на демократичното общество, без която то всъщност не функционира демократично?
В по-тесните рамки на ЕСК, НПО се възприема като естествен партньор при изготвянето на културната програма и във важните управленски процеси, съпътстващи процеса, които целят ангажирането на местните граждани, привличане на чуждестранни такива, европейско партньорство и увеличаване културните възможности – като достъп и участие – за града. Значимостта на неговото участие в процеса се обуславя от присъщата му функция да провокира разнообразие, участие и динамика в културния живот. В същото време, участието на гражданите е максима, която политическият елит непрекъснато използва в диалога с тях, но в действителност не винаги осигурява с мерките и програмите, които прилага. В специфичната сфера на културните политики би могло да се проследи в каква степен мерките и програмите са включващи за творческия неправителствен сектор като представител на ангажирано гражданско общество с конкретна сфера – културата и културната политика на града.
Спирам се на НПО в културата, защото:
- наличието и вероятността за участие на НПО разширява възможностите за демократично управление
- са представители на частните граждански концепции за сферата
- ЕС и ЕСК – емблема на европейската културна политика, в частност, е проект, който цели отвореност и включване на гражданското общество
- са алтернатива на официалното схващане за култура, изразено чрез официалните културни институции, с което допринасят за разнообразието на културния продукт и културния живот
- неправителственият сектор често обхваща публики различни от тези на официалните институции, с което подпомага културното участие
- изпълнението на каузата, която защитават, правят възможността за достъп и участие в културните политики съществено
- са основен партньор в подготовката на ЕСК, според критерия „Град и граждани“
Според член 4 на решението[8] за критериите на инициативата, ЕСК трябва да поощрява участието на гражданите, живеещи в града и околностите, да повишава техния интерес, да води до дългосрочно културно и социално развитие на града, да провокира интереса и на европейските граждани („Град и граждани“), и да осигурява европейско и с трети страни взаимодействие между културни оператори, творци и целия културен сектор („Европейско измерение“). Кандидатурата трябва убедително да демонстрира, че проектът включва всички граждани, а не е проект само за елита[9].
Засилването на комуникацията между различните действащи организации в културния сектор и общуването с публиките, често са едни от основните проблеми, които се налагат като търсени резултати в процеса ЕСК. Инициативата провокира опознаване, партньорство в съвместни проекти и постижения на иначе ограничени в дейността си институции. Подобрените условия на общуване между участниците (творци и културни организации) създават нови мрежи и едно по-активно сътрудничество в сектора, което подобрява цялостната среда. Макар, обикновено инициативата да е насочена към включването на широк кръг публики, комуникационните стратегии на ЕСК работят приоритетно с културните професионалисти, политиците и младите хора. (Palmer 2004: 79-81)
Опитът на предишни ЕСК[10] показва, че целият процес на подготовка, който цели дългосрочност и устойчивост, спомага решаването на проблеми, предизвикателства – специфични за града – кандидат със средствата на културата. Предлагането на решения за проблемни области чрез култура, вместо богато културно-историческо наследство или вече съществуващи постижения в културната сфера, е и най-честата причина дадена кандидатура да бъде печеливша. Всъщност, няма как да се градят дългосрочни, устойчиви проекти за градовете без включването на самите граждани или за културните процеси – без включването на културните организации, официални, но и алтернативни, индивидуални артисти – създателите на живата култура на града. Ето защо, диалогът, взаимодействието между всички, които допринасят и работят в сферата на културата е задължителна предпоставка при подготовката на ЕСК, за да не остане проект на институционално ниво, който само симулира дейност в сферата, без действителна промяна или развитието ù. В този смисъл, е от значение управленските структури да дават възможност за реализирането на частните проекти на гражданите, така че те да се чувстват комфортно в градовете си и да имат възможността да реализират собствените си планове, включвайки се в общата подготовка. Особено що се отнася до творческите организации, те често в осъществяването на международни проекти, дори при кандидатстването по международни програми за субсидии, всъщност вече реализират това европейско партньорство, което се залага като изискване в критерия „Европейско измерение“ при подготовката на ЕСК. Ако действителната цел е да се работи за изграждане възможности за гражданите в изпълнението на техните лични проекти за града им, то това трябва да се види в програми насочени именно към гражданския сектор, които подкрепят неговата устойчивост и дълготрайно присъствие на обществената сцена; да се подкрепят вече съществуващи партньорства между творци от различните страни на Европа, както и трети страни. Друг възможен подход е създаването на нови партньорски взаимоотношения, които макар и неизлишни, всъщност могат да са много формални и временни, насочени единствено към изпълнение на съвместна програма в годината на ЕСК.
Въпреки това, в доклада си Робърт Палмър отбелязва, че екипите на повечето европейски столици до 2004 г. установяват приоритетно партньорства с официалните културни институции и много малка част от тях (Болоня, Хелзинки) се опитват да включат местни проекти и творци в процеса, чрез административна подкрепа, обучения или други. Едновременно с това, авторът обръща внимание на факта, че като цяло съотношението между проекти на местните жители и професионални проекти (т.е които се заплащат и се правят от професионалисти) е 25% към 75%, което в повечето градове става повод за критики, че проектите които се реализират през годината са ориентирани към високо образованите, обичайни участници в културния живот на града. (Palmer 2004: 67-68) В голяма част от ЕСК независимите индивидуални творци, творчески организации и аматьори (хора, които желаят да влагат енергия и активност, т.е да участват) в културната сфера се чувстват или са изключени от събитието.
След анализ на примерите от столиците на културата Печ и Истанбул през 2010 г., се стига до изводи, че съществува възможност не да се изгражда дългосрочно партньорство между публични власти и неправителствен сектор чрез стратегически мерки и програми, а извличане на ресурси от творческите организации за създаването на програмата за ЕСК, без ангажимент към сектора като фактор и субект на политическите решения в сферата на културата. И в двата града, по време на подготовката или веднага след инициативата връзката между неофициален сектор и власти е прекъсната. Тъй като, титлата и събитието обикновено носят редица облаги за града е възможно политическите и икономически цели да надделеят и изместят културните и социални такива.
В доклада за оценка на столиците на културата през 2010 г.[11], направен по поръчка на Европейската комисия, авторите отбелязват, че в Печ (Унгария) и Истанбул (Турция) кандидатурите за ЕСК са инициирани и подготвени от неправителствени организации, без намесата на публичните власти, които проявяват интерес едва след одобряването им от ЕК. В началото на процеса инициативата е предизвиквала очаквания за увеличаване ролята на НПО в развитието на градовете. Макар Европейската комисия да приветства този подход на инициатива отдолу, той се оказва неустойчив поради несъответствията му с местните политически цели и контекст (в Унгария управлението е изключително централизирано; Ръководният орган на Истанбул – ЕСК 2010 е силно финансово и политически ангажиран[12]). В Печ регулярно от 2007 г. се провеждат конкурси за проекти обвързани с инициативата и финансирани от национални и общински фондове, като през 2009 г. по инициатива на кмета на града, приоритетно са подкрепени неправителствени организации. Въпреки това, паралелно тече процес на политическа неустойчивост при управлението на културната програма и липса на дългосрочност във вземането на решения, което води до изместване вниманието към тези предизвикателства за сметка на самата програма, както и до замяната на първоначалните конкретни насоки, с положителен ефект върху дейността на НПО (превръщане на изоставени сгради в културни центрове, артистично обновяване на градската среда и други) с по-общи, но популярни и обичайно свързвани с ЕСК цели (привличане на гражданите, позициониране на града в Европа и т.н). Тези противоречия се отразяват върху плодотворното партньорство с културния сектор и се изразяват в липса на приемственост и развитие на културния потенциал на града. В най-добрия случай дават възможност за опознаване на гледните точки и позиции на различните действащи лица в културното поле – форма на диалог, макар и основана на конфликт, която допринася за мобилизацията на ресурси в сферата на местните културни политики.
Проблем се очертава също в привидността на самото включване – може да бъде включена определена част от сектора – организации, близки на политическата управа към момента на подготовка на ЕСК, популяризирани в общественото пространство като представители на целия неправителствен творчески сектор в града; втори проблем се откроява в самите препоръки[13] за включване на гражданите чрез медийно отразяване или проекти на открито, което не изключва възможността културният живот да продължи да се развива в центъра на града, а перифериите да останат вън от динамиката на процеса – непокрити или частично и недостатъчно покрити. И в двата случая ще се симулира дейност, включването на неофициален сектор и обикновени хора ще изглежда реалност, но на практика това няма да доведе до устойчивост и развитие на социално-културния живот на града – цел на инициативата. В крайна сметка, това което би трябвало да е основна цел е не културното участие на гражданите, такова каквото съществува в политическия речитатив и характеризиращо се с голяма доза формалност и представителност, а създаването на подходящите условия, според специфичните потребности, културата да бъде част от живота на всеки човек.
Пример за успешно включване на гражданското общество с дългосрочен ефект представлява проектът на Лил (2004) – „Къщи на лудостта“ (Maisons Folie). На базата на предложения подбрани от местни жители и сдружения са създадени 12 такива средища, чиято основна функция е да служат за срещи и да насърчават диалог и обмен на идеи между различни творци и местните жители. Използвани са изоставени сгради в отдалечени райони, които са превърнати в изложбени площи, зали за репетиции, резиденции за художници. Освен, че произлиза от местните потребности, проектът привлича обикновени хора, създава места за достъп до култура за отдалечени райони и се характеризира с устойчивост, прераствайки в дългосрочен проект за културен обмен – lille3000[14]. В Рига, която е ЕСК за 2014 г. се изпълнява проект (Mobile Centre)[15], който се изразява в създаването на платформа за комуникация между гражданите на Рига, Латвия и Европа. Изпълнението на проекта в 15-те квартали на Рига допринася за проучването на местните характеристики и идентичност, за споделяне на културен капитал, за подобряване диалога между хората живеещи в тези квартали, за конкретизиране местните проблеми и потребности, за повишаване увереността в собствените възможности на обитателите, за устойчивото развитие на града и околностите. В изпълнението на тези проекти участват голяма част индивидуални творци и творчески организации от града.
В заключение се налага изводът, че към програмата ЕСК се подхожда като към инициатива, която популяризира ЕС със средствата на културата и изкуствата. За публичните власти в градовете – кандидати, събитието е привлекателно най-вече с възможността за осъществяване на политически и икономически интереси. В резултат, социалните и културни интереси могат да бъдат пренебрегнати, а включването на различните местни общности да е повърхностно, непълно и неефективно в дългосрочен план. Разгледаните добри практики показват, че устойчиво въздействие върху взаимоотношението местни общности – ЕС – култура – местни власти може да се очаква при осъществяване на инициативата в партньорство с неправителствения сектор и включващ подход при управлението ù. Приемането му зависи в най-голяма степен от местния контекст и нива на прилагане на демократични практики.
3.3 Основни акценти в културната политика на Столична община (СО)[16]
Като столица на България, София съсредоточава голям процент от населението на страната, което непрекъснато расте. Това струпване на население води до постоянно разширение основно на крайните квартали на града, където достъпът до култура е твърде ограничен – културният живот е концентриран в центъра на града. Макар, София да се характеризира с богато културно-историческо наследство, със значителен брой културни институции (театри, музеи, галерии – национални и общински), които осигуряват възможност за активен културен живот, съществуват и множество проблеми, които характеризират състоянието на културния живот в страната в по-голяма или по-малка степен. Липса на синхронизация между мерки насочени към културата на общинско и национално ниво, липса на мерки за междусекторно сътрудничество, например образование и култура, липса на систематични и регулярни данни за културния живот (особено за алтернативния), липса на изследвания за действителните потребности на населението и съответно въвеждане на необходимите мерки за задоволяването им, липса на мерки за децентрализация на възможностите за културен достъп и участие, липса на диалог с и познания за гражданските организации в сферата на културата от страна на управленските институции, които в повечето случаи се концентрират единствено върху официалните културни институции и тяхната продукция, занемарена културна инфраструктура или неизползване потенциала на изоставени сгради с историческа стойност са в голямата си част дефицити на цялостната българска културна политика, но и на град София.
С обявеното от ЕК решение през 2019 г. България да бъде домакин на престижното европейско събитие Европейска столица на културата се дава възможност страната да преосмисли и засили културнополитическите си ангажименти и по-конкретно тези на града избран да бъде носител на титлата.
Извън националните културни институции, които София като столица има на територията си, като част от културната политика на града, СО поддържа и няколко общински културни института[17] – галерии, театри, домове на културата, библиотека. Функционирането им се осъществява чрез общинския бюджет, както и чрез специалните програми с културна насоченост към общината, които подкрепят на равнопоставен принцип, кандидатстващите с творчески проекти субекти – НПО, общински културни институти, районни администрации, частни организации.
Съществуващите основни оперативни инструменти на културната политика на СО са Столична програма (СП) „Култура“, „Културен календар“ и СП „Европа“. Основно към районните администрации е насочена друга програма, финансирана чрез бюджета на Дирекция „Култура“ на СО – „Апликационни форми“, чиято цел е да децентрализира културния живот от център към периферия и да създава условия за равен достъп до култура на всички граждани. Сферата ù на дейност е в областта на местните културни традиции, значими за населението и водещи до утвърждаване на културните ценности. По програмата могат да кандидатстват самостоятелно само общински районни администрации или в партньорство с НПО и читалища.
СП „Култура“ е създадена през 2007 г. с финансиране от общинския бюджет, което нараства в годините. През 2010 г. и 2011 г. субсидиите, които програмата разпределя са в размер на 1 млн. лв., през 2012 г. и 2013 г. – 1,5 млн. лв.[18] С работата си, програмата цели „изграждането на устойчив образ на София като иновативен и творчески град на възможностите“[19], като подпомага проекти, които допринасят за разнообразието на културните практики и достъпа до тях. В този смисъл ефективността на програма „Култура” на Столична община е от съществено значение за културната стратегия на града, още повече предвид факта, че се явява основен инструмент за финансирането на независими културни проекти. През 2013 г. програмата подопомага проекти в девет направления: Мултижанрови проекти, свързани с културата на София; Театрално изкуство, цирково изкуство; Музикално изкуство и балет; Документално кино; Изобразително изкуство; Литература, културна периодика и художествен превод; Междукултурен диалог и мобилност; Историческо наследство, социализация на недвижими културни ценности и културни традиции на столицата; Любителско изкуство и детско творчество.[20]
„Календарът на културните събития“ на СО подкрепя значими за местната култура прояви, както и такива с национално и международно значение. В него влизат културни проекти, които са вече утвърдени събития и са осъществявани повече от две години на територията на общината. Броят на реализираните чрез тази програма инициативи расте прогресивно, почти два пъти повече са подкрепените проекти за 2011 г. спрямо тези от 2008 г. Основна задача е опазването и популяризирането на културно-историческото наследство като среда на културни събития и културен туризъм, но приоритетно се подкрепят и проекти, които обогатяват и разнообразяват културния живот на столицата, като показват устойчивост на инициативите си; такива, които утвърждават добрите европейски практики и приобщават към европейските ценности чрез културен обмен; такива, които целят децентрализацията на културни събития от център към периферия, естетизират нови, алтернативни културни пространства; такива, които позволяват равен достъп и участие на различни етнически и социални групи; такива, които насърчават активното включване в културния живот на младежта, творчеството на деца и любителското изкуство, дебютни проекти в областта на различните изкуства и проекти, насочени към социализацията на значими културни прояви чрез електронните медии. По повод инициативата, СО обосновава подробно своите критерии, приоритети и принципи при избора на събития в „Културния календар“, което води до по-голяма яснота и прозрачност в сектора.[21] Публикуването му в интернет е опит да бъдат следвани добри практики за прозрачност при управлението и широка обществена осведоменост по въпроса. От съществено значение е критерият за иновативност на културното събитие, описан по следния начин: „Иновативните културни събития разчупват стандартното мислене и формати; въвеждат нова проблематика или откриват нови интерпретации на традиционни теми; създават нови форми на самоизява; привличат нови публики; опират се на нови партньорства; усвояват нови пространства като сцени на действие; произвеждат нови социални ефекти на солидарност и идентичност, основаваща се върху мястото, квартала, града. Често те се характеризират със синтез на изкуствата.”[22]
Бюджетът и критериите на близки по обхват програми също са насочени към подготвянето на успешната кандидатура на София, като през 2011 г. СО отделя 4 000 000 лв. (около 2 млн. Евро) – средства, насочени към културата и подготовка за ЕСК[23]. От 2009 г. общината въвежда и СП „Европа“, която насърчава активността на гражданското общество, а от 2012 г. се фокусира изцяло върху кандидатурата на града за ЕСК. Сред предпочитаните проекти са тези, които насърчават практиките на партньорство между структурите на гражданското общество и органите на местната власт, повишаващи качеството на живот и комуникационните механизми за разпространяване на информация в града; обществената ангажираност с дългосрочното икономическо, социално и културно развитие на града чрез активно включване на гражданския сектор; насърчаване на доброволчеството, както и социализацията на групи в неравностойно положение в условия на мултикултурна среда.
На практика, кандидатурата на града за ЕСК през 2019 г. фокусира политическо внимание върху необходимостта от реформирането на съществуващите оперативни инструменти с оглед тяхната ефективност, прозрачност и съдействие изпълнението на културните цели в развитието на града. Също така, насочва съдържателния обхват на програмите към инициативата през 2012 г., а през 2013 г. го съобразява изцяло с тематичните приоритети на приетата в края на 2012 г. общинска стратегия за култура „Творческа столица“, която също е строго обвързана с подготовката на града за ЕСК. СП „Култура“, и „Културен календар“ започват да подкрепят приоритетно такива събития, които се осъществяват частично или изцяло извън централните райони и имат специфична насоченост към необхванати до момента публики, което цели реформиране на тези инструменти в посока ефективна децентрализация. Актуализирането на двете програми провокира кандидатстващите организации към европейски културни практики като децентрализация, активно участие, достигане до нови аудитории и поощрява обвързването на проектите им с европейска специфика, културен взаимообмен и диалог. Ежегодният мониторинг на различните финансиращи инструменти на СО е важен компонент във връзка с ефективността на културната политика. В този смисъл се очаква ангажиментът на града с ЕСК да доведе до регулярно събиране и представяне на тези данни. Анализ[24] на СП „Култура“ е направен през 2009 г. от „Фондация за градски проекти и изследвания“. През 2013 г. след конкурс е избран външен оценител (Алфа Рисърч ООД), за да изследва публичното одобрение на събитията, които СО подпомага през „Културен календар“, а чрез онлайн допитване до творческия сектор и гражданското общество, относно обхвата и структурата на СП „Култура“ за 2014 г. се цели по-пълноценното използване на този културнополитически инструмент.
3.4 Подготовка на града и кандидатурата му за Европейска столица на културата
Намерението на СО да издигне кандидатурата на София за ЕСК е гласувано още през 2004 г. в СОС. С решение на Европейската комисия 1622\2006\ЕО[25] България и Италия са определени да излъчат два града за титлата „Европейска столица на културата” през 2019 г. Освен София, в надпреварата се включват Бургас, Варна, Велико Търново, Габрово, Пловдив, Русе и Шумен[26]. С различна степен на подготовка, мотивация и налични ресурси градовете – кандидати изразяват желанието си да участват в инициативата и да поставят културата в основата на бъдещото си развитие. В резултат на този стремеж се изпълняват редица позитивни начинания в областта на културата: картографиране на културните пространства и дейности, създаване на електронни страници с информация от официалната и алтернативна културна сфера в града и региона, въвеждане на нови програми за културни проекти в подкрепа на културни оператори, приемане на стратегически насоки за културна трансформация в градовете – Пловдив открива на територията си квартал на творческите индустрии[27], Габрово приема стратегия за развитие на културата в града и създава програма, която финансира на конкурсен принцип създаването на културен продукт свързан с региона[28]. За по-малките общини равностойното участие в надпреварата представлява проблем, предвид необходимото финансиране, което градът – кандидат се изисква да вложи в подготовката. В противоречие с признанието на ЕС, че ЕСК е най-успешната му инициатива, европейските средства отделяни за събитието са ограничени. Наградата в памет на Мелина Меркури е 1,5 млн. евро и се връчва на избрания град около половин година преди провеждане на събитието. Финансирането на самата програма обикновено се разпределя на 50% от национални източници, 35% от общински и 15% от местния бизнес. Процесът изисква ангажимент на всички нива и в това отношение очакванията за подкрепа (през програми или директно на града – носител на титлата) и адекватно отношение от страна на Министерството на културата са резонни. Макар МК, съгласно европейските изисквания да е неутрално до окончателното избиране на града – носител на титлата през 2019 г., Европейската комисия приема предварителния ангажимент с инициативата на национално ниво като добра практика – правителството на Кипър, където за ЕСК през 2017 г. е избран град Пафос, предварително се ангажира със средства, които ще получи спечелилият град, а около една трета от бюджета на ЕСК в Линц е предоставена от австрийското културно министерство.[29]
През януари 2010 г. Столичен общински съвет гласува издигането на кандидатурата на София за столица на културата. С това известява намерението си да вложи средства, време и публична подкрепа за културата и изкуствата, с оглед развитието на региона и приноса към европейското многообразие. Поставя си за цел да развие културната политика на града, да засили партньорството на общинско, гражданско и неправителствено ниво. За целта създава Асоциация за развитие на София (АРС) през 2010 г., като организация на принципа на отдалеченост от управлението „на една ръка разстояние“ и, чийто основни функции са да координира кандидатурата на града и да съдейства на общината по редица проекти в сферата на градското развитие. Така, инициативата е започната, насочвана и управлявана от общината като основни действащи „играчи“ са Асоциацията и СОС, в лицето на Постоянната комисия (ПК) по образование, култура, наука и културно многообразие, които ръководят процеса от самото му начало.
Съгласно изискването в категорията „Град и граждани” за кандидатстващите градове, ориентирано към ценната възможност за съживяване на градските пространства, културния живот и подобряване образа на града в международен и в местен план, и предвид първоначалните намерения да бъде засилено партньорството между неправителствените организации, гражданското общество и публичните власти, част от целите както на Асоциацията, така и на общината, в началото на 2011 г. започват серия обществени обсъждания и дискусии целящи плодотворен дебат между засегнатите страни – от граждани до медии, от бизнеса до неправителствения сектор, от местната до държавната власт, от учени до творци. Определянето на четири теми и дискусиите по тях цели да провокира намирането на точната формула за успешна кандидатура:
-Иновативни културни събития в София: перспективи за развитие
-Културна инфраструктура: перспективи за развитие
-Приоритети и механизми на финансиране на културата в София: ефикасност и обществен ефект
-Какво ни свързва със София и как го представяме навън?
От тези срещи излизат наяве и необходимите стратегически насоки, към които се насочва работата по Програмата. Те включват:
- създаването и привличането на нови публики, чрез децентрализация от център към периферия и обхващането на алтернативни пространства за изкуство;
- оценка на съществуващата културна инфраструктура и неизползваните възможности за подобряване визуалния образ на града;
- противодействие на затворения кръг на културно участие и изолация на хората на изкуството, като единствена публика за култура – проучване и развитие на контекста от потребителски ценности;
- изготвянето на статистики и анализи за нуждите и интересите на публиките; това от своя страна би провокирало по-голямо участие на бизнеса, доколкото при него става въпрос за инвестиция и ефектът от дадена подкрепа е от особено значение;
- интензивен комуникационен процес с оглед привличане вниманието на европейската културна общност и използване на европейски културни мрежи;
- съживяване на местната култура като активен партньор на европейската;
- по-високо ниво на образование по културен мениджмънт и маркетинг;
- достигане целта на Програмата – оживление на града и повишаване качеството на живот в него.
На практика, голяма част от тези идеи и потребности за разработването на ефективна културна политика на града, предложени от неправителствения културен сектор ще се институционализират впоследствие в Стратегията за развитие на културата в София (2013 – 2023) и в Плана за действие към нея.
След първоначалните четири дискусии, се провеждат още редица такива с творческия сектор, организиран е международен конкурс за избор на лого, което да представя най-успешно разпознаваемостта и стойността на инициативата, създаден е Организационен комитет в подкрепа на София „Приятели на София – кандидат за Европейска столица на културата”, в който са поканени над 60 представители на културата, бизнеса, медиите и науката. Дейността му, под формата на тематични дискусионни форуми („Творческа програма“, „Финансова устойчивост“ и „Комуникационна стратегия“) цели изработването на творческа визия, генериране на идеи и инициативи в полза на кандидатурата на града. С множеството срещи, които организира, Асоциацията търси да приложи отворен, интегративен подход, и желание за включване в процеса на всички заинтересовани страни.
Положителен пример в опитите за децентрализация на културната политика и привличането на нови публики и участници в културата са проведените 33 дискусии в районите на София по повод разработването на Стратегия за развитие на културата на София „Творческа столица“[30]. Важен документ, с 10-годишна давност (2013 – 2023), чиято необходимост е продиктувана изключително от целите на ЕСК и изготвена успоредно с обществени обсъждания с гражданския и професионален културен сектор – дискусиите се провеждат и включват, както отдалечени райони на града (район „Младост“, район „Студентски“, район „Надежда“ и др.), така и професионалните среди (творчески гилдии, работодатели в областта на културата, университетски преподаватели, студентски съвети). Подготовката на стратегията минава през три етапа: изготвяне на структура и обхват от експертна група на база проведени анализи, които са предложени за широко обсъждане[31]; изготвяне на подробна стратегия, която е предложена за консултиране с обществеността[32]; финализиране на документа от експертната група и изработване на план за изпълнението ù за 2013 г.[33]
През месец април 2013 г. София разширява още повече обсега на намеренията си и подписва меморандум, според който включва Югозападен регион в кандидатурата си. Целят се съвместни творчески проекти с градовете Перник, Кюстендил и Благоевград, засилване на регионалното сътрудничество и цялостното развитие на региона. Това решение градът обосновава с отговорността си като столица, но за останалите културни „играчи“ провокира съмнения относно правилните ресурси, приоритети и реално приложимите мерки по изпълнението им във връзка с приетата стратегия за развитие на културата в София до 2023 г.
„Творческа столица“ включва пет основни тематични приоритета: Достъп до култура, Култура и човешки капитал, Културно наследство на променящия се град; София – град на творческата икономика, Равнопоставено участие в глобалните културни процеси и четири основни цели:
- да утвърди София като древен, модерен и космополитен град;
- да гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги;
- да позиционира София в европейския и световен културен календар като привлекателна културна дестинация;
- да съдейства за подобряване качеството на живот на жителите и гостите на София.
Изпълнението им се вижда чрез осъществяването на хоризонтални стратегически политики в три направления, които изискват дългосрочно планиране и междусекторно сътрудничество:
Развитие на инфраструктура като предусловие за пълноценен творчески процес:
- материална (реконструкция на общински сгради в многофункционални творчески зали; обурудване и реновиране на съществуващи културни средища – читалища, общински институти и т.н)
- информационна (портал София 2019 с информация за културните събития в града, обществено достъпна информация за възможни пространства в градска среда за провеждане на културни събития; арт-критика; пространства за диалог и дебат върху културни въпроси)
- управление на ресурси – финасови инструменти (подкрепа за любителски и професионални творчески дейности; насърчаване на изяви на открито, в нестандартни пространства и с превес към извеждането на изкуствата в кварталите) и човешки капитал (повишаване знанията и уменията на културни оператори, общински служители в културната сфера; анализи за ефективността на КТИ и други)
Другите две мерки, които стратегията предвижда са насочени към образованието и развитието на способности за активно разбиране и участие в културата като предусловие за изграждане и развитие на публиките чрез стимулиране/изграждане на връзките между култура и образование (програми за партньорство между общински културни институти и столични училища; развиване на интерактивни образователни програми на културните институции – музеи, библиотеки и в рамките на фестивалните програми) и иновации и отваряне като предусловие за активен културен обмен, както между българските градове и региони, така и с Европа, Азия, САЩ (дигитализация на движимо, недвижимо и нематериално културно наследство, интензифициране включването на културно съдържание свързано със София в Europeana; комуникационни кампании извън страната на водещи културни събития в града, за привличане на чуждестранна аудитория и т.н). [34]
Изпълнението на целите на стратегията в партньорство с неправителствения културен сектор са заложени и в концепцията на кандидатурата на града за ЕСК през 2019 г. – „Сподели София“. За изготвянето ù са проведени 8 срещи с творчески организации, чийто фокус е събирането на идеи за реализирането на темата с художествени проекти, обвързването ù с общностите, с увеличаване на партньорството между София, региона и Европа. Концепцията „Сподели София“ залага на изграждането на свободна среда за изява на гражданското разнообразие и творчество, стреми се към баланс между историческо наследство и съвременна култура, чертае културно измерение в дългосрочното развитие на региона, цели обновяване на модела на управление на културния сектор с по-отворен и напредничав, взаимодействащ с обществото, провокира по-забележимо присъствие в европейския културен и артистичен живот, има намерение да подпомогне създаването на конкретни политики, които да задържат и привличат към града младите хора с творчески заложби, да изгради безопасна и разнообразна градска среда, публично пространство, което комуникира с местните жители и гостите на града и възприема кандидатурата на града като „проект на общността, който може да предостави платформа за широк, включващ процес на гражданска активност.“[35] Сред общата визия за процеса и годината на събитието, наред с покриването на европейското измерение на инициативата като разширяване участието в европейски мрежи, повишаване уменията за по-широко включване на българския творчески сектор в европейските културни програми, засилване възможностите за мобилност, културен и диалогичен обмен между града, региона на Балканите и Европа, са обособени и мерки, насочени към местните културни оператори, жителите на града и околностите (поредица от тематични конкурси се очаква да привлече широк кръг творчески организации и граждани), към разнообразието (проект „Европейски творци: Софийската вълна“ цели творчески срещи и работилници между млади български творци и изявени европейски артисти) и устойчивостта на процеса (обществена и политическа подкрепа изразена в осигурено финансиране за културни дейности и сътрудничество до 2023 г. и заявка в годините след приключването на събитието, бюджетът за култура да не бъде по-малък от този през 2013 г.; подобренията в културнополитическите инструменти и цялостния процес на комуникация между културно управление и практикуващият творчески сектор; намерение за отстояване превръщането на ключови проекти от София 2019 в постоянни). Най-общо и като пример за приемственост, целите на концепцията, с която градът кандидатства за ЕСК изцяло съвпадат с целите заложени в културната стратегия на София.
3.5 Участници в емпиричното изследване и обосновка за избора им
За да анализирам състоянието на културната среда в града и нивото на взаимодействие вътре в неправителствения културен сектор и навън – между него и отговорните публични институции, официални културни институции, донорски организации, проведох десет полустанадартизирани индивидуални интервюта, през периода декември 2012 г. – юли 2013 г., в самото начало на включване на града към състезанието за титлата ЕСК, чрез които целя да обхвана мненията на свързаните с този процес към момента на изследването лица. Интервюирах представители на публичните власти в град София, анагажирани с инициативата; неправителствени организации, включени в този период пряко или косвено в подготовката на кандидатурата – в обществена полза, в частна полза (представител на творческите индустрии) и в смесена полза; официален културен институт, който приема съвместната дейност с неправителствения сектор като принос; финансираща организация, съдействаща в осъществяването на множество неправителствени проекти и експертно мнение, свързано с темата. Тъй като, отчитам динамиката на процеса, очаквам редица трансформации докато приключа работата си. От друга страна, целта ми е да опиша настоящия процес (в първите от 2 до 4 години от подготовката на София) и да потърся надеждни механизми за установяване на добри практики в културните ни политики и гражданското участие в тях. Стремила съм се да оформя интервютата в три части: въпроси, директно адресирани към организацията и нейния опит; въпроси, които целят да се проучи схващането за партньорството в сектора (необходимостта, наличието и проблематичността му) и въпроси, чрез които да се установи връзката на инициативата ЕСК със стимулирането на културното участие, потребление, развиването на нови партньорства и мрежи в София.
Основната ми задача е да установя ролята на неправителствения сектор в изкуствата и културата у нас (постигнатото до момента) и очакванията за увеличаване на участието му в културния пейзаж на София, предвид влиянието, което оказва процесът на подготовка като град – кандидат за ЕСК. До каква степен съществува партньорство между правителствени и неправителствени (официални и неофициални) организации в съвременната българска културна среда и в каква степен подготовката на София за ЕСК би могла да повлияе положително върху условията на развитие на неправителствения сектор у нас и подобри партньорските взаимоотношения между самите организации, между тях и управленските структури и на международно ниво? Какви са очакванията в сектора за промяна в управлението на културата и доколко може да се разчита, че такива промени ще бъдат реализирани?
Друг търсен отговор е дали европейската инициатива в местен контекст допринася за увеличаване на културното участие, разбирано като развитие на доброволческата дейност, на партньорство и мрежи в културната сфера. Осъществява ли се действително разширяване на възможностите за участие на неправителствения сектор в България посредством тази инициатива или голяма част от него остава вън от сферата на разпределяне на ресурси (икономически, инфраструктурни, социални)? Това реално би показало степента на успешност на инициативата на местна почва.
Някои от интервюираните изискваха да им изпратя предварително въпросите и предпочитаха да отговорят по електронен път. Други избраха личния контакт и не изискваха предварителна осведоменост извън тази, която аз им предоставях в предварителния разговор. Сред респондентите има четирима представители на неправителствения културен сектор: г-н Асен Асенов – Платформа за изкуства и култура ЕДНО, г-жа Ния Пушкарова – Сдружение „ИМЕ“; г-жа Станка Желева – Фондация „Easyаrt“ и г-жа Лора Варийска – „Студио funkt“; трима представители на публичните власти[36]: г-жа Деница Лозанова, програмен директор „Изследвания и анализи” в Асоциация за развитие на София, определена за координатор на дейностите, свързани с кандидатурата на София за „Европейска столица на културата“, с решение 677/2.12.2010 на Столичния общински съвет; г-жа Малина Едрева, председател на Постоянна комисия по образование, култура, наука и културно многообразие и член на Постоянната комисия по европейските въпроси и връзки с гражданското общество в Столичен общински съвет и г-н Николай Енчев, отговарящ за инициативата ЕСК – София 2019 в отдел „Образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт” на столичния район „Младост“; един представител на официалния културен сектор: г-жа Аделина Филева, директор на Софийска градска художествена галерия (СГХГ); един представител на донорска организация: г-жа Надя Захариева, програмен директор „Изкуства и култура“ на фондация „Америка за България“ и един експерт по културни политики: г-н Юрий Вълковски, директор на „Фондация за градски проекти и изследвания“, активно участващ в инициативата ЕСК, като независим експерт и също представител на неправителствения сектор.
Някои от неправителствените организации, представящи творческия сектор в изследването съществуват изцяло като организации в обществена полза (Сдружение „Име“, Фондация „Easyаrt“), докато други работят в частна и обществена полза, акумулирайки публични и частни средства (платформата ЕДНО) или изцяло в частна полза, като стопански организации – част от творческите индустрии („Студио funkt“).
Списание „Едно”, представлявано от Асен Асенов е еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД) и развива дейност едновременно в медийната и фестивална индустрия у нас. Организацията извършва дейност от 2001 г. и се финансира чрез стопанска дейност, по програми и проекти на ЕС, от СО, Фондация „Америка за България“, спонсорства от чужди организации, посолства и културни институции. Работи с постоянен екип от около 10 човека, а за всеки от фестивалите осигурява временна заетост за 30 – 35 човека, както и за около 20 – 30 доброволци. Организира няколко международни фестивала за дизайн, съвременен танц, архитектура и съвременно изкуство – Sofia Dance Week, Sofia Design Week, Sofia Architecture Week, Mellow Music Festival, Sofia Contemporary. За осъществяването им работи в партньорство с много галерийни и изложбени пространства, университети, училища, НПО и други. ЕДНО определя себе си като платформа за изкуства и култура, чиято цел е да реализира качествени проекти, да привлича нови публики и да провокира обмен между местни и чуждестранни артисти[37]. Проектите на организацията са подпомагани от СП „Култура“, „Културен календар“, програма „Публики“ на НФК.
Асен Асенов работи активно по подготовката на кандидатурата на София за ЕСК в началните ù етапи: член на Инициативния комитет „Приятели на София – Европейска столица на културата”; един от авторите на работния вариант на Стратегия за развитие на културата в София 2013 – 2023 „София – Творческа столица”; впоследствие, съавтор и на Стратегия за развитие на културата на град Габрово – също кандидат за ЕСК през 2019 г. С многобройните си инициативи тази организация се характеризира със сравнително широка популярност сред обществото и активност в творческите среди. Избрана е за организатор на Sofia Contemporary (под наименованието Фондация „София за култура и изкуства”) – единият от двата нови фестивала инициирани от СО по схемата за подкрепа на иновативни културни събития[38] по ОП „Регионално развитие” 2007-2013 г.
Дейността на сдружение ИМЕ[39] се свързва с организирането на Арт Фест Водна кула, интересен с това, че борави с неконвенционален продукт – съвременни артистични практики, които нямат установеността на вече приетите форми. Въпреки това, фестивалът се характеризира с устойчивост (провежда се вече седем последователни години – 2006 – 2013 г.), успява да се наложи на българската алтернативна културна сцена, добива широка популярност и осъществява партньорства с чуждестранни артисти (фестивалът е международен). Част от културния пейзаж на София, инициативата цели да промени градската среда със средствата на изкуството. Провежда се в пренебрегнати места и сгради с архитектурно и историческо значение за града (Водната Кула, кв. Лозенец; Стара минерална баня, Банкя и други). Чрез събитията си сдружението се стреми да засили гражданското участие и активност. Създава платформа за комуникация върху целия спектър от съвременни социални дискурси – между поколенията, между половете, между локално и глобално, между различните култури, между изключените и включените в едно общество, поставяйки въпросите за толерантността и взаимодействието в обществото и околната среда. Цел на Арт Фест Водна кула 2008 е: „Да привлечем вниманието на младите към опазването на чистотата в града и силата на изкуствата, обединяваща тези идеи. Да приобщим хора с различен социален статут около важни за града ни ценности като толерантност, опазване на околната среда, общуване и участие в граждански инициативи.” Важен акцент в провеждането на фестивала е неговият международен характер, привличането на участия от цял свят. Стреми се към децентрализация – издания на фестивала има и във Видин, както и към междукултурен обмен и представяне навън – Water tower art fest in London и др. Сдружението работи с екип от единадесет човека: асистенти, ПР, дизайнери, консултанти. През годините събитието е подпомагано по програмите „Публики“ и „Мобилност“ на НФК, от СП „Култура” и е включено в „Културен календар“ на СО от 2012 г.; подкрепа получава също от няколко посолства и от частни компании.
Г-жа Станка Желева е директор на Фондация „Easyаrt“[40]. Организацията е основана през 2011 г. с екип от трима човека[41]. Развива дейност с културно-образователна насоченост – запознаването и ангажирането на подрастващите със средствата на изкуството. За целта организира Easyart fest – Детски панаир, двудневна програма с множество творчески ателиета със свободен достъп и подходящи за привличане интереса на подрастващите игри, свързани с музеите и галериите на града. Фестивалът има шест издания до момента в столицата и няколко издания в други български градове – Враца, Бургас, Пловдив, с което допринася децентрализацията на културния живот. Други инициативи на фондацията са „История на изкуството в училище“ (проектът се провежда в 15 училища в София, Бургас, Враца и Кривина през периода 2012 – 2013 г. и има за цел да запознае учениците с различните периоди в развитието на изкуството, с ключови творци и нестандартни техники по интересен и забавен за тях начин); „Изкуство за малките“ (програмата цели да превърне музеите в лесно достъпно и привлекателно място за децата и техните родители като се предоставя възможност и свободен вход един час седмично, през който децата могат да рисуват в галерийните пространства, да възпроизвеждат изложените в тях произведения, да се запознаят с основни фотографски техники и т.н); „Месец на фотографията“. За осъществяването на проектите си, фондацията си партнира с официални културни институции (Национална галерия за чуждестранно изкуство, Софийска градска художествена галерия, Френски културен институт), с образователни институции (училища, НХА), с донорски организации (основната подкрепа за дейностите на фондацията и възможността събитията ù да са напълно безплатни е проектното финансиране на фонадация „Америка за България“; последното издание на фестивала е съфинансирано и от СП „Култура“). Основната мисия на фондацията е определена така: „За развитието на едно демократично общество е особено важен свободният достъп на хората и най-вече на подрастващите до различните форми на изкуство, култура и спорт. Основната ни мисия е да организираме абсолютно безплатно събитие с разнообразни културно – образователни, развлекателни и спортни дейности под формата на различни ателиета, състезания и игри, насочени към подрастващото поколение (12 – 18 год.). Чрез тях искаме да им предоставим поле на изява, да провокираме тяхната креативност, да насърчим младите таланти, да развием социалните им контакти и работата им в екип.”
Архитектурно студио funkt[42] е стопанска организация, изцяло зависима от пазара. Екипът му включва пет архитекта и един връзки с обществеността (г-жа Лора Варийска). Сферата на тяхната дейност е архитектурата и дизайна, което ги прави част от творческите индустрии у нас, с изявена бизнес ориентация. Организацията се развива като реален пазарен субект, без да се ползва от европейско, национално, общинско или друго субсидиране. С творческите продукти, които създават те участват не само в пазара, но също имат изяви във фестивали (Sofia Design Week, Vienna Design Week) и архитектурни конкурси, организирани от частни фирми (“Уолтопия” ООД, Collider Activity Center[43]) или от общинската управа. И в трите сфери на дейност, този респондент е важен за изследването, предвид възможността за включването на иновативност и творчески похвати в процеса на подготовка кандидатурата на София за ЕСК, както и за местното взаимодействие и отношение към творческите индустрии. Макар и стопански ориентирано, студио funkt дава заявка за артистично, чувствително към заобикалящата ни среда отношение: „Идеята за формирането на студио функт възникна от желанието ни да разполагаме с времето си, с енергията си, с начина си на изразяване. Името ни се появи от функционалността, която за нас е основният принцип в проектирането. За нас архитектурата не е ЗУТ[44], а пространството, което ни заобикаля, въздейства и възпитава обществото. Може би сме наивни, но се надяваме да допринесем за една по-хуманна, екологична и спокойна среда, в която да отгледаме децата си. Убедени сме, че ако всеки върши работата си с желание, светът ще бъде по-добър.“
Г-жа Деница Лозанова е програмен директор „Изследвания и анализи” в „Асоциация за развитие на София“ (АРС)[45] – нестопанска организация с обществена полза, създадена от Столичен общински съвет през 2010 г. с цел да подпомага диалога между гражданско общество, бизнес, държавни институции и общинска администрация, което да доведе до изграждането на благоприятна обществена среда, зачитаща многообразието и развиваща София като „модерен европейски град, който носи в себе си духа на българската култура и история” . АРС е определена за координатор на дейностите, свързани с кандидатурата на София за ЕСК, с решение 677/2.12.2010 на Столичния общински съвет (СОС). Асоциацията се управлява от Управителен съвет и изпълнителен директор, избрани от СОС, а Управителният съвет включва общински съветници от различни политически партии и представители на администрацията на Столична община. Екипът се състои от пет експерта в сферата на публичните политики. На практика изнасянето на част от дейностите на общината в тази структура от типа „на една ръка разстояние“ създава възможност за по-голяма гъвкавост при набирането и разходването на средства, установяването на партньорства с граждански структури и концентрирането на експертен състав. Обикновено такъв тип организации се ограничават до субсидиране на културни продукти и услуги[46], но в случая на АРС има залог за по-широка сфера на дейност, включваща от една страна управление на процеси (взаимодействие между различните „играчи“ и сектори в културната сфера), а от друга, самата тя да влияе върху промяната на социалната среда, чрез собствените си проекти и в изпълнение на целите на създаването си – да подпомага управлението на проекти на Столична община, да осъществява анализ, мониторинг и оценка на ефективността на прилаганите програми и общински политики и да съдейства на СО при организиране на обществени кампании на национално и международно ниво (Европейска седмица на мобилността, Европейска седмица на е-уменията и др.). Половината от дейността на АРС е съсредоточена върху инициативата ЕСК. Като основен координатор на дейностите по кандидатурата, през 2012 г. тя способства редица инициативи в областта: разработване на стратегия за развитието на културата в София, организиране на обществени дискусии и международни конференции на тема културни политики и ЕСК, координиране дейността на Инициативния комитет за издигане на кандидатурата на града за ЕСК, подписване на споразумения за партньорства с бивши и бъдещи градове носители на титлата и т.н[47]
Г-жа Малина Едрева е председател на ПК по образование, култура, наука и културно многообразие, член на ПК по европейските въпроси и връзки с гражданското общество в Столичен общински съвет и член на Комитета на регионите. Столичен общински съвет като орган на местното самоуправление на територията на Столична община и Постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие представляват основните звена, които определят насоките на развитие на културните политики в града чрез решенията, които гласуват на редовните си заседания. Задачи на комисията са да проучва потребностите в областта си, да предлага решения на проблеми, да осъществява контрол за изпълнението им. Съответно, това е публичната структура, заедно с Дирекция „Култура“[48] на Столична община, която има най-пряко влияние и контрол върху културните процеси в София, а съвместно с АРС и върху подготовката на ЕСК през 2019 г. В тази връзка и като провеждане на дългосрочни политики в сферата, Комисията инициира редица мерки за подобряване на съществуващите Културен календар на София, програма „Култура“ и въвеждането на нови програми – програма „Европа“, концентрация върху целите за спечелване на титлата ЕСК през 2019, гласуване на Стратегия за развитие на културата в София (2013 – 2023), ежегоден годишен план към нея и отчети за изпълнението му.
Предвид факта, че ЕСК е инициатива, която се стреми да включи в обхвата си нови, необичайни публики, да провокира интереса и участието на гражданите на един град, да разшири досега и ангажимента към местната култура не само в центъра, но и в крайните квартали, интерес за изследването представлява позицията на районните администрации. Избрах за респондент представител на район „Младост“ – г-н Николай Енчев[49], тъй като районът представлява един от други подобни периферни квартали на София. Обхваща 10% от нейната територия и население малко над 10% от това на града, като показва тенеденции за нарастване. В район „Младост“ функционират четири читалища[50], не малък брой учебни заведения и има добра транспортна връзка с центъра на града. Делегирането на отговорности към районните администрации от СО би следвало да включва и отгворността по реализирането на културни политики и дейности в различните райони, по прокарването на мерки и програми в Столичен общински съвет за стимулиране на производство, разпространение и потребление/участие на културни продукти в тях. Реално, реализацията и концентрацията на ресурси в сферата по районите на София се свежда до отбелязването на местни традиционни събития, с традиционна публика и с отсъствие на иновативни елементи. В тази връзка интерес представлява до каква степен те (в частност – район „Младост“) са привлечени като участници в подготовката на кандидатурата на София за ЕСК, както и на какво ниво е комуникацията им с неправителствения културен сектор, който би могъл да развие липсващите иновативни компоненти в местните културни календари.
Г-жа Аделина Филева, директор на Софийска градска художествена галерия (СГХГ)[51] представлява позицията на официалните културни институции в изследването, чийто потенциал и развитието му са, разбира се, ключов елемент от процеса на подготовка на ЕСК. Респондентът се отличава с опитите си да прокарва нови за функциониращите държавни и общински културни институции в България мерки за привличане на нови аудитории – деца, хора в неравностойно положение, за развитие и подкрепа на млади таланти – програма „Място за срещи“ в галерия „Васка Емануилова“ – филиал на СГХГ, за сътрудничество с бизнеса и за установяването на дългосрочно партньорство с неправителствен сектор в културната сфера. Като общински културен институт (ОКИ), статутът на СГХГ е уреден в ЗЗРК като юридическо лице със самостоятелен бюджет, който се създава, преобразува и закрива с решение на общинския съвет, съгласувано с министъра на културата; финасира се от общинския бюджет, като размера на субсидията не може да бъде по-малък от този през предходната година, независимо от реализираните приходи от дейността му.[52] Въпреки сигурността на общинското финансиране, галерията търси възможности за допълнително финасиране като кандидатства по различни проекти, където е възможно[53] (подкрепена е от НФК по програма „Публики“ за 2013 г.), като набира средства от бизнеса и дарения от творци под формата на произведения на изкуството. Единствената галерия на община София работи с екип от 13 човека, между които десет уредника, един реставратор и един PR специалист. Разполага и с филиал – галерия „Васка Емануилова“, която съчетава функциите на музей и изложбено пространство – място за инициативни проекти, подкрепящи развитието на съвременни автори.
Г-жа Надя Захариева, програмен директор „Изкуство и култура” във Фондация „Америка за България“[54] (ФАБ) е представител на организация, която финансира културни дейности у нас. Смятам, че гледната точка на организация – донор би дала различен поглед (от друг ъгъл) към проблематиката на културното участие и партньорство в страната. Мнението на респондента е важно предвид факта, че тази организация през последните години е ключова за развитието на алтернативната българска културна среда – основен източник на средства както за неправителствения културен сектор, така и за осъществяването на различни културни проекти, съобразно европейските и световни културни практики. Мисията на фондацията у нас е да укрепва демократичното общество и динамичната пазарна икономика. Подкрепя програми, които насърчават партньорството между САЩ и България, обмена на идеи и знания. Поощрявайки инициативността, фондацията предоставя грантове в шест области: изкуство и култура; земеделие и околна среда; гражданско общество и демократични институции; социална сфера; образование и библиотеки; културен туризъм. Като една от най-изявените към момента финасиращи организации в областта на културата (финансирала над 300 проекта в сферата на образованието и културата у нас), „Америка за България” представлява интерес за изследването ми, тъй като работи активно за по-широк достъп до изкуство и култура („Фортисимо в клас”, „В час с театъра”, „Детски кътове в музеите” т.н), подкрепяйки проекти, които целят международно партньорство, осъществяване на връзки между творците, насърчаване разбирането ценността на изкуствата и културата, с оглед изграждането на бъдещи публики, модернизиране на културната инфраструктура в България и др. “Америка за България” е създадена в подкрепа на развитието на неправителствения и граждански сектор в България. Фондацията е основана през 2008 г. като наследник на Българо-американския предприемачески фонд, създаден от Американското правителство чрез Агенцията за международно развитие. Управлява се от съвет на директорите и изпълнителен директор. Всяка област има програмен директор, а екипът на фондацията е 15 души.
Г-н Юрий Вълковски е директор на „Фондация за градски проекти и изследвания“[55] (ФГПИ), преподавател по културен мениджмънт и културна политика; практик с опит в управлението на граждански проекти, финансирани от американски и европейски донори, като Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа, Европейската културна фондация, Фондация „Форд”, Фондация „Отворено общество” и други; експерт, член на Стратегическата група „Душа за Европа”[56], директор на „Асоциация на българските фестивали“; активно участващ в инициативата ЕСК, член на Организационния комитет за подготовка на кандидатурата на София за Европейска столица на културата 2019 и член на Международния комитет за подготовка на кандидатурата на град Сиена (Италия) за Европейска столица на културата 2019; един от авторите на работния вариант на Стратегия за развитие на културата в София 2013 – 2023 „София – Творческа столица”.
Фондацията включва екип от трима човека и развива дейност в четири основни направления: Изследвания и анализи на общински културни политики ( Изследване и анализ на Столична Програма „Култура” (2009); Мониторинг на Календара на културните събития на Столична община (2010); Културни събития и културна инфраструктура в периферията на София (2011); Оценка на проект „Фортисимо в клас”, по поръчка на Фондация „Америка за България” (2012)); трансфер на опит и знания по теми от областта на културните политики и културния мениджмънт между България и Европа (организиране на няколко конференции, съвместно с „Душа на Европа“); подпомагане на артисти и артистични организации при разработване на стратегии, набиране на средства и реализиране на проекти; осъществяване на иновативни, експериментални и нестандартни артистични проекти (Samples – Танцов и мултимедиен пърформанс на Централната ЖП гара на София. Съвместно с Фондация „АлтАрт” (Румъния) и Европейската културна асоциация (Турция) (2010); Изложба „Парите разказват”, финансирана от АлфаБанк (2011). Мисия на фондацията е да насърчава активното гражданско участие в България и Европа и да утвърждава изкуствата и културата като фактор за личностно и общностно развитие. Респондентът е важен като представител на неправителствения културен сектор и от гледна точка на активната му позиция на експерт в сферата на културната политика в България.
3.6 Интерпретация на получените резултати
Въпреки описаните мерки, които управляващите културната област общински структури прилагат, за да подобрят условията на взаимодействие между различните „играчи“ на културното поле, интервютата с техни представители показват недостатъчното им положително влияние в сектора на този етап. Това може да се проследи в по-голяма степен в отговорите на респондентите от НПО (ЕДНО, Easyart, ИМЕ, Funkt, ФАБ, ФГПИ), в по-малки, но отново открояващи се нива при официалните институции – културни или управленски (СГХГ, район „Младост“).
Ще анализирам самостоятелно и последователно десетте интервюта, предвид специфичната за всеки от респондентите сфера на дейност, а накрая ще обобщя казаното от тях, съставяйки общата картина и проблематика на културния НПО сектор в София и възможностите му за участие в културните политики като цяло, и в подготовката на европейската инициатива в столицата, в частност. С оглед коректното използване на цитати от интервютата и предоставянето на възможност да се проследи връзката между моята интерпретация и казаното в интервютата, приемам методика на посочване в скоби след цитат инициалите на интервюирания и номера на въпроса, чийто отговор цитирам в текста по-долу.
Представителят на платформата за култура и изкуства ЕДНО[57] обръща внимание на доста затворения и ограничен кръг, в който се развива българската култура. Респондентът отчита подхода на СО като прогресивен, предвид започването на реформи в общинската политика за култура, към момента на провеждането на интервюто[58]. Окачествява нивото на взаимодействие като добро, вътре в самия неправителствен сектор (създаването на „Българска фестивална асоциация“) и като недостатъчно – вън от него (подкрепата от бизнеса, като търговска сделка, а не като резултат от социално отговорна дейност на компаниите; едва един реализиран проект по европейска програма за култура). В същото време като причина за трудното развитие не само на неправителствения културен сектор, но и на съвременната култура и изобщо на културната сфера, е посочена тоталната липса на отговорност от страна на Министерство на културата – институцията, която изпълнява културната политика в страната. Невъзможността за взаимодействие с нея, описана от респондента като „изключително дискриминационна“, „арогнтна“ и „довела до тоталната си изолация от много културни активисти и организатори на културни събития“ се съдържа в пълната липса на комуникация с министерството, което „или въобще отказва диалог с независимите културни платформи или обещава неща, които никога не изпълнява“ (А.А/14). Отказът за признаването на НПО сектора като важен „играч“ за българската културна сцена, е и повод за А.А да категоризира културната ни политика като неподкрепяща разнообразието и участието в сферата (А.А/12). Мотивът му е, че държавните институти са привилегировани за сметка на неофициалните, чрез гарантирани от бюджета годишни разходи за издръжка и допълнителни субсидии на база продаден билет. Тази подкрепа е идентична и за общинските културни институти. В същото време ЗЗРК дава основание за равнопоставеност на официалните и независими културни институции при кандидатстване по общински и национални програми за подкрепа на културни проекти. Това, според респондента, има няколко негативни последствия за развитието на българската култура в генерален план: липса на реална конкуренция между структурите, създаващи културен продукт; ниско качество на българските културните продукти; липса на стимул и слабо представяне на българската културна продукция навън или производство на „неконвертируемо извън страната“ (А.А/4) културно съдържание; вливане на бюджета за култура в „неработеща система от културни институции“ (А.А/4), чийто пространства са недостъпни за независимите продукции (А.А/1); липса на политики за разнообразие и участие в културния живот; изолация от „културните процеси в Европа и другите континенти“(А.А/6); липса на развити публики за други, извън традиционните видове изкуства (А.А/9).
На този фон, респондентът окачествява инициативата ЕСК като възможност преди всичко „да генерира много сериозно политическо внимание и внимание от страна на бизнеса към културата“(А.А/6). Благодарение, концентрацията на тези ресурси я определя като средство за постигане на редица резултати в културната сфера – технически подобрена културна инфраструктура, по-тесни и интензивни контакти с международни организации и артисти, подобряване качеството на българската културна продукция и нейното управление, разширяване на публиките(А.А/9). Резултати, които не са задължителен изход, а са в ръцете на самите градове – кандидати за „брошката“ ЕСК(А.А/17). Може да се очаква, че инициативата ще отвори в по-малка или по-голяма степен града, артистите и публиките към европейските и световни културни процеси (А.А/18), тъй като, както се вижда и от останалите интервюта, международното сътрудничество не е устойчива практика за българските организации, което в контекста на недостатъчното използване възможностите на европейските програми за подкрепа на културни проекти, се очертава като явен проблем.
Следващият респондент, Ния Пушкарова[59], има основна сфера на дейност – представянето на съвременно изкуство у нас. За разлика от предходния респондент, сдружение ИМЕ демонстрира една по-задълбочена обществена кауза – със средствата на визуалните изкуства, организацията се стреми да облагороди занемарени обществени сгради и пространства с архитектурно или културно значение, стимулирайки гражданско участие на различни нива. Също така, струва ми се важно да отбележа, че събитията на Водна кула арт фест са със свободен вход, за разлика от инициативите на предишния респондент, които са платени в по-голямата си част. Това вмятане е важно от гледна точка на факта, че и двете организации получават публични субсидии за дейността си (повече за ЕДНО ЕООД, и по-малко за Сдружение ИМЕ), чиято крайна цел би трябвало да включва осигуряване достъп до културна продукция на населението.
Основен тезис, който изпъква от интервюто с Ния Пушкарова е, че не съществува ясно регламентиран механизъм за подкрепа и развитие на НПО. Очевиден проблем е липсата на ясни критерии за подкрепа на едни или други организации с обществени средства. Проблем, който е видим и за общината, тъй като в контекста на кандидатурата на София за ЕСК, реформирайки оперативните инструменти на културната си политика, дава превес именно на регулярен мониторинг на подкрепените събития от външна на общината организация, като последващо финансиране е възможно на база положителна оценка на събитието от предишната година. Действително, могат да бъдат възприети като резонни изисквания към публично подкрепени неправителствени организации да правят събития, от които определен процент да е достъпен за потенциалните публики, под формата на безплатен вход. Считам досегашната липса на подобни изисквания като част от по-общия проблем за липсата на политики на участие в страната – на неправителствено, правителствено и общинско ниво. Това е теза, която е подкрепена в голяма част и от останалите интервюта.
Други посочени от респондента негативи, възпрепятстващи ползотворния диалог с публичните власти са липсата на информираност, „достатъчно добра база данни за структурата на държавната и местна власт, относно инструментите за взаимодействие“ (Н.П/6). Тромава администрация, липса на гъвкавост и взаимодействие между самите управленски институции (министерства, общини, парламент), „смислено подреждане на приоритетите“ в културната и обществена сфера, са другите изтъкнати от респондента причини(Н.П/7), които възпрепятстват комуникацията в една или друга степен. Това, посочва Ния Пушкарова е процес, който трябва да бъде в еднаква степен осъзнат и изграден от управление, неправителствени организации в сферата на културата и публики(Н.П/7). Липсата на здравословна среда за участие (информираност-консултация-участие) и ясни механизми се отразява освен навън – на публиките, на администрацията и претенциите за прозрачност на действията ù, и вътре, в самия НПО сектор. Като че ли се наблюдава разделение на два лагера – организации, близки до институциите и/или работещи в близки отношения с властта, т.е имащи достъп до ресурси, и други, които формално имат достъп до същите ресурси, но на практика – не. В действителност, партньорството не е производно на културни политики и мерки за осъществяването им, а доколкото го има е „вследствие от лични познанства и контакти“ (Н.П./10), което също е усложнено от съмнения за „кражба на идеи“(Н.П/4). Очевидно това, наред с други пречки като трудното и недостатъчно финансиране (публично – общинско и държавно, от страна на бизнеса и европейските фондове), което се явява гарант не само за изпълнението на неофициалните културни проекти, но и често единствена възможност за съществуването на тези организации, възпрепятства обединението на сектора за общи каузи, в обща „платформа …, вън от собствената локална сцена“(Н.П/4).
В този смисъл, респондентът очаква „емблемата“ ЕСК да доведе до по-добро разбиране на „културата с всичките ù асоциирани признаци“ (Н.П/9), което да наложи по-ясни цели и принципи при разпределянето на ресурси (Н.П/11). Едновременно с това, за промяна на статуквото се разчита на вътрешна мобилизация на сектора повече, отколкото на инициативата, предвид оценката, че АРС „работи с набор от известни марки, които не определят целия диапазон на културни продукти в столицата“, черпят се идеи от сектора, без да има „достатъчно директна комуникация“ с него и т.н (Н.П/10).
Примерът, който Н. П. дава за отхвърлянето на кандидатурата на сдружението да участва като партньор на общината по схемата за иновативни събития в София (Н.П/10), засяга голяма част от проблематичността на културните ни политики: липса на ясни цели и приоритети, липса на политики за участие, които да доведат до по-широк достъп на населението към културни продукти; липса на действително отношение към публиките, към привличане на техния интерес, а не обслужване на авторите на събитията (самоизолацията на хората на изкуството; култура за тесен кръг, добре образована публика).
Под влияние на инициативата ЕСК и като резултат от проведената в София международна конференция „Регионално/градско развитие и култура“ съвместно с европейската инициатива „Душа за Европа“ (2009 г.), идва решението 10 млн. евро от Оперативна програма „Регионално развитие“ да бъдат преразпределени за „иновативни културни събития“ (2011 – 2014) [60]. Само по себе си, решението да бъдат насочени средства от ОП „Регионално развитие“ към съвременна култура е изключително проактивно, тъй като развитието ù до този момент не е било подкрепяно със специална схема от фондовете за регионално развитие, включително и в европейски мащаб, и то с основни бенефициенти – неправителствените организации. Впоследствие, с обяснението, че те нямат необходимия капацитет да се справят с европейските фондове, от основни бенефициенти, НПО са пренасочени да бъдат само партньори на общините. Редица неясни критерии (липса на бюджет за хонорари на артисти), множество административни изисквания (финасова тежест за общините, поставянето на творческите организации в ролята на пишещи технически задания, вместо свобода да реализират самостоятелно концепциите си, неефективност на обществените поръчки т.н) и несъобразяване с местните потребности свеждат проекта за иновативни културни събития до непълноценното му изпълнение. На първо място поставянето на общините като водещи ползватели на схемата, не съвпада с демократичните практики, където те би трябвало да подпомагат и катализират процеси, без да се очаква да продуцират и създават културни събития. На второ място, опитът от проекта за иновативни културни събития сочи, че всяка инициатива, програма, политика за да бъде ефективна трябва да минава през задължително допитване до засегнатите общности[61]. Вместо това, в следващия програмен период от 2014 г., съвременната култура отново отпада от сферата на регионалното развитие, за сметка на по-приемливата и по-популярна форма за подкрепа чрез инвестиции в културна инфраструктура.
За разлика от Варна, СО съвместно с две неправителствени организации „Кредо бонум“ и „Фондация за култура и изкуства“ на ЕДНО ЕООД осъществява фестивалите: „Фестивал за изкуствата на открито в Западен парк”[62] и „Фестивал за изкуство в публичното пространство: Sofia Contemporary”[63], които водят до известна децентрализация на достъпа до култура в първия случай и концентрация на внимание, диалог и в крайна сметка дебат върху съвременното изкуство, отношенията му с публиките и публичните пространства сред творческия сектор, във втория[64]. Изданията на фестивала в Западен парк си поставят за цел да привлекат „нова активна публика“, която комуникира със заобикалящото я публично пространство и се основава на изграждане на партньорства с различни творчески организации, които чрез отворена покана са насърчени да вземат участие в събитието. Част от програмата на фестивала е приоритетно насочена към малцинствените групи в района („Нов живот – детски кът“ – творческа работилница за деца от кв. Факултета, Компот колектив и Трансформатори; „Вълшебната стая“, Фондация „Артист“). Събитията в рамките на „Sofia Contemporary“ целят да представят града като „колективно пространство, което може да бъде реорганизирано и върху което може да се въздейства“ чрез различни художествени средства. Голяма част от критиките към този фестивал са ориентирани към неговата комерсиализация, липса на действителна иновация при организирането и провеждането му и най-вече в неговото официализиране, което го прави събитие за обичайните фестивални публики, без да привлича нови такива.
За повече достъп до култура работи следващият респондент – представител на неправителствения сектор у нас. Станка Желева представлява фондация „Еasyart“[65], която е една от малкото организации в София, чиято целева група приоритетно са децата. Разбира се, както се посочва и в интервюто, екипът е наясно, че чрез децата „ангажират и родителите“ (Ст. Ж/1). Мисията на фондацията е да даде възможност за повече достъп и участие в културни дейности на подрастващите с категоричната преценка, че „това навън е производно от това, че години наред никой не си е направил труда да им покаже света през изкуството“(Ст.Ж/5). Напълно свободните инициативи на организацията спомагат бързо нарстващата им популярност и привличат напълно нови за последните години у нас публики към културните институции. Тъй като, сферата на дейност на респондента налага непрекъснати контакти и взаимодействие с официалните културни институции, „музеите, които под формата на игри да бъдат посетени и разгледани от колкото се може повече хора“(Ст.Ж/6), това интервю спомага да се открои следващ проблем на ситуацията в културните ни политики – мотивацията за съществуването, публичната подкрепа и до каква степен се изпълнява мисията на тези места на официалната култура? Проблемното сътрудничество, както се установява от това интервю е практика не само между неправителствен сектор и неправителствен сектор, и между неправителствен сектор и отговорните управленски институции, но и между неправителствен културен сектор, офицален културен сектор и управленски институции. Това е тема, която засяга и Асен Асенов (ЕДНО) – невъзможността залите на официалните културни институти да се ползват от независимите артисти за представяне на културното съдържание, което те произвеждат, и което може да се види и в светлината на привличане на една по-различна публика. В случая на фондация „Easyart“ се предлага партньорство с оглед привличане на повече и нови публики. Откровеният отказ и нежелание да бъдат приети тези публики, резонно буди недоумение и поставя по-горните въпроси за смисъла на обществената подкрепа за съществуването на дадени институции, които не функционират адекватно за цялата общественост, а работят за определен и доста стеснен кръг посетители (вероятно изследователи, чуждестранни туристи). Освен ограничение за вида публики (децата се оказват „кошмар“ (Ст.Ж./11)), вероятно резултат от консервативния подход в управлението на тези институции, препятствие е и липсата на мерки, които да поощрят хората с по-ниски доходи да бъдат посетители на музея. Действително МК и/или общините поддържат в някаква степен (макар и недостатъчна) присъствието на тези институции, представящи официалната българска култура. Субсидиите, обаче, са насочени към ремонти на сградите, към покриване на ежедневни разходи (ток, вода, заплати т.н) и без каквито и да било изисквания към институциите да се стараят „да обживят“ (Ст.Ж./5) тези места, да провокират интерес, да търсят и работят с широк кръг публики, да осигуряват достъпност и образование в култура за обществото – образователни програми, програми за деца, за ученици, за младежи, за пенсионери, за хора с финансови или физически затруднения и т.н. Ограничената информация за дните със свободен вход и/или различни инициативи на музея, които биха могли да привлекат алтернативни на обичайните публики, освен че отново е част от липсващите политики за работа с публики, но и допринася затвърждаване отношението към местата за култура като за специални места за специални хора. Такъв подход при управлението на официалните културни институции косвено подпомага засилващото се усещане у българина, че културните блага са лукс, стоящ извън ежедневието на обикновения човек. От другата страна на тази скала стои възприятие на музея като „едно забавно място, където има хубави неща за гледане и всъщност ходенето на музей може да е едно много симпатично решение за това как да изкараме свободното си време“ (Ст. Ж./6) – решение, което изисква отворен модел на комуникация при управлението му.
В този смисъл, според респондента, частичните мерки, работата „в сътрудничество, но с определен кръг организации“ (Ст. Ж./9) или липса на синхрон и взаимодействие между политики на местно и държавно ниво, които да стимулират конкретно участието в култура, без едновременното развитие и партньорство между „държавни, общински институции, независими организации, публики, изобщо всички, които участват в процеса „култура“ в България“ (Ст.Ж./13), нито стратегията за развитието на културата в София ще бъде ефективна, нито ЕСК – успешна. Основен проблем, който трябва да бъде решен, според Ст. Желева е налагането на активно и адекватно отношение към публиките на всички нива. В този смисъл, препятствие представлява не толкова липсата на финансиране за неправителствени организации, въпреки че е посочен такъв проблем с европейските програми (Ст. Ж./7), а по-скоро „начинът, по който се разпределят парите … най-добре финансираните проекти са и най-комерсиални – платени детски ателиета, платени лекции, скъпи билети и никакво изискване от общината за достъпност на събитията“ (Ст. Ж./12). Липсата на взаимодействие на управленско ниво (министерства, общини), която се материализира в частични представителни събития – „скъпи изложби в Брюксел“ (Ст. Ж./13), за сметка на реални мерки, които да направят привлекателни българските културни институции, както за местните посетители, така и за чуждестранните публики, създава усещането за липсваща културна политика у нас. В този смисъл, очакването за повече участие на НПО сектора в културната политика, дори и в контекста на кандидатурата на София за ЕСК изглежда по-скоро нереално, предвид заключението на респондента, че „трябва да има някаква културна политика, за да се участва в нея“ (Ст. Ж./14) Като задължителен, но засега само пожелателен принос от европейската инициатива, Ст. Желева вижда „рекламирането, обживяването и използването потенциала на съществуващите културни институции“ в града(Ст. Ж./10).
Следващият респондент – студио funkt[66], развива дейността си не в обществена, а в изцяло частна полза. Сферата им е дизайн и архитектура, което ги прави част от така наречените културни и творчески индустрии. Скорошно картографиране на този сектор в София[67] показва, че културните и творчески индустрии са сектор, създаващ работни места, устойчива заетост и най-голям процент добавена стойност за икономиката на София. Трите подсектора (изкуства и наследство; културни индустрии; творчески индустрии), на които това изследване дели културните и творчески индустрии имат специфични особености, що се отнася до реализирането им на пазара. Първите са изцяло зависими от субсидии, вторите реализират печалби, но биха могли да бъдат подпомагани в определени случаи публично, докато третите, в чийто обхват попада и настоящият респондент, са реални пазарни субекти и като такива не подлежат на субсидиране. При по-малки или недостатъчно развити пазари, публичната подкрепа за тези индустрии се явява под формата на условия, благоприятстващи развитието и реализацията им. В този смисъл координирането и сътрудничеството на публичните институции е от особено значение.
Взаимодействието, обаче, е посочено още в началото на интервюто като липсващ компонент с категоричното: „Нямаме доверие в институциите на този етап.“ (Л.В./3) Некоректните, непрозрачни и неустойчиви практики, които респондентът, отнася към общинските и държавни решения, водят до „загуба на мотивация, изобщо за участие“ (Л.В./3) в каквато и да е публична инициатива – общинска, държавна или европейска. За частните организации в културната сфера, подобно участие е повече отрицателен опит – загуба на време, емоция, пари, отколкото положителен, като популяризиране, подобряване имиджа, реклама и т.н. Присъствието на творческите индустрии в градските политики, в градския дизайн представлява тяхната добавена стойност за средата на живот в града, извън икономическите категории. Неизползването на този потенциал е част от проблематичната ситуация на недооценената полза от сътрудничеството между управленските институции и културната сфера у нас.
Респондентът се колебае за съществуването на политики, насочени към културните и творчески индустрии и смята, че трябва да бъдат „по-добри, по-целенасочени, с по-добър фокус и по-добро разпределение на ресурси“, за да достигнат като мерки действително до сектора. И тук не се очаква толкова финасова подкрепа, а по-скоро сътрудничество при предоставяне на пространства за изграждането на клъстери, които биха били „притегателен център за много чуждестранни артисти, генериращи много идеи“ (Л.В./10), спомагащи премахването на препятствия като малкия пазар, културните бариери, слабия износ и недостатъчно развитите международни контакти.
Липсата на прозрачност, яснота и реално взаимодействие между творческите организации и общината, естествено прехвърля влиянието си и върху инициативата ЕСК. Усещането е за паралелно съществуващи различни светове, за безплодно партньорство, което започва с „изцеждане“ на творчески идеи от сектора и завършва с потъването им в „дълбоките“ административни чекмеджета, за липса за възможност за „градивна критика“ и „градивно участие“, за симулиране на реални възможности за участие (Л.В./9), за разпиляване на усилия и ресурси (Л.В/7). Наблюдава се липса на реално включване, интерес и проследяване на европейската инициатива и кандидатурата на града от страна на този тип организации, представители на творческите индустрии в София. Приемането на стратегия за развитието на културата или добре написаната концепция, с която градът кандидатства за ЕСК, реално не са достатъчни за необходимата „последователност в действията на управляващите, чрез която секторът да се припознае като цел и средство на тази стратегия“ (Л.В/11). Постигането на този етап на взаимодействие се нуждае от трансформация в поведението и отношението и на двете страни – промяна на административно ниво („кадровата политика“) и повече и по-устойчиви опити от страна на граждани и организации да работят с институциите. Сътрудничеството и откритият диалог са единствена възможност срещу съществуващата практика у нас „да правим култура, въпреки държавата, въпреки общината“ (Л.В/11); „малки острови на култура, на качествена среда“, без да го има „цялото“ (Л.В/12)
Следващият респондент е представител на организацията, определена от Столична община за координатор на дейностите, свързани с ЕСК[68]. Като представляваща общината, макар и със статут на неправителствена организация, може да се приеме, че „Асоциация за развитие на София“ представя официалната гледна точка в това изследване[69]. В този смисъл и не по-различно от следващия респондент – председателят на Комисията по образование, култура, наука и културно многообразие в СОС, откроява работещите инструменти и политики в сектора – СП „Култура“, „Културен календар“, СП „Европа“, които „изграждат и насърчават дългосрочно партньорство между администрация, културни оператори и НПО“ (Д.Л/1). Въпреки, че не се коментира тяхната ефективност, се отчита потребността от „последователен мониторинг“, тъй като „няма начин да знаем какви политики да правим, ако не знаем кой участва в тези фестивали, какви публики целим, дали привличаме интереса на международни публики и т.н“ (Д.Л/8).
За този респондент основен проблем за културните НПО-та представлява финансирането. Общината е „реален партньор“ (Д.Л/3), за разлика от МК, оперативните и европейски програми, което превръща съществуването на културния НПО сектор в „борба за оцеляване“ (Д.Л./3). Освен финансирането, други пречки са капацитета на организациите и най-вече, „че НПО не се обединяват достатъчно“, а „се работи на парче“ (Д.Л./4). В този смисъл, положителното влияние на подготовката за кандидатурата на София за ЕСК е в „концентрацията на усилия“ и следването на обща кауза. На този етап, различни събития (двата фестивала по грантовата схема за иновативни културни събития) и документи (стратегията за развитие на културата в София) в нейна подкрепа, допринасят за „партньорство вътре в самия сектор“ и за изграждане на структура от „общи рамки, ценности и приоритети“ (Д.Л./6) Като положително намерение се очертава желанието на Асоциацията „да обърне правилата, да създаде повече възможности за изява на неформалните групи и творци, които създават качествен културен продукт“ (Д.Л/7), като улесни „условията за създаване и потребяване на изкуство“ (Д.Л/7). По този начин и посредством европейската инициатива би следвало да заработят реални политики, които да се отразят и на разнообразието, и на участието в културната сфера, да се създадат концепции за преосмисляне на ролята на културата, на включването, на овластяването или даването на шанс, гражданите да реализират идеите си (Д.Л/13).
На първо място, това, което прави най-силно впечатление от интервюто е намерението за включване на широк кръг участници – НПО, доброволци т.н, което на практика от анализа дотук се очертава като основен проблем за развитието на културната сфера в града. От тази гледна точка, подходът на Асоциацията към подготовката на кандидатурата за ЕСК се явява новаторски за местните условия. Предвид факта, че подобен включващ подход е част от изискванията на ЕК (измерението „Град и граждани“) и според някои изследвания[70] практически влиза в противоречие с другото изискване за осъществяване на инициативата – развиването и привличането на международния компонент, поставя въпроса доколко намеренията за реализиране на политики на участие ще бъдат осъществени и доколко ще останат само пожелателен елемент? Несъответствието между тези намерения и усещането за липса на реално включване у НПО сектора, което изпъква от анализа на интервютата с негови представители, дава основание за такова притеснение. Като допълнителен довод се явява стратегията за развитие на културата в София, според много действащи практици в сферата – прекалено общ, мащабен, в същността си твърде пожелателен документ и без реално приложими инструменти за изпълнение на приоритетите, заложени в нея. Всъщност широко популяризираното ù изготвяне „отдолу-нагоре“ реално се свежда до усилията на Асоциацията да запознае по-широк кръг организации и граждани със съдържанието ù. В крайна сметка, този документ запазва първоначалната си структура, а всички дадени препоръки на състоялите се срещи и онлайн допитвания се очаква да влезнат в плана за изпълнение на стратегията. План, който не е така лесно достъпен в онлайн вид, както е самата стратегия. В него действително са разписани важни за неправителствения културен сектор реални мерки, като „изготвяне и публикуване в електронен вид на обществено достъпна информация с местата в градското пространство, където могат да се провеждат културни събития; какво е позволено да се поставя; какви документи се изискват и към кого да се отправи писмото за издаване на разрешителни“ или „идентифициране на поне един обект общинска собственост, за който да бъде обявен конкурс за разработване на концепции за различни сценарии за функционирането му … и подложени на обществено обсъждане“ и множество други, които би трябвало да са реализирани през изтичащата 2013 г., според зададения им срок[71].В действителност, прави впечатление, че поставените с едногодишен срок на изпълнение (в рамките на 2013 г.) задачи в този план, предвид техния немалък брой, са доста по-малко от реално реализираните през годината. Това, заедно с факта, че мерките, които ще доведат до качествени подобрения в условията на работа на НПО в културната сфера и са по-скоро въпрос на координация между дирекциите вътре в общината, отколкото на финансиране, са пренебрегнати за сметка на такива, с по-представителен и популяризиращ характер (например, създаване на обучителна програма за мениджърски умения на културни оператори) поставя заплахи пред реалното изпълнение на тази стратегия. Друг довод е включването на Югозападен регион в кандидатурата на града, в известно противоречие с целите на стратегията за по-разнообразен и богат културен живот в кварталите на София. Независимо от възможния изход, и предвид факта, че Асоциацията е натоварена и с други отговорности (да изготви апликационната форма за кандидатурата на града, да установи множество международни контакти и връзки т.н) със сигурност може да се очаква, че включващият подход, който тя прилага ще допринесе за оценяването на необходимостта от действащи политики на участие, допринасящи и по-голямото разнообразие на софийската културна сцена.
Следващият респондент, представящ управленската гледна точка към общинската културна политика и процеса ЕСК е председателят на Постоянна комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в СОС[72]. Като положителен момент от интервюто изпъква едно все още рядко срещано сред публичните власти у нас отношение към културата като ресурс за развитие на града и региона – „виждане на конкретното управление и на неговия личен подход“ (М.Е./4). Това изказване с перспектива на одобрение е засегнато и от голяма част от другите респонденти (Н.П., Ст. Ж., А.Ф., Ю.В.) – ситуация, при която не/изпълнението на даден проект, идея т.н зависи от не/добрата воля на конкретни личности, при липсващ механизъм на действие, планиране и съответно изпълнение на планираните политики.
Извън тази явно установена практика, СО вижда партньорството си с неправителствения културен сектор през съществуващите културни програми, като „дава възможност неправителствените организации не само да участват със свои проектни предложения, но и да участват в оценяването“ (М.Е./4), изводите, от което влияят върху бъдещите критерии за избор на един или друг проект. Освен тази конкретна мярка за равнопоставено взаимодействие с НПО сектора, останалите примери за сътрудничество с творчески сектор, неправителствени организации и граждани, които респондентът дава: творчески съвети, обществени експертни съвети, инициативен комитет, кампанията „Имаш идея“, се характеризират със специфична представителност, която би могла да включва и голяма доза формалност, при липсата на допълнителни мерки гарантиращи участието, като равнопоставеност, навременна и широка информираност, механизми за обратна връзка, ефективна консултация, последователност и устойчивост. Като категоричен принос и за културата, и за НПО от кандидатурата на града за ЕСК се очертават засиленото политическо внимание към сферата, стремежът „решенията свързани с образование и култура да са консенсусни, да участват всички политически сили“ (М.Е/4) и като допълнителен ефект – много по-голямата обществена видимост на неправителствените организации, при включването им като партньори на СО и АРС. Това включване, желанието за „обединяване на творчески среди и граждани за развитие на политиките за култура“ (М.Е./5), обаче се прави с уточнението, че „институциите задават задачите, които се осъществяват и с помощта на независимите организации“ (М.Е/4). Твърдението донякъде обосновава несъответствието в комуникацията между неправителствените организации и публичните власти – едните виждат оперативните инструменти като средство да осъществят проектите/идеите си, за вторите – те са средство за изпълнение на политически програми. Първите имат дадена обществена кауза, вторите – осигуряват възможности за участие в съответствие с политическите си програми. Ако тези възможности за участие, чрез оперативните културни инструменти на СО, съвпадат с единствената реална възможност за достъп до средства за реализация на каузите на НПО, то следва, че не възможностите ще следват каузите, а обратното каузата ще следва възможностите. Така например, СО е заложила в програмата си инфраструктурно развитие на града. В сферата на културата, най-бързо видимият ефект е „културно-историческото наследство да бъде разкрито за хората“ (М.Е/4). В резултат програма „Култура“, която все пак е насочена към иновативни културни проекти, за разлика от „Културен календар“, субсидира целево и с най-големи суми проектите ориентирани към тази област. В същото време, ресурсите са далеч по-малко за образователни инциативи, достъп до култура и иновативни събития – културнополитически акценти, които се отразяват пряко върху последващата социализацията на реставрираното наследство. Този модел, „каузата следва възможностите“, освен, че работи в полза на подмяна на самата кауза, води и до налгането на негативни практики, при които често организациите отговарят на критериите и изискванията на програмите по-скоро чисто формално, без действително да се работи качествено в подпомаганата сфера.
Намеренията за широко включване на творчески сектор и граждани в европейската инициатива от страна на публичните власти на София са декларирани и от този респондент (М.Е/9). Очакванията към неправителствените организации да се включат равностойно и в културната политика на града, и в подготовката на кандидатурата са свързани освен с по-активно търсене на допълнителни финасови ресурси и с една „техническа“ активност, което означава да се следи изпълнението на поетите ангажименти (М.Е/13). Задача, която при опосредствания достъп до навременна и леснодостъпна информация, остава илюзорно изпълнима в повечето случаи.
Подкрепа от НПО сектора се очаква и при прокарването на други политики за участие – тези, които се отнасят към децентрализацията на културния живот. На управленско ниво се счита, че „периферните райони в самата София са защитени със задължителните изисквания“ (М.Е./11) за изпълнение на част от творческите проекти в крайните квартали на града, заложени като мярка в оперативните културни инструменти на СО. Тези изисквания, разбира се, са необходими и се осъществяват отново под влияние на подготовката на кандидатурата и обвързаните с нея общинска стратегия за културата и концепцията „Сподели София“. Въпросът, който се налага тук е дали те ще се окажат достатъчни сами по себе си, предвид вече установената честа липса на координация между отговорните звена и на реална и плодотворна комуникация между тях и творческия сектор.
Доколкото европейската инициатива има за цел да включи в обхвата си нови, необичайни публики, да провокира интереса и участието на гражданите и доколкото тази цел съвпада с една от целите на общинската управа – „да привлече и възпита нови и активни публики“, „да разшири достъпа до култура“ и т.н (М.Е/8), намерих за необходимо до включа в изследването и представител на районен отдел „Култура“[73], за да проследя има ли резултати от взетите мерки и развиват ли децентрализацията политиките и програмите насочени към този проблем.
Общите наблюдения показват, че капацитетът на програмата, обслужваща районните общински администрации – „Апликационни форми“ не се използва в достатъчна степен, а възможността за изграждане на партньорства с НПО чрез нея остава незасегната. Най-често, тя служи за реализирането на традиционни за района събития с културен характер, от които липсва иновативен елемент. Една от причините е организирането им от самите районни администрации, които нямат необходимия капацитет, като знания, експертност и дори мотивация за реализирането на качествени културни събития, съвместявайки тези отговорности с присъщата на функциите им като публични институции сфера на дейност – контрол, координация, информация и създаване на условия за сътрудничество. Като втора причина изпъкват ограниченията при финансираните от програмата дейности (хонорари, обучителни и образователни програми т.н), с което възможността за новаторски подход и предлагане в периферните райони на качествен културен продукт, от гледна точка политиките за достъп и разнообразие, се свежда до минимална. В рамките на програмата не са предприети и мерки, които да поощряват развиването на партньорства между НПО сектор и районните администрации, извън упоменаването им като възможен партньор. Такова взаимодействие би довело до обновяване съдържанието на местния културен живот, до въвеждането на експеримента и иновациите чрез проектите на неправителствените творчески организации, както и до по-добър мениджмънт на културните събития, при включването на НПО в управлението им. Обратно, в момента културните събития в различните райони на София се характеризират с идентични показатели – свободен достъп и сезонни ограничения (провеждат се на открито); еднородни участници (голяма част от тях са местни аматьорски състави и/или организирани на училищен принцип групи); еднородна публика (най-често близки роднини и приятели на организаторите и изпълнителите); еднотипно предлагане (отъствие на визуални и мултимедийни изкуства, литература, театър, за сметка на преобладаващият фолклор), отсъствие на професионална културна продукция; отсъствие на чуждестранно културно съдържание и международно участие.[74]
Описаната от Нели Стоева ситуация в районните администрации, що се отнася до сферата на културата и отношението им на незаинтересованост, апатия и липса на визия за включването на поверените им райони в процеса не се различава особено от моите наблюдения и фактът, че район „Младост“ има служител със специфичната функция да отговаря за ЕСК не променя нещата. В потвърждение на казаното идва и декларираното единствено събитие в партньорство с неправителствена организация в район „Младост“ – СНЦ „Международен детски фолклорен фестивал – София“ (Н.Е/3). Липсата на увереност във възможността да влияе и дори да участва в процеса ЕСК е пропорционална на степента на словоохотливост на респондента. Като че ли повече представа за мнението на представителя на районната администрация добих в предварителния разговор, в който респондентът посочи липсата на очаквания за реално включване в инициативата, за реални мерки за децентрализация на културния живот, въпреки разписаната общинска стратегия за култура. Скрошното включване на Югозападен регион в кандидатурата на София, за него представляваше потвърждение на позицията му, от гледна точка на недостатъчното осмисляне акцентите на кандидатурата (Н.Е/14). Основната представа, която се налага е, че действащи мерки за действителна децентрализация на културния живот към периферията на града не се прилагат. Както респондентът обръща внимание, че включването на крайните квартали в културния живот, който устойчиво се реализира в центъра на София е епизодично, без дългосрочна визия за постоянство и развитие на дълготрайни партньорства. Не се променят нивата на целевото финансиране, очаква се инициативност от районните администрации, не се променят и функциите, които изпълняват (по-райони, те включват доста разнородни области – образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт, в район „Младост“), а Дирекция „Култура“ на СО продължава да „субсидира събития предимно в централните райони на столицата“ (Н.Е/2).
Реално мерки, които да насърчат творческите организации да провеждат събитията си в перифериите са въведени едва в обновените, във връзка с кандидатурата на София за ЕСК, оперативни програми („Културен календар“, програма „Култура“ през 2013 г.), които поставят като свои приоритети, приоритетите залегнали в стратегията. В условията за подкрепа на проект влиза и включването на „елемент на представяне, който излиза извън границите на централната част на града и обхваща най-малко един от районите на столицата извън центъра“[75], които са насочени към „необхванати в момента публики, с приоритет деца и младежи, групи лица със специфични потребности или особености“[76], включващи нетрадиционни места за култура и увеличаващи възможностите за участие и принос на гражданите в разкриване потенциала на столицата в културно, социално, икономическо измерение (СП „Европа“).
Без изискване към районните администрации да работят приоритетно за иновативни културни дейности на територията си, търсейки и отваряйки се за партньорство с културните НПО, с общинските официални културни институции, които могат да допринесат за липсващите в периферията, професионални изкуства и без политика насочена към местната инфраструктура, често с неясна собственост, занемарена или предоставяна единствено за ползване на стопанисващите я институции (зали в училища, читалища, неподдържани сгради, обявени за културно наследство, сгради – индустриално наследство и др.) е напълно възможно целите на концепцията „Сподели София“, но още по-лошо – тези на стратегията и на оперативните инструменти за изпълнението ù, да останат само формално разписани.
Противно на очакванията, предвид изпълнението на приоритет „Достъп до култура“ в концепцията на кандидатурата на София не е включена читалищната мрежа, не се предвиждат проекти с дълготраен ефект в периферията. Въпреки, че цел на общинската стратегия за култура е „да гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги“, впечатление прави, че културното предлагане в районите на София, което към момента е крайно недостатъчно[77] е застъпено само с два проекта ориентирани пряко към достъпа до култура в крайните квартали на града: „София диша“ и „Вътрешни дворове“, а като приоритетни групи по тази цел са изведени две основни: младежи и роми. Първият, ако съдим от осъществяването му досега, е непостоянен, без достатъчна информационна покритост за съответния район, в който се провежда и с продължителност един ден. Вторият проект е иновативен за местната среда и цели реинтеграция, отваряне на кварталите, превръщане на занемарени пространства от тях в среда за артистични изяви и споделяне на история, начин на живот и връзки в микро-общностите, като се очаква проектът да се развива от местните жители в партньорство с намиращите се на територията местни музеи, читалища и артисти. Както и другите предвиждани проекти (проект „Моментална архитектура“, проект „На открито“)[78] и този се характеризира със сезонна проявеност и ограничения във времето – идеята е да се провежда летните уикенди (когато кварталите остават сравнително обезлюдени) и предвижда максимална възможност за посещение един месец. Този времеви хоризонт стеснява капацитета на проекта за пълноценна устойчивост и дългосрочност, за действително увеличаване на възможностите за достъп и участие в култура в крайните квартали на града.
Липсата на благоприятна среда за взаимодействие между секторите, между институциите, с бизнеса и т.н се очертава като единия от двата изтъкнати проблема в работата на респондента, представящ официалните културни институции в изследването – директорът на СГХГ[79]. Макар положението на галерията да е несравнимо с това на НПО, от гледна точка на по-голямата сигурност, закрила и устойчивост, която получава по силата на ЗЗРК, Аделина Филева също отчита проблематичността на липсата на „работещ механизъм“ (А.Ф/3) за развитието и ефективността на общинската културна институция. Плод на лични усилия и мотивация са опитите на екипа на галерията да следва актуални европейски културни модели при управлението на поверената му институция, чрез които се стреми да развива и привлича нови публики (деца, хора в неравностойно положение, случайни посетители). Осъзнатата необходимост от работа с и за публиките у респондента се изразява в дадените от него положителни примери – стремежът да се създадат условия „децата да се докоснат до изкуство“ (А.Ф./2) и съвместните инициативи с „Easyart“ за привличане на младата публика, изготвянето на аудио гидове и тактилни карти за слепи, популяризирането на изложбите и изпращането на писма до потенциални публики, излагането на „по-популярни имена“ (А.Ф/6) през летните месеци, практиката галерията да работи през празнични дни, старанието да бъде обучен персоналът в повече приветливост и внимание към посетителите, регулярни данни за посещенията, самостоятелните опити да се дигитализират фондовете на галерията. За съжаление, отбелязва А. Филева, „подобен стремеж за привличане на хората към местата за култура у нас се наблюдава сравнително рядко и е въпрос на действията на определени личности, а не на работеща политика в сферата“ (А.Ф./2). Отсъствието на политики на участие на централно ниво, законовите неуредици и несъответствия се отразяват в невъзможността за взаимодействие между секторите – в политиката на училищата не влиза посещението на културни институции и творческият подход е отхвърлен като метод на преподаване (А.Ф./3); затворените врати на музеи и галерии през най-вероятните дни за посещението им, особено в по-малките населени места (А.Ф/5) са друг видим резултат в тази ситуация.
СГХГ е пример за изключително отговорно отношение към функциите, които една публична културна институция трябва да изпълнява. Стремежът да изпълнява обществената си роля проличава в интензивните действия на галерията за набиране на допълнителни средства (намерението да се въведе символична сума вход), в осъществяването на взаимодействие с различни сфери, които могат да подпомогнат инициативите на институцията, като бизнес партньорствата, даренията от художници, участията в конкурси на проектно финансиране и публичните субсидии или да ги разнообразят, чрез съвместните събития с неофициалния сектор. Въпреки положителните примери на плодотворно партньорство с бизнес сектора, респондентът отбелязва, че това не е добре установена практика у нас и дори „не е придобито това възпитание като цяло, бизнесът да има респект към такива инициативи и да знае, че това е полезно и за обществото и за него“ (А.Ф/7) – проблем, който е засегнат и от представители на неправителствените организации в изследването (А.А; Н.П) и, който се дължи на маргинализираната позиция на културната сфера в годините на прехода и производни от тази ситуация ограничения като липсата на регулярни данни за общественото влияние на културните дейности – информация, която е от основно значение за икономическите среди.
Въпреки, неблагоприятните условия, изразени от респондента като липса на „отработени механизми за нормален диалог и нормална среда на взаимодействие“ (А.Ф./10), директорът на СГХГ определя инициативите възникнали като част от подготовката на София да се кандидатира за ЕСК като изключително положителни за рекламата на града, за привличането на повече туристи и най-вече, от гледна точка на множеството контакти с местни и международни артисти и организации, които дават „допълнителна полза“ от събитието. Тази инициатива провокира галерията в нейния проактивен дух на работа да генерира нови идеи за взаимодействие в света на изкуството (А.Ф./9), да предложи нови интересни експозиции за посетителите си и да бъде ефективен партньор на общината и АРС в това начинание. Доколкото респондентът изразява съмнения към инициативата, те са свързани с последващия, след 2019 г., период и вероятно тези притеснения са обвързани с недостатъчно устойчивата среда за развитие на културната сфера, към момента, вливането на ресурси изцяло към инициативата в близко бъдеще и устойчивостта на постигнатите резултати в далечно – след годината на събитието, при отсъствие на организация координираща и отговаряща за процесите, които към момента дават нов живот на културния сектор.
Следващите две, последни интервюта ще допринесат към изследването с по-всеобхватен и мащабен поглед към културната политика на страната (Фондация „Америка за България“) и по-детайлно виждане за условията на съществуване на НПО в културата и реалните възможности за включването му в процеса на подготовката и кандидатурата на София за ЕСК (Юрий Вълковски).
Респондентът, представляващ организацията – донор[80] очертава една изключително ясна картина на актуалната ситуация в българската културна сфера, а с методите си на работа – задължително оценяване, включително и от външни оценители при по-големи или дългосрочни проекти; редовно събиране на качествени и количествени данни; допълнително съдействие със съвети, контакти и др.; последващо проследяване на проектите и развитието им (Н.З./3), дава и добър пример на субсидиращите културния сектор институции за възможните мерки, които биха могли да прилагат с цел проследяване въздействието на подопомаганите от тях проекти. Генералното мнение за отсъствие на културна политика в страната (Н.З/16) е детайлизирано в аргументи за „силно централизирана, финансирана и управлявана предимно от държавата и общините“ сфера, при това с ограничени финансови средства (Н.З./1); преобладаваща държавна и общинска собственост на културната инфраструктура, организациите и съответно произвежданото културно съдържание (Н.З./19); централизирането му предимно в София и в по-малка степен в други по-големи градове на страната (Н.З./15); липса на прозрачност и „оценка на въздействието за проектите, които държавата и общините подпомагат“ (Н.З./8); изключително слабите възможности за участие и намеса на неправителствения културен сектор, като продуциращ разнообразно и качествено културно съдържание, в насоките на така водената политика (Н.З./5) и липсата на добри практики за спонсориране на културно съдържание от частните компании, установяват устойчив „културен стереотип“ (Н.З./1), последствията, от който се очертават може би най-ярко в абдикацията от образованието и в липсата на програми за възпитание на публики (Н.З./1).
В тази рамка, според Надя Захариева, „въпреки че, в повечето случаи се управляват добре, работят с ентусиазъм и предлагат качествено културно съдържание“ (Н.З./5), НПО често са пренебрегнати или дори незабелязвани от официалната културна политика. Това пренебрежение се изразява не само в силно ограничения достъп до финансиране: статутът им на вън стоящи от правителствените програми за финансиране; последователното ограничение на средствата на НФК, до „почти ликвидиран“ с 1/10 бюджет, спрямо този преди пет години; зависимостта им почти напълно от „по-смислените“ общински програми в по-големите градове и отсъствие на програми, финасиращи административен капацитет (Н.З./5), но и очертаващият се като основен проблем и от отговорите на останалите респонденти – недостиг на доверие, комуникация, ефективен диалог и ползотворно сътрудничество между управленските институции и неправителствените културни организации (Н.З./17). В този смисъл, според мен, в интервюто е описан и подкрепен с няколко изчерпателни примера действащ от само себе си механизъм и не в резултат на управленска стратегия, при който партньорството се осъществява „отдолу-нагоре, от работата на отделни организации, от добри индивидуални модели“ (Н.З./18), при отсъствие на отношение и съгласуваност на общинските и държавни стратегии със сектора (Н.З/5) и сравнително рядката консолидация между самите му членове (Н.З/6). Опитите на организациите в налагане на положителен и адекватен на европейските практики модел на работа, който посочва респондентът, може да бъде видян като опит, тенденция да бъдат прокарани практики на културна демокрация, не на базата на установени демократизационни модели, а на мястото на несъществуваща демократизация.
Доколкото описаните по-горе процеси не произхождат, а по-скоро се „вливат“ и развиват под влияние на кандидатурата на града за ЕСК, респондентът окачествява значението на начинанието като „преекспонирано“ (Н.З/9), а ролята му като повече функционална при запълването на конкретни местни пропуски, отколкото представителна – „да си подредим собствения културен двор“; „да направим карта на културната инфраструктура“; да направим подробен културен календар и анализ на културните събития и среда“ (Н.З/9). От тази гледна точка, концентрацията на усилия и ресурси за „еднократни събития в бъдещето“ би имала недостатъчен ефект, ако не се работи за цялостна перспектива в развитието на културата, за последователност и стратегически подход в настоящия момент (Н.З./19). Нещо повече, според представителя на финансиращата фондация и противно на всички отговорили на този въпрос респонденти, спечелването на титлата от столицата ще задълбочи „липсата на балансираност“ (Н.З./15) в културния живот на страната, вместо да повлияе на децентрализацията му. Извън критичния тон, европейската инициатива допринася за по-активно участие на гражданския сектор в политиката, чрез включването на представляващите го организации в подготовката на кандидатурите на градовете, а очакванията са насочени към „балансирана програма“, излизаща вън от традиционните „фолклорни клишета“ (Н.З./21), присъщи на консервативния български вкус. Приемането и положителното оценяване на иновативни културни продукти и прилагането на иновативни културни модели на участие от българските публики са свързани не с проекта ЕСК, а с подход на „внимателно, търпеливо и непрекъснато възпитание и привличане на публиката“ (Н.З/14).
Липсата на общ език между официални и неофициални структури е преобладаваща тема и в последното интервю[81], представящо експертната позиция в това изследване. „Силно разминаване“ (Ю.В./1) между гледните точки на администрация и неправителствен културен сектор към културата и свързаните с нея процеси, стои в центъра на представата за силно ограничените възможности на ЕСК да повлияе ефективно на неблагоприятните условия за развитие и участие на гражданските организации в културните ни политики на различни нива (Ю.В./15). Примерите, които Ю. Вълковски дава с 12-те фестивала на МК и с „Културния календар“ на СО, насочват към извода, че първо, непрозрачността се явява инструмент на управленските структури в „отбиването на атаките“ (Ю.В/4) от страна на НПО сектора; и второ, че дори да има някаква форма на диалог между двете сфери, със сигурност няма чуваемост. Тези изводи водят до заключението, че в действителност участието на гражданите, макар и демократично право заложено в публичните политики и политическата риторика, е неприложимо на практика, нещо повече – инструментите необходими да гарантират това обществено право се използват от институциите с отрицателен знак – пълна или частична непрозрачност, липса на или ненавременна публично достъпна информация, привидна консултация и ниска степен на съдействие. Ако вината на администрацията респондентът вижда в нейната консервативност (събитията, които общината произвежда и познава са единствените културни продукти в столицата) (Ю.В./14), то основният проблем НПО секторът да насочи повече и по-категорични ресурси, за да стане видим и значим за общината е организационен, съчетаващ липсата на достатъчно комуникация вътре в него и достатъчно финансови средства, определящи стабилността му (Ю.В./4). Така или иначе, липсата на чуваемост и неглижирането на инструментите, които благоприятстват участието, определя невъзможността неправителствените организации да се включват равностойно в писането и прилагането на политики за култура у нас. От своя страна, привидното им включване, както и консервативната нагласа на ръководните органи, изразена в системата на финансиране и управление на културната сфера, отхвърля приложението на европейските културни принципи – разнообразие и участие, а с това стеснява възможностите на българската култура да бъде част от световните и европейски културни процеси.
„Паралелната реалност“ (Ю.В/6), която описва респондентът, е доста видима към момента, включително и чрез добрите индивидуални модели, на които Надя Захариева обръща внимание. Притесненията, свързани с последствията от нея присъстват в отговорите и на други респонденти (Н.З.; Ад. Ф.; Л.В.). От друга страна, незнанието и липсата на подготовка на НПО за по-качествено участие в ЕСК (Ю.В./13) може да бъде тълкувано като доказателство за казаното от представители на сектора (Н.П.; Ст. Ж), че АРС включва определен кръг организации в подготовката, но може да се разбира и като отрицателен показател, при който наблюдаваме липса на достатъчна мотивация за реалната представителност на сектора в инициативата. Подготовката за кандидатурата на града за ЕСК и чрез работата на АРС, дава трибуна за гласност и опознаване на различните действащи лица в културата. В този смисъл, културните НПО би трябвало да концентрират усилия за по-голямата им представителност и участие в тези процеси, като една възможност да бъдат припознати от управляващите органи като ефективен партньор в културната сфера. Фокусирането на енергия в тази насока, също така би могло да възпрепятства или поне усложни възможното „не надграждане над съществуващия културен живот и съществуващите културни процеси, а заобикалянето и създаването на паралелни културни процеси“ (Ю.В./6). Така, подготовката за кандидатурата, разкрива пред общината необходимостта от експертни знания в културните политики (Ю.В./7), което впоследствие би могло да се отрази в една по-голяма чувствителност към разнообразието от съвременни културни продукти и процеси. Нещо повече, би могло да доведе до осъзнатата потребност от въвеждането на експертността вътре в ръководните органи за едно по-добро и адекватно управление.
Концентрацията на усилия за по-ефективни и включващи културни политики е отговорност на институциите – въвеждането на ясни цели и определения (включително и на разбирането за култура, което очевидно има нужда от опресняване), ясни индикатори за измерването на ефективността им, изрични изисквания за отчитането на културните измерения на решенията в други области, работещи инструменти, които да осигурят публичност и видимост изпълнението на тези културни политики. От своя страна, излизането от „капсулирането“ (Ю.В./2), от затворения кръг, в който функционират различните сектори на културата е по силите на самия културен сектор, предвид добрите практики, които виждаме в различни примери от интервютата (Н.З.; Ад. Ф.; Ст. Ж.) Иновационните проекти, „въвличането по иновативен начин“ (Ю.В./6), могат да бъдат приети и като инструмент срещу по-тясното схващане за култура у нас, консервативните модели на управление, ограничаването на културното разнообразие и културното участие. И тези усилия са важни и в контекста на едно по-добро управление на културните процеси в страната, но и в контекста на европейската инициатива, която цели „решаването на проблемни области на града, използвайки културата“ (Ю.В/3) Защото, ако не бъде предварително решена или поне призната собствената проблематичност на културната сфера, дали ще могат да се използват ефективно културните инструменти за решаването на по-общи проблеми?
3.7 Изводи
Политиките за участие и разнообразие у нас са описани от респондентите като несъществуващи и това е така, защото зависещите от управленските институции фактори по осигуряване координация и условия за взаимодействие между различните субекти, които правят култура, както и възможните междусекторни партньорства (образование – култура; бизнес – култура; европейски програми – култура), от гледна точка развитие на публиките, представляват нова тема за официалната българска културна политика. Като причини са посочени, все още традиционният подход в управлението, подход на демократизация на културата, при липсващи мерки за по-голяма достъпност на подкрепяните културни дейности и привличането на публики. Приоритизирането на публичните институции се възприема като проблем от неправителствените организации, от една страна от гледна точка на качеството на подкрепяния културен продукт и липсата на реална конкуренция, тъй като нито една програма отворена за НПО не подпомага организациите за изграждането на административен капацитет, и от друга страна, от гледна точка изпълнението мисията на тези официални организации, да са обществени места, достъпни и привличащи различна публика.
Като основен извод от анализираните интервюта се налага ясно изразена проблематичност при съществуването на НПО сектора, в която ключов компонент се явява липсата на комуникация, на диалог, в който равноправно участват публичните власти, които изготвят политиките и програмите, отнасящи се към културната сфера и тези, които зависят от тях, от гледна точка на създаването на среда и условия за работата им (неправителствени творчески организации, културни индустрии, официални културни институции). Този дисбаланс в съвместното изготвяне на политики възниква от редица проблеми в областта и има за отправна точка нарушената функция на публичните власти да създават възможности, условия, които да подпомагат работещите в сферата да създават качествен културен продукт, да имат възможност за изявата му, да експериментират и осъществяват партньорства с други сектори на общественото развитие, и в крайна сметка да довеждат културните дейности, реализиращи се в българското общество, до фактор за социално и индивидуално развитие на неговите субекти.
Следващите два ясно открояващи се проблема са финансирането и неприлагането на инструменти и устойчиви политики на участие, които да развиват приоритетно средата – практики за достъп, информираност, прозрачност. Подкрепят се временни проекти, без ясни критерии за необходимостта им. Това е обвързано с представата, която поставя сферата на културата като област, която трябва да се подпомага, без да се очаква някаква възвръщаемост и социално – икономически ефект, и приоритизира подхода на демократизация на културата, за сметка на културната демокрация.
Предвид значението на културната политика за определянето на цели и приоритети, които съответно ще подкрепят или не културното участие и разнообразие, мерките които се взимат в рамките на инициативата ЕСК, насочени само и единствено към нея поставят под въпрос състоянието на сектора след приключването на годината; т.е частична подкрепа към проекти, които са насочени към популяризиране на събитието ще насочи и организациите към концентриране на ресурси в тази посока, което е възможно да остане с временни резултати. За по-дълготраен и устойчив ефект са необходими мерки, които да засилват сектора (административен капацитет) и насочват към обоснована от действителните потребности на населението дейност на обществените организации (изследователски капацитет) с оглед постигане реално развитие и промяна, които да оживят културния и социален живот в града. Необходимостта от тези мерки, следователно трябва да е предварително осъзната на управленско ниво.
Положителните ефекти от включването на град София на първия етап от състезанието за европейската инициатива, могат да бъдат очертани в следния ред:
- повече управленско внимание към културната сфера
- увеличен бюджет за култура на Столична община
- частично реформиране на програмите с културна насоченост
- по-активно включване на неправителствения сектор и видимост на неговите инициативи
- опити да бъде интензифицирана връзката с бизнеса
- актуализиране състоянието на проблеми като културната инфраструктура, културният достъп, привличането на нови публики, разнообразието, иновативността, идентичността
- акцентиране върху нуждата от развитие на статистическите данни и техните анализи в областта на културата
- стимулиране на международен културен обмен и взаимодействие
При така описаните благоприятни ефекти, можем да направим извода, че възможностите за НПО в културата се увеличават, благодарение на европейската инициатива, но това увеличение на достъп до ресурси е възможно да остане временна мярка, отново работа на парче, без дългосрочен ефект, което произтича от целенасочеността на оперативните културни програми на СО, приоритетно към ЕСК и липсата на такива програми, които да подпомогнат НПО сектора в действителните му потребности за устойчивост и сътрудничество с районните администрации, СО, официалните културни институции и т.н. Моделът „каузата следва възможностите“ въвежда негативни практики на подмяна на самата кауза и превръща творческите организации в „потребители“ на програмите. В обратния случай – те са реални участници. И това е проблем, който струва ми се се затвърждава както на национално, така и на европейско ниво (например актуалните европейски теми са активно гражданско участие и човешки права). От друга страна, ако се предоставят възможности, които не са съобразени с потребностите на творческия сектор и той не би могъл да се възползва от тях, те губят своята функция. Представата за Европа като единна и интегрирана в културно отношение се реализира не толкова чрез символите знаме, химн т.н, а с възможността за мобилност. В България неправителственият културен сектор има нужда от развитие към устойчивост, но няма програма, която да подпомага административен капацитет за организациите. При вече установената неблагоприятна среда за съществуване на българските НПО в културната сфера, едва ли би могло да се очаква да развиват дейност в „най-малко 12 държави от ЕС“, което е примерно изискване за проектно субсидиране по програма „Европа за гражданите“ (2014 – 2020).[82]Липсата на реална възможност българските организации да ползват като финансов източник европейските програми е проблем, който се отнася както към отговорните институции в България, така и към тези в Европа. Дори и при ненамеса в националните културни процеси от страна на ЕС, решенията за подпомагане на сферата трябва да са съобразени с местните потребности и насочени пряко към неправителствените организации, като създаващи както местната културна идентичност, така и общата европейска публична среда, а не да бъдат взимани от „птичи“ поглед. Това би допринесло за едно по-реално реформиране на публичните политики за култура срещу безперспективното „усвояване“ на европейски средства.
Има противоречие в прокламираната широко културна демокрация, призивите за участие и съдействие от страна на неправителствения културен сектор и това, че всъщност управленските институции ръководят процеса, отговарят и насочват културната програма на ЕСК, програмите, субсидиращи култура, а често в български условия и продуцират културни събития. Въпреки политическата риторика за гражданско участие в политиката, се наблюдават ясно изразени партньорски взаимоотношения между институциите, които споделят права, често изключвайки от реално участие неправителствените организации. Тук възниква въпросът дали гражданите, неофициалните организации са обекти на осъществяваната културна политика или субекти; дали са действителни участници в подготовката на кандидатурата на града за ЕСК или са потребители/публика на една инициатива, организирана и ръководена от публичните власти? Доколко НПО биват овластявани и овластяването не протича ли реално между самите институции? „Институции овластяват институции“ очевидно е възприет подход и на европейско ниво, както на национално и общинско. ЕК овластява национални министерства (оперативните програми), те се овластяват взаимно или овластяват общините (грантовата схема за иновативни културни събития), общини овластяват общини (включване на Югозападен регион в кандидатурата, подписване на Меморандум за сътрудничество в рамките на инициативата и т.н).
Въпреки че, на практика европейската културна идентичност, диалог и взаимообмен се гради в най-чистата си и непосредствена форма именно чрез неправителствения културен сектор и множеството партньорства и контакти, които той създава в хода на осъществяване на творческите си идеи, всъщност това остава и най-слабо подкрепяният сектор – чисто културните проекти, рядко са тема в приоритетите на програмите, извън „Култура“ (2007-2013) и „Творческа Европа“ (2014-2020); оперативен капацитет на НПО не се подкрепя, а в Структурните фондове за следващия програмен период до 2020 г. терминът „културни и творчески индустрии“ измества термина „култура“, създавайки насочващи предпоставки за все по-тясно обвързване на културата с бизнес модели.
Може да се направи изводът, че в изследвания период, подходът на СО все още се основава на концепцията на демократизация на културата, предвид факта, че продължава да генерира културни продукти, вместо насочването ù изцяло към произвеждането на културни политики и механизми за осъществяването им. Макар и все още откъслечни, се наблюдават и опити за внасяне на модели на културна демокрация. От страна на неправителствения сектор също има такива опити, които протичат отдолу-нагоре, при отсъствие на отношение и съгласуваност на общинските и държавни стратегии със сектора и сравнително рядката консолидация между самите му членове, но те се организират около тенденция да бъдат прокарвани практики на културна демокрация, не на базата на установени демократизационни модели, а на мястото на несъществуваща демократизация. Липсата на прозрачност и информираност за действията и решенията на управляващите структури, възпрепятства устойчивостта им. Оттук възможността НПО секторът да влияе и участва в културните политики е по-скоро квази-възможност. Липсата на здравословна среда за участие (информираност-консултация-участие) и ясни механизми се отразява освен навън – на публиките, на администрацията и претенциите за прозрачност на действията ù, и вътре, в самия НПО сектор. Отсъствието на политики на участие на централно ниво, законовите неуредици и несъответствия се отразяват и в невъзможността за взаимодействие между секторите. Липсата на чуваемост и неглижирането на инструментите, които благоприятстват участието, определя безсилието на неправителствените организации да се включват равностойно в писането и прилагането на политики за култура у нас. Привидното им включване, както и консервативната нагласа на ръководните органи, изразена в системата на финансиране и управление на културната сфера, отхвърля приложението на европейските културни принципи – разнообразие и участие, а с това стеснява възможностите на българската култура да бъде част от световните и европейски културни процеси.
За да бъде припознат като важен и действителен образ в културното поле, неправителственият сектор трябва да възприеме сам себе си и да се отстоява като единен субект. Подготовката за кандидатурата на града за ЕСК и чрез работата на АРС, дава трибуна за гласност и опознаване на различните действащи лица в културата. В този смисъл, културните НПО би трябвало да концентрират усилия за по-голямата им представителност и участие в тези процеси, като една възможност да бъдат припознати от управляващите органи като ефективен партньор в културната сфера. Сама по себе си европейската инициатива няма да донесе по-добри условия за партньорство на всички нива в сферата на културата, но ресурсите, които генерира са възможност за опознаване на противоположностите, за синхронизация на подобните и за въвеждане на иновативни спрямо сега съществуващите подходи в културата.
Заключение
В резултат на изпълнението на задачите поставени в началото на този дисертационен труд и след задълбочен анализ на разглежданата тема, могат да бъдат направени редица изводи.
Въпреки умората, която се наблюдава в европейски и национален мащаб от политическата проблематика, намирам за важно да не се пренебрегва значението на политиката, тъй като ценностите и интересите, които стоят в основата ù създават рамките и насоките, в които се развива дадено общество. В специфичната сфера на културните политики, прилагането на различни подходи на управление и въвеждането на едни или други мерки и механизми се отразяват и насочват, освен културното развитие и цялостното обществено поведение и модели на комуникация. Признаването на антропологичното значение на културата, води до извеждането ù от по-тесните рамки на духовна и естетическа сфера, разширява понятието към други сфери и полето на прилежащите му функции. Широката представа за културата води до възприятието ù като начин на живот – на всекидневно ниво; като икономически фактор и инструмент за стабилен растеж – на социално; като двигател за политическа стабилност и сила – на управленческо. Разгръща се в по-голямо внимание към човешките права, към значението на плурализма на социално, политическо и културно ниво, преосмисляне на демокрацията, гражданското общество и участие. Приема се, че едно отворено възприятие на културата, допускащо множествеността, другостта, различието и новите идеи, съдейства в голяма степен толерантността и мирното съвместно съществуване, основано на диалогични взаимоотношения в съвременните мултикултурни общества. Многообразието от културни идентичности е възприето като общо богатство на човечеството, което спомага разгръщането на творчески потенциал. Въплъщението на този процес в полето на културата и културните политики е осъществяването им в сътрудничество и коопериране в дух на международен диалог и обмен.
Общата културна политика на ЕС, отразена в мерките, програмите и споразуменията в областта на културата изразява споделените ценности и интереси на Евросъюза в тази насока. Синхронизацията, следването на общи демократични принципи и съвместното участие в глобалните световни процеси насочват националните културни политики в ЕС към преход от хомогенност към разнообразие. Трансформация, която ги прави по-космополитни (мрежови), по-отворени с допускането в управлението на множество гледни точки и признаване значимостта на НПО и гражданското общество, по-важни в развитието на останалите обществени сектори и въвежда преход от управление чрез подхода на демократизация на културата към управление чрез подход на културна демокрация. Новата културнополитическа практика не отхвърля напълно предишната, по-скоро я допълва и разширява. Съвременните културни политики, придържащи се към принципите на разнообразие и участие, търсят да извлекат най-доброто от двата подхода, съчетавайки демократизацията като осигурен достъп за всички до културните постижения на човечеството и културната демокрация като по-големи възможности за намеса в управленческите решения в сферата, с оглед бъдещото им развитие или равностойно допускане на непрофесионално участие в изкуствата. Респектът към елитарната култура, характерен за периода на демократизация отслабва, като се утвърждават повече разнообразни практики и всекидневното разбиране на културата като начин и качество на живот, в периода на културна демокрация. Едновременно с тези процеси се развива и друг, в който изкуствата и културата започват да се разглеждат в контекста на социално-икономическия им ефект. По този начин културата бива обвързана с икономическия напредък, със стабилността на обществата, с градската среда, с творческите индустрии. Възприетият подход я поставя в основата на инициативността, иновативността, активното гражданство и съавторство на контекста, в който живеем.
Ситуацията променя и разширява самото оценяване на културата и нейното обществено въздействие – от културно потребление към културно участие. Измерването като икономически показател за броя посещения на културно събитие се оказва недостатъчно и непълно при отразяването на редица културни форми (фолклорни и субкултурни практики, алтернативни на официалните културни продукции прояви, изкуство в градска среда), изключени в периода на демократизация на културата и признати или новопоявили се (участие и потребление на онлайн форми) в периода на културна демокрация. Включващият подход при измерване на културното участие има две основни цели: първо, да премахне съществуващи бариери и ограничения пред участието, разширявайки обхвата на неговите характеристики и второ, по този начин, да подпомогне една положителна социална трансформация и активност, за чието осъществяване се счита, че спомага именно участието в културния живот. Това от своя страна, насочва ефективното културно управление към съвместяването на различни политики на участие, които да формират нагласи и интереси към разнообразни културни форми в различни обществени групи. Политиките на участие търсят отворен и насърчаващ подход на прилагане, като гаранция за толерирането и стимулирането на многообразни и иновативни прояви и по-големи възможности за участие не само в изкуствата, но и в насоките на развитие на културните процеси.
Въпреки обществените очаквания, българската културна политика да се развива в синхрон с европейските практики в областта, да прилага специфични за културната демокрация средства, като равноправно участие и възможности за изява на всички групи в дадено общество със средствата на културата, на практика културната демократизация като парадигма, в която достъпът до културни форми, но и до ресурси за създаването и разпространението им е осигурен от държавата чрез публични средства и поради това, ограничен от представата на административния елит за култура продължава да е водещ метод за културно управление в България. Наследените от минали периоди нагласи у българите за държавна отговорност и грижа за културата като едно от обществените блага, без отношение към актуалните на деня проблеми и решения за развитие на обществото; ограничените средства за култура; стандартизираното прилагане на мерки в сферата; мнимото следване на европейските насоки на развитие и отношение към областта; ратифицирането на европейските споразумения без ефективното им прилагане в практиката; пренебрегването на механизми като достъпност, информиране, консултиране и участие се проявява в не добре установена демократизация и в неосъществена културна демокрация. Опити да бъде наложен този подход се наблюдават отдолу – нагоре; в дейността на неофициалния културен сектор в страната, който се опитва да извоюва действащи на практика европейски принципи на равни права, на реално участие в насоките на развитие на българската културна политика, на защитни и развиващи механизми за сферата у нас.
Взаимодействието между културната политика на ЕС и българската културна политика в сферата на политиките на участие и разнообразие е анализирано в дисертационния труд чрез изследване на проблематиката на базата на конкретен пример – възможностите за включване на НПО сектора в подготвянето кандидатурата на град София за програмата Европейска столица на културата през 2019 г. На базата на този пример ясно проличават несъответствията между двете насоки в управлението на културата (на ЕС и на България) – при липсваща подходяща местна среда за развитие на участие и разнообразие, и необходимостта ù за разгръщането на европейски практики, посредством инициативата. Ограничената представа за култура у нас и механичното привнасяне на европейски модели чрез различните функциониращи европейски програми без създаването условия за благоприятен климат за развитие на политики на участие (включително и такива, насочени към НПО), е възможно да има негативен ефект върху българската културна среда (устаноняване на практики на подмяна на каузата на неправителствените организации, следвайки необходимите за съществуването им субсидии), при все че европейските практики спомагат развитието на сектора и политиките на участие в страната. Описаното взаимодействие засяга поставените в контекста на дисертационния труд опозиции „потребители – участници“ и „обекти – субекти“ на културните политики. Въпреки принципа, който следва ЕС да не се намесва в националните културни политики пряко (принцип на субсидиарност), нуждата от реформи, с оглед равностойно допускане и признаване на практики на участие и разнообразие в българската културна политика, както и тяхното неосъществяване във времето, подсказва необходимост от преразглеждане на решенията за подпомагане на сферата на ниво ЕС в посока по-голямо съответствие с местните потребности и гражданско общество. Анализът откроява ясно противоречие в прокламираната широко културна демокрация, политическите призиви за участие и съдействие от страна на неправителствения сектор и видимите в практиката методи на по-скоро авторитарно управление, което търси да взаимодейства с институциите, изключвайки от реално участие неправителствените организации.
Ползвана литература:
Адорно, Т. Култура и администрация. В: „Идеи в културологията” Т.2, Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, София, 1993
Адорно, Т., Хоркхаймер, М. Диалектика на Просвещението. ГАЛ-ИКО, София, 1999
Алмънд, Г., Вмерба, С. Гражданската култура. Гал-Ико, София, 1998
Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Критика и хуманизъм, София, 1998
Андреева, Цв. Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване. Медии и обществени комуникации, бр.1, 2008 www.media-journal.info/?p=item&aid=12 (XII. 2008)
Ападурай, Арджун. Свободната модерност: Културни измерения на глобализацията. ЛИК, София, 2006
Бенхабиб, Ш. Ситуиране на Аз-а. Критика и хуманизъм, София, 2001
Бенямин, Валтер.Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост. – В: Озарения. Критика и хуманизъм, София, 2000
Бурдийо, Пиер. Практическият разум. Критика и хуманизъм, София, 1997
Вълковски, Юрий. Въздействие върху законодателния процес в България. В: – Изкуство, политика, промяна. Културни политики в Югоизточна Европа. СемаРШ, София, 2005
Гаврилова, Десислава. За държавата, държавния и недържавния сектор в областта на културата. Култура, бр.14, 5 април 2002
Гаврилова, Райна., Еленков, Ив. Към историята на гражданския сектор в България. Изследване на гражданския сектор, Фондация „Развитие на гражданско общество” със съдействието на „Граждански институт”, номер 2, пролет 1992
Гаврилова, Райна. Културната политика в България: опит за систематизация. Култура, бр.14, 5 април 2002
Еленков, Иван. Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими. Институт за изследване на близкото минало. София, 2008
Желева, Станка. „Sofia Contemporary или много шум за нищо …“, в-к Култура, бр. 41, 30.11.2012 www.kultura.bg/bg/article/view/20362
Игълтън, Т. Идеята за културата. Критика и хуманизъм, София, 2003
Йотов, Ст. Етика и мултикултурализъм. Градивни скици и елементи. АГАТА -А, София, 2004
Кабаков, Ив. Право на културно многообразие. Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2004
Казаларска, Светла. Памет и история в музея. Музеификацията на комунизма в Централна и Източна Европа след 1989 г. ДИСЕРТАЦИЯ за присъждане на образователна и научна степен „Доктор”. Софийски университет „Св. Климент Охридски”, 2010
Кастелс, М. Възходът на мрежовото общество (Том I). ЛИК, София, 2004
Краснодембски, Зджислав. Постмодерните дилеми на културата. Стигмати, София, 2004
Куюмджиева, Ива. Стоева, Н. Институции и среда за развитие на съвременното българско изобразително/визуално изкуство (анализ на резултатите от емпирично културологично изследване, проведено през май-август 2005 година) Достъпно на: www.liternet.bg
Ландри, Ч. Културната политика в България: доклад на експерти. Страсбург, Съвет на Европа. 1997
Лаш, С. Критика на информацията. София: ИК Кота, 2004
Лиотар, Франсоа. Постмодерната ситуация. Наука и изкуство, София, 1996
Мандел, Б. Да градим мостове: Включване на нови социални групи в изкуството и културния живот. Бъдещи предизвикателства към мениджърите на културата – В: Възможности за творците. Културният и арт-мениджмънт пред социалните предизвикателства. Университет Оксфорд Брукс, 2008
Морен, Едгар. Духът на времето. Изд. „Хр. Ботев”, София, 1995
Културни нагласи и потребление на културни продукти на българите. Национално представително проучване на НЦИОМ по поръчка на Национален фонд „Култура”, 2005
Постър, М. Глобални медии и култура. В: Социологически проблеми, 2008, 3-4
Рот, Франсоа. Изобретяването на Европа. Изд. Кралица Маб, София, 2008
Серто. М. Изобретяване на всекидневието. ЛИК. 2002
Стену, К. ЮНЕСКО И ВЪПРОСЪТ ЗА КУЛТУРНОТО РАЗЛИЧИЕ: Равносметка и стратегии, 1946 – 2004 г.Изследване въз основа на подбор на официални документи. Отдел за културни политики и диалог между културите, ЮНЕСКО, 2004
Стоева, Нели. Културни събития в 8-те периферни райони на столицата www.sofia2019.bg/sites/default/files/Nelly%20Stoeva%20Doklad%20Periferia.pdf 2011
Стоичкова, Татяна. Културни политики и културен мениджмънт. Унив. изд. „Н. Рилски”, Благоевград, 2002
Стоичкова, Татяна. Транснационални измерения в културната политика на Европейския съюз. В: – Граници на културологията. Унив. изд. „Н. Рилски”, Благоевград, 2010
Тейлър, Чарлс. Мултикултурализъм. Критика и хуманизъм, София, 1999
Томова, Биляна. Гледането на телевизия е най-масовото национално занимание. В: Информационен бюлетин „Култура”. София, 2005
Томова, Биляна. Културна политика и гражданско общество. Политики, бр.10\11 www.politiki.bg/?cy=228&lang=1&a0i=223839&a0m=readInternal&a0p_id=899)
Федърстоун, М., Лаш, С., Робертсън, Р. Глобални модерности. Критика и хуманизъм, София, 2004
Хабермас, Ю. Морал, право, демокрация. ЛИК, София, 1999
Хабермас, Юрген. След войната; Прераждането на Европа. Култура, бр. 27, 04. 07. 2003
Хабермас, Юрген. Постнационалната констелация. Критика и хуманизъм, София, 2004
Хелд, Д. Демокрацията и глобалният ред. От модерната държава към космополитното управление. Критика и хуманизъм, София, 2004
Хофстеде, Х. Култури и организации. Софтуер на ума. Междукултурното сътрудничество и значението му за оцеляването. Класика и Стил, София, 2001
Христова, Св. Културните права – между законите и практиките. Култура, бр.28, 22.07. 2005.
Шутеу, Корина. Културни политики в преход. В: – Изкуство, политика, промяна. Културни политики в Югоизточна Европа. СемаРШ, София, 2005
Ползвана литература на английски език:
Adonnino, P. A People’ s Europe. Reports from the ad hoc Committee. Bulletin of the European Communities. Supplement 7/85 www.aei.pitt.edu/992/ , 1985
Bennett, Tony, “Putting Policy into Cultural Studies” In: Сultural Studies
Edited by Lawrence Grossberg, Gary Nelson, Paula Treichler. 1992, (23-37)
Bennett, T. Differing diversities: transversal study on the theme of cultural policy and cultural diversity. Cultural Policy and Action Department. Council of Europe Publishing. November 2001 www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/culture/completed/diversity/EN_Diversity_Bennett.pdf
Duelund, Peter. CWE Think Piece: The Impact of the New Nationalism and Identity Politics on Cultural Policy-making in Europe and Beyond. Council of Europe, 2011 www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/CWE/CWE_Duelund_EN.pdf
ЕВ77 Sp.2012 EUROPEAN CITIZENSHIP. REPORT. Standard Eurobarometer 77
Spring 2012 www.ec.europa.eu/public_opinion
ESSnet – CULTURE. European Statistical System Network on Culture. FINAL REPORT. September 2012, Luxembourg (LU) www.epp.eurostat.ec.europa.eu/portal/page/portal/culture
Evrard, Roux 2005: Evrard, Yves, Roux, El. Culture vs. luxury: the paradoxes of democratization. Based on the communication to the 3rd International Conference on Cultural Policy Research, HEC Montreal, August 25-28, 2004
www.iae-aix.com/fileadmin/files/cerog/wp/710.pdf (IV. 2005)
Ex-post evaluation of 2010 European Capitals of Culture. Final Report for the European Commission DG Education and Culture. August 2011
www.ec.europa.eu/culture/documents/pdf/ecoc/ecoc_2010_final_report.pdf
The 2009 UNESCO Framework for Cultural Statistics. Published in 2009 by:
UNESCO Institute for Statistics www.unesdoc.unesco.org/images/0019/001910/191061e.pdf, FCS 2009
Germann Avocats (Geneva) and multidisciplinary research team 1. Implementing the 2005 UNESCO Convention on the Diversity of Cultural Expressions in the European Union. 2010 www.europarl.europa.eu/studies
Keaney, Emily. From access to participation. Cultural policy and civil renewal. Institute for Public Policy Research. UK. 2006
Laitio, Tommi. COUNTING WHAT COUNTS. Report on the CultureWatch Europe conference on “Cultural Access and Participation – from Indicators to Policies for Democracy”, Helsinki, 30 June 2012 www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/cwe/HelsinkiReport_en.pdf
Logan, T., Keaney, E., Consuming digital arts: understanding of and engagement with arts in the digital arena amongst the general public. Qualitative research report. Synovate, Arts Council England, 2009 Достъпно на: www.artscouncil.org.uk
Manovich, L. Software takes command. Достъпно на: www.lab.softwarestudies.com/2008/11/softbook.html, 2008
McQueen, David. Brief to the cultural policy review committee www.pi.library.yorku.ca/dspace/bitstream/handle/10315/6212/McQueen_1981.pdf (29.V.1981)
Matarasso, Fr., Landry, Ch. Balancing act: 21 strategic dilemmas in cultural policy. Strasbourg: Council of Europe. (Cultural Policy Note No. 4 ). 1999
Morrone, A. Guidelines for measuring cultural participation. UNESCO, Institute for Statistics, December, 2006
Palmer-Rae Associates. European Cities and Capitals of Culture. Study Prepared for the European Commission, 2004 Достъпен на: www.ec.europa.eu/culture/key-documents/european-capitals-of-culture_en.htm
Doh Chull Shin and Rollin F. Tusalem. The Cultural and Institutional Dynamics of Global Democratization. A Synthesis of Mass Experience and Congruence Theory. Taiwan Journal of Democracy, Volume 3, No.1: 1-28. www.tfd.org.tw/docs/dj0301_new/001-028-Doh%20Chull%20Shin.pdf (VII. 2007)
Shore, Cris. The cultural policies of the European Union and cultural diversity. In: – Differing diversities: transversal study on the theme of cultural policy and cultural diversity. Cultural Policy and Action Department. Council of Europe Publishing. November 2001 www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/culture/completed/diversity/EN_Diversity_Bennett.pdf
Strinati, Dominic. An Introduction to Theories of Popular Culture, Routledge, London. 1995
The European Capitals of Culture (ECoC) Post-2019 Online consultation. Report. 2011 www.ec.europa.eu/culture/our-programmes-and actions/doc/ecoc/online_consultation_analysis_results.pdf
The State of Cultural Cooperation in Europe. Report. Interarts Foundation, EFAH, 2003
Varbanova, Lidia. Culture and the Structural Funds in Bulgaria. European Expert Network on Culture (EENC) Paper, August 2012
Webster’s World of Cultural Democracy www.wwcd.org
Well-being – Aggregate Report. Well-being – Aggregate Report . Eurobarometer Qualitative studies. September 2011 www.ec.europa.eu/public_opinion/archives/quali_en.htm
Williams,Raymond. Culture and society. 1780 – 1950. Anchor Books
Doubleday & Company, Inc. Garden City, New York, 1960
Web страници:
eur-lex.europa.eu/bg/treaties/index.htm Достъп до правото на ЕС
www.coe.int/culture Съвет на Европа
www.unesco.org Страница на ЮНЕСКО
www.europarl.europa.eu/ Европейски парламент
www.ericarts.orgERICarts – международна неправителствена организация в сферата на културните политики и тенденции
www.ifacca.org IFACCA – международна неправителствена организация в сферата на управлението на ресурси в областта на публично финансираните изкуства
www.interarts.net Interarts – международна неправителствена организация, съдействаща развитието на културния сектор и културните политики
www.eurocult.org Европейска културна фондация
www.encatc.org ENCATC – международна неправителствена организация в сферата на културния мениджмънт
www.culturalpolicies.net Компендиум за културни политики и тенденции
www.nsi.bg Национален статистически институт
www.geert-hofstede.com Официална страница на Хеерт Хофстеде
www.ncf.bg Национален Фонд „Култура”
www.mc.government.bg Министерство на културата, България
www.ec.europa.eu/dgs/education_culture Програмите „Творческа Европа“ и „Еразмус+“ (2014-2020), ЕС
www.osf.bg Институт „Отворено общество”
www.opendata.bg Електронен сайт с изследвания на институт „Отворено общество“
www.internetworldstats.com Статистически данни за Интернет потребление
www.europeana.eu – Europeana, европейска дигитална библиотека за култура
www.lille2004.com Проект за културен обмен на Лил (Европейска столица на културата 2004 г.)
www.riga.lv/media/dokumenti/ekg_2009_book_eng_FIN.pdf
Апликационна форма на Рига (Латвия) за ЕСК
www.sofiaculture.bg/index.php?show=dokumenti_k СП „Апликационни форми“
www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f26503.pdf СП „Култура“ 2013
www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f27916.pdf Решение за подпомагане културата в 9 направления по СП „Култура“ на заседание №38/11.04.2013 г. на СОС
www.sofiaculture.bg/files/Kulturen_Kalendar_2011_Prioriteti_final.pdf
Приоритети „Културен календар“ 2011
www.sofia.bg СП „Европа“
www.ec.europa.eu/culture/our-programmes-and-actions/doc413_en.htm Решение на ЕК за ЕСК до 2019
www.plovdiv.bg Официален сайт на община Пловдив
www.gabrovo.bg Официален сайт на община Габрово
www.sofia-da.eu/images/stories/resources/sofia-creative_capital_strategy.pdf
Стратегия за развитие на културата на София „ Творческа столица“ (2013 – 2023)
www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f27769.pdf Отчетен доклад за дейността на Асоциация за развитие на София 2012 г. достъпен на 18.10. 2013 www.edno.bg/index.php/misiyaПлатформа за изкуства и култура ЕДНО
www.watertowerartfest.com/ Сдружение ИМЕ
www.easyartbg.com Фондация „Easyart“
www.funkt.eu Студио funkt
www.sofia-da.eu Асоциация за развитие на София
www.sghg.bg/ Софийска градска художествена галерия
www.americaforbulgaria.org/ Фондация „Америка за България“
www.creativeentrepreneurshipblog.wordpress.com/ Фондация за градски проекти и изследвания
www.zapadenparkfest.bg/index.html Фестивал за изкуство на открито Западен парк
www.edno.bg/sofia-contemporary-2013/za-festivala Фестивал за изкуство в публичното пространство: Sofia Contemporary
www.sofiacouncil.bg План за изпълнение към Стратегията за развитие на културата в София 2013 – 2023, достъпен към 02.12.2013 г. единствено на страницата на СОС; Приложение №2 към решение №640 по Протокол №32/20.12.2012г.
www.sofiaculture.bg/files/Principi_Kalendar_2013.pdf Календар на културните събития на Столична Община. Мисия, цели, принципи, приоритети, критерии за оценка
www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f26503.pdf Съдържателен обхват на СП „Култура“ през 2013 г.
www.ec.europa.eu/citizenship/news-events/news/06112013_callforproposals_en.htm
Програма „Европа за гражданите“ 2014-2020
Приложения
Приложение 1:
Интервюта
Асен Асенов „ЕДНО“ ЕООД – платформа за изкуства и култура
Като изключително тежка, поради факта, че липсва национална стратегия за култура, липсват пространства за култура за независими организации, в същото време всички държавни културни структури показват единствено и само собствена продукция и достъпът до техните локации е, на практика, невъзможен, тъй като наемите са непосилни за неправителствените организации. Единствено и само благодарение на работата на община София, която има най-напредничавата културна политика в страната, в София има някакво видимо раздвижване в сектора.
Доста добро. Предполагам, че знаете, че наскоро беше създадена Асоциация на фестивалите в България, където комуникацията е много добра. Всъщност, ние обединихме усилията си и в момента комуникираме от името на всички организации с основните структури, от които зависи развитието на сектора: Министерство на културата, общините, бизнесът… Освен това, за своето кратко съществуване асоциацията вече направи един международен форум, на който покани експерти, които да споделят международния опит. Той беше чут от българските представители на администрацията, от Министерство на културата и Столична Община, както и от общините на Варна, Габрово, Пловдив, Русе.
Икономическата криза, всъщност, драстично намали подкрепата за културни събития в София. Тук трябва да кажем, че над 95% от търговските компании не се отнасят към спонсорството като към спонсорство, реално, тъй като те гледат на подкрепата на културни събития като на покупка на рекламни площи и отношението им към тези договори е като към търговска сделка. Все още липсва натрупване, но така или иначе, благодарение на нашите конкретни усилия и това, че ние имаме екип, който се занимава именно с тези партньорства, с търговските компании, успяваме да генерираме значителни за българския контекст средства, но много малки, от гледна точка на необходимостта да се генерират бюджети, които да направят българските събития истински международни (това за мен, означава събития, които привличат международна публика, а не събития, които привличат международни участници само).
Според мен е необходима много радикална реформа в МК, което е основната спирачка за развитието на съвременната култура в страната като цяло. Доста традиционно, доста остаряло и овехтяло е разбирането на МК. То има нужда от много сериозна реформа и от много сериозен мениджмънт. Огромна част от средствата от държавния бюджет отиват за поддържането на една много стара, наследена от времето на социализма, на практика неработеща система от културни институции в цялата страна, много голяма част, от които или почти не генерират съдържание или генерират съдържание, което е абсолютно неконвертируемо извън страната.
Да, имаме един проект по програма Култура, който реализирахме миналата година, в рамките на Sofia Dance Week. Той беше в колаборация с две културни организации, едната от Унгария, другата от Литва. В момента работим по един проект, който се финансира от структурните фондове на ЕК, свързан със създаването на иновативни културни събития, който е съвместен проект със СО.
Най-различни биха могли да са резултатите. Така зададен този въпрос не предполага да получи конкретен отговор, по простата причина, че ползите са в ръцете на екипите, които ще управляват ЕСК. Този проект може да бъде грандиозен провал или грандиозен успех. Като цяло, можем да говорим за потенциала, който този проект дава и той е, че може да генерира много сериозно политическо внимание и внимание от страна на бизнеса към културата, което според мен е нещо, от което българската културна сцена изключително много се нуждае. От друга страна този проект може да бъде много сериозна възможност за българския град, който ще спечели титлата ЕСК да позиционира не само себе си, а цялата страна на европейската и световна карта, тъй като в момента България и всички български градове са откъснати от всички културни процеси в Европа и другите континенти.
Нашата организация е инициатор на кандидатурата на София за ЕСК и е включена в процеса на много нива: ние участваме както на концептуално ниво, така и в изготвянето на стратегия за кандидатура на София. Също сме дали конкретно предложение за това каква да е темата на софийската кандидатура. Отделно от това, както сте забелязали нашите ивенти изцяло подкрепят кандидатурата на София. Така например Architecture Week беше посветен изцяло на културната инфраструктура именно в контекста на кандидатурата на София – един много важен въпрос не само за София, но и за всички български градове, тъй като със сегашната си културна инфраструктура не са способни да поемат нуждите на такава платформа, каквато е ЕСК.
Моите очаквания към инициативата са много големи, но това би означавало, че и разочарованията ми ще бъдат големи. Но да кажем, че моето очакване е София да спечели титлата ЕСК и да можем да позиционираме дългосрочно града като платформа за взаимодействие на млади артисти от различни континенти. Моите очаквания са също тази платформа да създаде устойчиви партньорства с чуждестранни културни организации, да образова цяла дузина нови културни мениджъри, да развие качеството на културното съдържание като цяло.
Разширяването на публиките със сигурност е тема и тя не е тема на София, а на всички градове в страната. Публиките за много от изкуствата, като изключим най-традиционните за България, като например театъра, са изключително стеснени. Има изкуства, които на практика, нямат почти никаква публика в България, а са изключително добре развити по целия свят и причината за това е липсата на подкрепа през годините от страна на държавата и липсата на културна стратегия. Но аз мисля, че това е една от многото цели, които независимо кой град ще спечели титлата, трябва да бъдат изпълнени. Целите са много, като започнем от подобряване на културната инфраструктура, тъй като в момента от гледна точка на техническо обезпечение тя е изключително изостанала, независимо дали говорим за галерии, театри или друго; на второ място – обмена и колаборацията с международни организации, излизане на международните сцени, участие на международни фестивали. Това е много ключов проблем на сцената като цяло, българските театри не участват в копродукции с европейските театри, което е традиция на европейската сцена. Не на последно място, колкото и скандално да прозвучи това, като цяло качеството на културния продукт в България е доста ниско, така че може би една от най-важните цели, която е обща за цялата страна, е повишаване на качеството на културния продукт.
Аз не разбирам какво значи комерсиална културна продукция. Може би това е да кажем продукцията, която правят музикалните фестивали, популярните музикални фестивали. Но това също има своето място. Аз лично съм много вдъхновен от проекта, който Бургас реализира в тази посока, защото Spirit of Bоurgas е едно комерсиално културно събитие, с изключително добри ефекти за града. Разбира се, че трябва да се развива цялата палитра, това са нива на достъп до културен продукт, които публиките развивайки се, ще могат да прескачат. Според мен, целите на всеки град би следвало да са различни, тъй като спецификите на всеки град са различни. Аз лично бих заложил на това, в стратегиите на градовете да има много по-конкретни визии, много по-ограничени от гледна точка на периметър на действие. Бих избрал една определна тема за всеки град. Така както град Холон в Израел развива единствено и само темата за дизайна, аз лично бих правил това, ако бях на мястото на някой от кметовете на тези градове. Защото малките градове нямат ресурса да развиват много теми. За сравнение: бюджета на Виена само за култура е равен на общия бюджет на София, което значи около милиард и половина.
Убеден съм, че ще се отрази, още повече, аз не мисля, че има град, който ще кандидатства сам. По-скоро ще участват градове заедно с региони. И, ако София също кандидатства по този начин, това със сигурност ще донесе позитиви за региона на София, където така или иначе в културно отношение има много неща, които могат да бъдат направени.
В никакъв случай. Смятам, че в момента, държавните структури са изключително привилегировани – националната филхармония, държавните театри, националната опера, тъй като те получават много субсидии за всеки продаден билет и отделно, техните разходи са гарантирани от бюджета още в самото начало на годината. Според мен трябва да има равнопоставеност между държавните и независимите платформи за култура, защото това ще създаде истинската конкуренция на културния пейзаж в страната.
Разбира се, че съществува такава връзка и без сътрудничество в тази област няма как да има много успехи по отношение на разширяването на публиките.
Точно обратното се прави. Мисля, че политиката на МК е изключително дискриминационна в това отношение, арогантна и в крайна сметка е довела до тоталната си изолация от много културни активисти и организатори на културни събития. Комуникацията е напълно спряна, тъй като министерството или въобще отказва диалог с независимите културни платформи или обещава неща, които никога не изпълнява, т.е. няма как да има развитие в комуникацията при тези обстоятелства.
Изключително голяма. И аз мисля, че СО е много добър пример за това какви могат да бъдат последиците от реформи в културния сектор, с което не казвам, че културният сектор в София е напълно реформиран, казвам само, че София е единственият град, в който е стартирал ходът на реална реформа в областта на културния сектор.
За съжаление, аз смятам, че самата ЕК няма много ясна визия по отношение на това какво е бъдещето на ЕСК и това е и причината да са толкова неравномерни различните столици. Има все по-малко успешни проекти и все повече неуспешни проекти. За съжаление опасността да бъде политизирано събитието е съвсем реална и това се случва в доста по-цивилизовани държави от нашата, като например Естония, където изцяло беше политизирана темата. В последния момент беше сменен екипа, който дефакто е спечелил кандидатурата на Талин. В Турция имаше подобна ситуация. Като цяло опасностите са много, особено в страна като България, но това не е причина да се откажем на този етап да работим за добрата възможност на случване на ЕСК. Всички усилия трябва да се насочат натам, защото това е една платформа, която може да генерира много интерес, много финанси, не само общински, а и други, и ако тази платформа се изгражда от самото начало от гледна точка на устойчивост, на процеси, които могат да продължат и в бъдеще, разбира се, категорично трябва да се инвестират усилия в тази кандидатура.
Това, което искам да кажа е, че ЕСК не е панацея. Това е една брошка, която ЕК закача на някакви градове. Оттам нататък в ръцете на самите градове е резултата, така че всеки сам е отговорен за това, което ще му се случи, възможни са много различни изходи.
Много е важно тази програма да бъде интересна не само за българите, не само за гражданите на ЕС, а за много хора извън ЕС. Аз гледам на ЕСК като на една възможност ЕС да представи своето многообразие пред света и да колаборира със света. Тоест, моето разбиране е, че ЕСК в никакъв случай не бива да се заключва в границите на Европа, това би било точно толкова късогледо и недалновидно, колкото да направим програма, която да таргетира само гражданите на София и на България, когато правим ЕСК. Светът е едно много малко място и колкото повече хора си колаборират за добрите идеи, толкова по-големи и важни резултати ще има в следствие на тези процеси.
Аз лично вярвам, че София ще бъде ЕСК през 2019. Въпреки, че имам сантименти към много от другите български градове – обичам много Пловдив, обичам много Варна, обичам много Велико Търново. Всеки от тези градове би могъл да бъде ЕСК, разбира се, но ако трябва да погледнем истината в лицето, ще видим, че както София, тези градове дори в по-голяма степен, имат проблем с културната инфраструктура. Аз съм песимистичен, че тези проблеми могат да бъдат решени, няма как да имаш един театър и да бъдещ ЕСК. Връщам се от Сеул, където само в един квартал на Сеул имаше 200 театъра. Същото е валидно по отношение на човешкия ресурс. Всички много добре знаят, включително хората, които се занимават с кандидатурите на тези градове е, че една огромна част от творческия потенциал на страната е концентриран в София, по обективни причини, една огромна част от културните мениджъри, доколкото ги има в България, са концентрирани в София, една огромна част от творците са концентрирани в София. За мен, не е толкова важно кой е българският град който ще стане ЕСК, за мен, е много по-важно, този град да донесе истински бенефит за България, защото тази кандидатура може да бъде много голям провал. Очакванията са много големи, капацитетът за реализация е много малък, подготовката е много ниска и разочарованието може да бъде много голямо. И моето лично мнение е, че ако погледнем истина в очите много лесно ще видим, че София е най-добрата възможност, въпреки че градът няма архитектурните забележителности, които има Търново, които има Пловдив, няма морето, което има Варна. Но ЕСК е преди всичко съдържание, културно съдържание и добра идея. ЕСК не е туристически продукт в класическото разбиране. За ЕСК няма да дойдат хора, които ще искат да разглеждат стария град, ще дойдат хора, които ще искат да видят интересен културен продукт. А те много лесно могат да отидат до Пловдив с автобус за един час, за да го разгледат. Пловдив със сигурност ще има бенефит, ако София е ЕСК, нямайте никакво съмнение. Но нека да си кажем всички заедно, че е много по-лесно да концентрираме услията си в един град, който има много по-големи шансове и да работим за него, отколкото да разпръскваме енергия там, където няма много смисъл от гледна точка на качество на реализацията. Аз не вярвам, че другите градове и не искам по никаъв начин да ги засегна, но не вярвам, че те имат реален капацитет да реализират по добър начин този проект.
02. 01. 2013 г.
Ния Пушкарова, Сдружение ИМЕ, Water Tower Art Fest
Правим международен фестивал за съвременно изкуство. Веднъж в годината се събират артисти от цял свят и представят съвременно изкуство у нас, като целта ни е, чрез изкуството да обживяваме занемарени пространства в града, обикновено с архитектурна или историческа стойност. Опитваме се да провокираме и по-широко гражданско участие, активност за изграждането на среда, в която ще ни е приятно да живеем.
Ние постоянно инициираме събития, в които да имаме обмен и обратна връзка с други колеги в сфеата на културата и изкуството. Непрекъснато участвам в инициативи за разпространение на дейността ни, особено за социалната страна на въпроса – за изполването на занемарените сгради и превръщането им в арт инфрастуктура: Западен парк форум, Звено панаоки щанета форум и др. Отделно и международните ни прояви, които са много важни за нас, от гледна точка изграждането на мрежи и нови партньорства – artists run initiatives в Белград, Полша, Швеция, Испания и др.
Имаме огромна нужда от помощта на доброволци, правим презентации и работим с мрежи от такива (Time heroes). Пускаме също и отворена покана за доброволци, като им обясняваме на среща отговорностите и приоритетите ни. Имаме си и координатор доброволци. Те остават изключително доволни – имат възможност за директна комуникация с международните артисти. След това ги приобщаваме към екипа си.
Вече сме в мрежа от такива инициативи – artists run initiatives, различни европейски организации и артисти. Имаме многобройни представяния из Европа на нашия фестивал. Имаме и участие на най-големия панаир, където са представени организации на независими артисти – Supermarket art fair, Sweden и други. Колаборацията с творци от Европа и извън нея и комуникацията с артисти и артистични организации е мисия на нашето сдружение. Целим обмяна на опит и добри практики за въздействие върху обществото и градския пейзаж със средствата на съвременното изкуство.
Почти обречена кауза – няма структура, по която да се сформират подпомаганията към точно такива организации. Всеки може да направи неправителствена организация в сферата на културата и да вземе грант. Никой с никой почти не иска да работи, защото са в реална конкуренция за финансиране. Крадат се идеи. Не се мисли общо за проблемите, не се излиза с платформа, защото не може да се излезне вън от собствената локална сцена и да се гледа на нещата по-общо и универсално. Случват се такива срещи на организации, но на колкото от тях да съм била се опира до финансиране и дискусията спира дотам. Като цяло, няма амбиция и последователност в действията на неправителствения сектор. Няма воля за обединение даже и по смислени за всички ни въпроси. Затова ние работим на лична основа. Изграждаме контакти със смислени хора, както от София, така и от страната. Опитваме да се мотивираме взаимно.
Ползата от спиране на поръчката засега е формирането на тази асоциация, ще видим колко полезна тя ще бъде и за кого. Аз самата съм в управителния съвет, но съм единствен представител на алтернативния независим модел на фестивали – таксата е доста висока за членуване и много хора не могат да я платят. Пренасочването към художествените училища пак е по-добър вариант, стига да стигне дотам. Но, аз имам предвид и друга липса на приемственост – в идеите, действията на неправителствения сектор у нас. Някои работят от години с дадени идеи, но хаосът, който цари у нас дава възможност да се разпиляват ресурси без някаква крайна цел. И в това участват и общини, и държава…
Сега се изгражда такъв път между държавните, местните власти и неправителствения сектор. Преките примери за подкрепа са взаимоотношенията ни със Софийска община, дирекция Култура, която за шеста поредна година ни подпомага финансово макар и с не големи суми. Администрацията е все още прекалено тромава, за да може да направи възможна добрата комуникация с неправителствения сектор в културата, а и самият сектор няма достатъчно добра база данни за структурата на държавната и местна власт относно инструментите за взаимодействие. Като цяло, няма достатъчно амбицирани лидери измежду неправителствения сектор – все още „администрация“ се мисли като мръсна дума в артистичните среди и обратното също – за артистичните среди из администрацията. С бизнеса също все още тези опити са много плахи и не достатъчно информирани са и двете страни. Има реална заплаха самите преговори да бъдат монополизирани от лица представящи се за неправителствен сектор, а всъщност дейни в едноличния търговски принцип. В частност имаме добри връзки с бизнеса. Работим с бартерни сделки или отстъпки за услуги за нашият фестивал. Това са отделни инициативи.
Премахване на пречките от административен характер са първият фактор за успешен диалог в обществото, но и от двете страни са необходими усилия. Напоследък се говори за арт икономика, която би могла да даде един добър пример на творците и заедно с това, креативност в държавността – достатъчно гъвкава културна политика, взаимодействие на целия държавен апарат – министерства, общини и парламент за смислено подреждане на приоритетите както в културната, така и в обществената сфера. Изграждането на независима система и в същото време в унисон с европейската практика е възможно, стига да има политическата воля и достатъчно информираност у артистичните среди. Също дейна гражданска позиция у публиката. Но това е един дълъг процес, който няма пердначертан път и зависи от всички нас.
Все още не.
Това би допринесло достатъчно добри разбирания по споменатите по-горе въпроси. Също и едно ситуиране на значимостта на културата с всичките и асоциирани признаци, но само това не е достатъчно, защото институционализирането на процеса, по който път вървим за емблемата Столица на културата, ще изведе само извадката от по-горе споменатите лица преобразували се в неправителствени сектор, деен в клтурата за усвояване на средства. Растежът е неминуем въпреки това. Но, за да се превърне в устойчива практика, креативният сектор в лицето на самите творци трябва да се мобилизира за създаване на процеса още от сега, за да не остане на заден план в една „културна столица”, без особено значима култура за нас самите.
Сътрудничеството, пак казвам, с други неправителствени организации е вследствие от лични познанства и контакти. То по никакъв начин не определя работата по кандидатурата на София. Има известни разговори относно значимостта на нашето събитие в тона на кандидатурата на София, но не сме включени директно в определянето на процеса. Независимите организации са призовавани да дават идеи за годината (след 10 години), а всъщност всеки иска да свърши това, което е започнал. Общината прави усилия за диалог със сектора, но така или иначе Асоциацията за развитие на София не е определила качествените си партньори, а работи с набор от известни марки, като това според мен не определя целия диапазон на културни продукти в столицата. Няма даже достатъчно директна комуникация със сектора от тяхна страна. Ще ви дам пример: Аз бях предложила концепция за фестивал по схемата за иновативни събития на ОП „Регионално развитие“, но кандидатурата ми беше спряна по абсурдни мотиви (кулата нямала изяснена собственост). На практика, даже не си направиха труда да разберат смисъла от нашия фестивал, който не се помещава само във Водната кула, а обживява занемарени пространства из цяла София, а и извън нея, но така или иначе това “трябва” да е приоритет на една единствена организация сега вече в светлината на „София Контемпорари“. Има вече доста възмутени от това събитие и аз се присъединявам към тези критики[83].
Очаквам средствата за култура да започнат да се разпределят по-разумно. Включването на АРС и общината по структурирането на целия процес е много важно. В крайна сметка, очаквам да се работи повече и с по-ясни цели.
Категорично, не! Ако вземем пример с нашия фестивал, всеки казва супер е да го има, правиш страхотни неща… Но това, към което се стремим, вече години не може да се случи – искаме да развиваме мрежа от арт резиденции, да създадем и такъв център на територията на София. На практика, комуникацията с министерството, и с общината е много бавна, тромава, понякога и невъзможна. Така минават години, от среща на среща, от опит на опит.
08. 01. 2013 г.
Станка Желева, Фондация „Еasyart“
Работата ни е ориентирана към децата, но сме наясно, че чрез тях ангажираме и родителите. Първоначално искахме да създадем арт пространство за изява на млади български автори, които работят съвременно изкуство. Оказа се, че всъщност няма изградена публика за съвременно изкуство в България, то е неразбираемо. Хората, които се занимават с това, са всъщност тесен и доста затворен кръг, който със самочувствието си по-скоро отблъсква потенциалната публика, отколкото да я привлича.
Не рекламираме толкова, колкото залагаме на положителните емоции от нашите инициативи. С всяко идване в музея, децата стават все по-одухотворени. Ние им предлагаме да изберат картина от изложените в музея, която да нарисуват. По този начин създаваме връзка. Те не само я виждат, те я гледат, и често се случва, когато детето мине покрай картината да каже: „Я, това е моята картина!” Родители се интересуват в кои училища върви проектът „Изкуство в училище”, за да запишат децата си в тях и много други подобни примери. Посещенията на „Детски панаир” нарастват лавинообразно и на последния през септември 2012 г. изпаднахме в ситуация спешно да набавяме материали, тъй като подготвените и за двата дни на фестивала, свършиха още първия ден следобед.
Абсолютно против съм експлоатацията на доброволците от редица организации в сегашните български условия. Нито е редно, когато правиш с държавни пари, т.е на данъкоплатците, фестивал, детските ателиета да са платени, нито да се използват младите хора без заплащане. Те виждат с какви пари правят инициативите си някои колеги, но отказват да им платят дори и малка сума – това е много порочна практика. Смятам това за неморално. Ние гледаме да дадем самочувствие на младите – 70% от хората, които са ангажирани с нашия фестивал са под 25 години, плащаме за ангажимента им и те имат стимул да работят всеотдайно, а не да се чувстват използвани.
Решихме, че трябва да започнем от публиката, от децата, от техните родители. Това е един актуален проблем, изобщо в областта на изкуствата. В България сякаш няма усещане за стойността и значението на публиките. Знаете, много музеи например не работят в неделя, въпреки че това е най-вероятният ден за посещението им от гледна точка на свободното време на посетителите. Това, което се случва в цял свят – безплатно детско ателие в музея, тук се оказа проблем. Един месец преговаряхме с Националната художествена галерия да влизат безплатно деца и родители един път седмично.
Кандидатствахме по програма „Култура” на Столична община. Тя ни подкрепи за два фестивала с 5 000 лв., макар да потвърди, че сме били от най-успешните проекти. Само за един фестивал, „Америка за България” ни дава 50 000 лв. Смятам, че и в културата има монополи, частни интереси и страхотно лобиране. Из цяла Европа културната стратегия е култура и деца – това са основни приоритети, защото ако не възпитаваме с култура и изкуство децата си – това навън е производно от това, че години наред никой не си е направил труда да им покаже света през изкуството. Не може един билет в НХГ да струва 6 лв. – колко хора могат да си ги позволят? Тези институции трябва да бъдат финасирани от Минстерство на културата и по други канали. Дават се пари за ремонти, но всъщност не се прави нищо за да се обживят тези важни институции. За сравнение – миналата година, драматична финансова криза във Франция, но с 10% повече посещаемост на музеите. И там са държавни тези музеи, но имат програми, образователни, включват новите технологии адекватно и се работи за привличане на публиките – до 18 г. влизането в „Лувъра” е свободно.
Имаме толкова хубави музеи. Искаме да накараме хората да влезнат в тях, затова и във фестивала се опитахме да включим максимален брой от музеите. Това е и смисълът фестивалът да се провежда в центъра на града, в близост до музеите, които под формата на игри да бъдат посетени и разгледани от колкото се може повече хора. Ще кажа, че от трите игри, които организирахме на последния фестивал за детско изкуство, общият брой на посетителите в Криптата на Невски, в НХГ и в СГХГ надхвърляше 6 500 човека за два дни. За сравнение, в други дни на една сравнително популярна изложба в НХГ – „Майсторът, цветето и вселената” на Владимир Димитров – Майстора посещенията бяха около 150 човека на ден. Трябва да се работи за това, хората да възприемат музея като едно забавно място, където има хубави неща за гледане и всъщност ходенето на музей може да е едно много симпатично решение за това как да изкараме свободното си време.
Не! Тези проекти по една или друга причина са недостъпни за редица неправителствени организации. Като че ли няма достатъчна информираност, опит, желание за отварянето им към по-широк кръг организации.
Не трябва да се очаква, че от само себе си нещо ще се промени. Тъй като имаме много да наваксваме, е необходима непрекъсната настойчивост и упоритост. Аз правя всичко възможно и виждам, че има напредък – днес почти няма културно събитие без детски ателиета или уъркшоп (платени или неплатени), докато преди 3 години не беше практика в България. Е да, на 1-ви юни фирмите си правеха реклама, чрез някое и друго безплатно събитие за деца.
Аз работя за достъпна култура, но дори и за това няма консенсус на практика. Изпратих отворено писмо до новата фестивална асоциация с предложение да се приеме морален кодекс, който да включва макар и минимално заплащане на хората, които се ангажират с фестивалите с финансиране над 30 000 лв.; да бъдат задължително безплатни детските ателиета, особено когато има държавно финансиране и т.н, но не беше прието. Работи се в сътрудничество, но с определен кръг организации. А трябва да има пълно съдействие на всички нива и според мен, общината просто трябва да се намеси по-сериозно в работата на културните институции. Трябва да се синхронизират политиките на местно и държавно ниво и да се дават пари за развитие и привличане на публика – чрез безплатни детски ателиета, чрез свободен вход един път месечно и др. Защото и сега има музеи със свободен вход веднъж месечно, но няма обществена информираност и наблюдавам, че от самите музеи не искат да се разгласява широко, например в нито един сайт няма да намерите информация кои са безплатните дни на музея, а има такива. И всичко това, за да не идват много хора – по-добре да си платят билетите. Това е чудовищно, музеите трябва да са най-обществените места!
Моите очаквания, не само от инициативата, но от всички, които са ангажирани по някакъв начин с култура, въобще това, за което трябва да се работи е да направим децата чувствителни към изкуството – това е ключът. Да знаят, че „Тайната вечеря” не е просто гоблен, че Микеланджело, Донатело всъщност не са костенурки и т.н, и това да се поднася по един интересен, близък и вълнуващ за децата начин, а не както ще срещнем тази информация в някоя енциклопедия. Надявам се, ЕСК да допринесе за това да използваме каквото имаме. Съществуващите културни институции трябва да бъдат рекламирани и обживявани, да се използва техния потенциал, а след това да хвърляме енергия и средства за създаването на нови обществени пространства.
С малко пари и със желание, нещата действително могат да се случват. Пак ще дам пример с нашите инициативи – знаете ли колко родители или баби, дядовци водят децата в галерията, защото е безплатно и изведнъж казват:”Тук е много хубаво, аз не съм влизал сигурно от 20 години”. Проблемът в България е, че институциите, музеите, които трябва да бъдат авангарда, да учат, да дават вдъхновение на хората, са всъщност най-консервативните институции. Преди година, направихме една игра на фестивала, която включваше Археологическия музей. Отново имаше дълги и трудни преговори да позволят безплатното посещение за деца и родители в рамките на фестивала. Споразумяхме се и за два дни 2 500 човека влезнаха в музея. Но за тази институция интересът, посещенията се оказаха кошмар. Казаха, че не искат повече никакви деца в музея. Музеят има мисия и колкото и да му е трудно от гледна точка на финасови затруднения, не трябва да я пренебрегва.
За да не остане поредния документ на хартия, тази Стратегия трябва да се уплътни и да работи за хората. Публиките са важни, а институциите трябва да мислят как да ги привлекат. Вместо това, има музеи, които стоят на тъмно в работно време, пестят от електричество и предпочитат да си взимат малките заплати, но не и нещо да се промени, не и да станат привлекателни за хората. Всичко може да се направи, стига да има желание. Културата трябва да е общодостъпна за всеки гражданин на ЕС, това е записано и в Европейската конституция.
Според мен, няма проблем с финансирането, а с начина по който се разпределят парите. От „Културен календар” на София точно проектите, които са най-добре финансирани са и най-комерсиалните – платени детски ателиета, платени лекции, скъпи билети и никакво изискване от общината за достъпност на събитията. Двата нови фестивала подкрепени от общината, също не бяха на необходимото ниво достъпност – Sofia Contemporary много комерсиален, а „Западен парк” без достатъчна обществена информираност.
Не може да се прави ЕСК без партньорство между държавни, общински институции, независимите организации, публиките, изобщо всички, които участват в процеса „култура” в България. Всички тези сфери трябва да се развиват едновременно и във взаимодействие. На една среща с общината по повод ЕСК, обърнах внимание на проблема с музеите и това как нищо не се прави за тях. Отговориха ми, че музеите се стопанисват или от Министерство на културата или от БАН, а Софийска община отговаря само за Софийска градска художествена галерия. Да, но когато чужденците дойдат за една ЕСК, те няма да се интересуват кой музей на кого се води. Тях ще ги интересува облика на София като работещи, модерни музеи. Никой не го интересува дали „Лувъра” е към общината, дали е към Министерство на културата или към авиацията. „Лувъра” – това е лицето на Париж! Така и НХГ е лицето на София и не може община и министерство да си прехвърлят топката – те в партньорство трябва да направят всичко възможно тези институции да са привлекателни, да функционират, а не да „прашясват“. Трябва да се влага в тях и в изграждането на публиките им, а не да се пропагандира българско изкуство в Брюксел със скъпи изложби, на които ще дойдат трима депутата.
Опасявам се опитите да не останат казионни и формални. Защото – къде да се участва? Трябва да има някаква културна политика, за да се участва в нея, а сега няма. Аз смятам, че нещата трябва да се правят, да се доказват на практика – това е начина. Вместо да скачаш, да се бориш, да говориш, да убеждаваш – правиш. Изобщо не е сложно.
15. 02. 2013 г.
Лора Варийска, Студио funkt
Студио funkt е организация със стопанска цел. Занимаваме се основно с архитектура и дизайн. Изцяло зависими сме от пазара. Много хора харесват това, което правим, така че, за нашата дейност пазар има. От 2007 г., когато започнахме, вече 6-7 години успяваме да се издържаме целия екип от 5-6 човека. Успяваме дори да инвестираме и в други, странични от дейността на студио funkt проекти, като + това[84], например. Това, което най-много ни помага е ентусиазмът и желанието да реализираме идеите си.
Все още не. Но това е стъпка, която предстои да направим и знаем, че ще направим в бъдеще.
До момента не сме ползвали проектни субсидии. Не сме кандидатствали по програми – нито общински, нито държавни, нито европейски. Като цяло не вярваме, че времето което бихме отделили за подготовката на един такъв проект, няма да е загубено. Нямаме доверие в институциите на този етап. Много пъти сме искали да участваме в архитектурни конкурси, неведнъж сме пробвали, но всеки път сме оставали разочаровани. Не от това, че не сме спечелили ние, а от самите конкурси, как протичат, критериите за оценяване и от това, че нещата много скоро потъват в забрава, не се довеждат до край. Например, такъв е случаят с конкурса за Метростанция 20[85], в който ние не участвахме, но и с конкурса за градски дизайн на София[86] през 2009 г., в който участвахме. За нас участието означава не само време, но и не малка емоция, а за общината изглежда е един кух и без стойност ритуал. Това води до загуба на мотивация изобщо за участие.
Партнираме си с платформата за изкуства и култура ЕДНО. Помагаме им във фестивалите Sofia Design Week и Sofia Architecture Week. Курираме изложби, участваме в изложби, организираме събития. Участието ни там е на доброволни начала, помагаме с каквото можем, за да стане хубав фестивал.
За съжаление, ситуацията в България е такава, че хората се вълнуват от ежедневието си, от оцеляването си, включително и ние като част от културна инустрия. Навсякъде се мисли за това, а не за културни политики и не за развитие на творческите индустрии. Работи се на парче, правят се възможните малки проекти и с надежда, че нещата един ден ще бъдат устойчиви и премислени в тяхната цялост. Но правим малки проекти, и защото ни търсят за малки проекти, никой не ни се е обадил да направим търговски център. Ясно е кой прави молове и кой прави големите обекти – те са раздадени в един друг свят, в друга реалност, пак в същата тази страна, но ние не сме включени в нея – за щастие … или за нещастие. Качествените студиа, като нашето, си делим на практика един малък дял от частни заведения, частни къщи или от малки до средни частни инициативи. Би било чудесно ако можехме да участваме и с обществени пространства, нечастни инициативи, които са видими от всички – паркове, градинки, площади, градски дизайн и т.н Но, ми се струва, че самите управляващи не си дават сметка колко е положително да има прозрачни архитектурни конкурси и колко много се вдига нивото на продукта, който се реализира. Техният интерес е икономически и не съвпада с този на обществото, с този на творческите организации.
Смятам, че политиките ориентирани към културните и творчески индустрии и на общинско, и на държавно ниво в България биха могли да бъдат с пъти по-добри, по-целенасочени, с по-добър фокус и по-добро разпределение на ресурси. В момента, дори можем да се запитаме: „Съществуват ли изобщо подобни политики?“, тъй като секторът не усеща наличието на такива. По-скоро се опитваме да правим това, което искаме, така както го намираме за правилно и по-скоро, въпреки общината, въпреки държавата, и въпреки всякакви порочни практики, които характеризират ежедневието ни.
Честно казано, не очаквам кой знае какво. Може би ще е по-добре да се направи каквото и да било, отколкото нищо. Като цяло ми се вижда твърде далече и все повече и твърде утопично, особено след включването и на Югозападен регион в кандидатурата на София. Това разпиляване на усилията ме навежда на мисълта по-скоро да не се справим, отколкото да приобщим целия регион.
Да, може би това е пример за някаква форма на сътрудничество с общината…, но и с него се изчерпва целият ни досег. Случвало се е да ни търсят за участие в работилници и кръгли маси във връзка с подготовката на София за ЕСК, на които секторът трябваше да представи предложения за това какви идеи и проекти биха могли да се включат. Когато ни поканят на такова събитие, отиваме с желание да сме полезни. В същото време се намираме в постоянен режим на изключително много работа и не можем да си позволим да крадем от времето си за некомерсиални инициативи.
Не очакваме да печелим от тази инициатива. Това, което би ни провокирало да работим повече в тази насока е по-скоро ако виждаме някаква вероятност, това което правим наистина да се случва, наистина да има ефект. Хората, които участват всъщност трябва да имат доверие, че тяхната визия няма да остане само на тези кръгли маси. Постоянно се правят срещи с експерти, културни и от творческия сектор, а в същото време се прави ремонт на улица „Витошка“ по безобразен начин – двете неща не могат да вървят отделно, защото те са едно. Как едновременно София ще се готви за ЕСК и уж всички сме включени, а в същото време материалната среда, обществените пространства на тази културна столица не подлежат на архитектурни конкурси, не подлежат на градивна критика или на някакво градивно участие на същите тези експерти. Градът е един, независимо какво име носи – културна столица или София; управата също. И в един момент сме по-скоро склонни да бъдем обидени, и да не искаме да участваме в инициативите, в които ни позволяват да участваме, а в други, в които наистина искаме да участваме и бихме били полезни, защото от това разбираме – да не бъдем допускани.
И в този ред на мисли, за да отговоря и втората част от въпроса ви, много ми се иска тази инициатива наистина да повлияе положително на работата на целия творчески сектор, но за момента поне това не се случва, а и не виждам как ще се случи.
Освен повече диалог, смятам че има нужда изобщо от повече насърчаване на сектора, мерки като данъчни облекчения също. Общината има много възможности, които по една или друга причина не използва. Преди време с колеги в творческите среди имахме желание да направим клъстер, да работим на едно място и по съвместни проекти. Реализирането на тази идея носи много ползи. Първо, това ще представлява притегателен център за много чуждестранни артисти, със сигурност ще генерира много идеи. Тогава се оказахме в задънена улица, тъй като минимумът, който ни трябваше за да се случи това е да имаме подходящата сграда. Общината можеше да ни помогне с такава сграда, защото има много, хубави и изоставени сгради, фабрики и т.н, това можеше да е тяхната форма на сътрудничество, на подкрепа. Вместо това, те запустяват и се рушат; нашият проект, инициатива, желание също. Проблемът е, че в общината, но същото важи и за държавата, различните дирекции работят сами за себе си, нямат връзка помежду си.
Не, категорично. Не е достатъчно само да се изготви и приеме една стратегия. Трябва да има последователност в действията на управляващите, чрез която секторът да се припознае като цел и средство на тази стратегия. Приемането на стратегията за култура е поредният пример на симулиране на дейност, подобно на архитектурните конкурси. Промяната трябва да е видима първо на административно ниво. Мислещите хора са недоволни от кадровата политика на управляващите, и в сферата на културата, и в сферата на българската политика изобщо. Те, обаче, не се съобразяват с мислещите хора и така стигаме до ситуацията да правим култура въпреки държавата, въпреки общината, а не в партньорство, каквато е нормалната практика.
Вярвам, че сама по себе си инициативата няма да доведе до нищо различно от сегашното положение. Самите граждани и организации имат основна роля, самите те трябва да преодолеят нежеланието си да се занимават с институциите и да започнат да работят с тях, колкото и трудно да изглежда. Институциите също трябва да преосмислят поведението си, защото ако всички ние се откажем да комуникираме с тях вследствие на лошите си опити, те с кого точно ще правят култура или културна столица? Истински качествените кадри просто няма да имат желание да съдействат. Ще правят своите си инициативи, които ще са едни малки острови на култура, на качествена среда, но цялото няма да го има. И в момента не мога да се сетя за нито едно обществено място, общинско, което да е наистина атрактивно и привлекателно като място за културен живот; тези места са плод на частна инициатива.
12.07.2013г.
Деница Лозанова, програмен директор „Изследвания и анализи“ в „Асоциация за развитие на София“
Има много силни примери по отношение на партньорството. Всъщност общинските съветници в Столична община издигат кандидатурата на София за ЕСК още през 2004 г. – две години по-рано от установяването на новите правила, по които се избира една ЕСК и две години по-рано от решението на Европейската комисия град от Италия и България да носи титлата през 2019 г. Тази година, 2004, бележи началото на редица промени в политиките на общината в сферата на културата. Може би, една от най-значимите промени е децентрализирането на бюджетите на театрите. Реформа, която им дава възможността да имат възвръщаемост и съответно по-добро управление. Друго много важно, във връзка с институционалното партньорство е създаването на програма „Култура”. В момента, в България, Столична община е най-големият публичен донор на средства за културни оператори и НПО в целенасочени грантови схеми: Програма „Култура”, „Културен календар”, Програма „Европа”. От създаването си (2007 г.), програма „Култура” е с нарастващ бюджет и всяка година се преосмислят правилата; Програма „Европа” е вече три годишна, тя също тази година преосмисли някои от приоритетите си и ги насочи към ЕСК. Това са програми, които изграждат и насърчават дългосрочно партньорство между администрация, културни оператори и НПО.
Що се отнася до международното сътрудничество, АРС активно си партнира с италиански градове, но и с минали и бъдещи ЕСК. Също така реализира два успешни проекта: Международната конференция „Приносът на културата за развитието на европейските градове и региони”, където културата беше обсъждана като ресурс за развитие, а не просто социална дейност. Това събитие, Столична община реализира в рамките на изнесеното заседание на Комисията по култура и образование към Комитета на регионите, което се провежда за първи път в страна от Източна Европа (София се състезава с други градове, за да бъде домакин на срещата), и където в закрито заседание се обсъждаха бъдещите правила за ЕСК. На тази среща, София имаше възможност да се заяви като активна страна, която прави политики, а не само изпълнява насоки от Брюксел и да комуникира реално с хората, които се занимават с културна политика в Европа.
Втората успешна международна инициатива на АРС, в която един от панелите беше посветен на участието и включването, бе „Софийска конференция за европейските столици на културата” съвместно с мрежата „Душа за Европа” – изключително насърчаваща сътрудничеството с неправителствения сектор. Тази конференция имаше за цел обмена на добри практики; знаете, включването на граждани, на неправителствен сектор е задължително условие за една успешна ЕСК и критерий („Град на гражданите”) за избора й.
2. Набирате доброволци, които да подпомагат дейностите свързани с кандидатурата на София за Европейска столица на културата 2019. На какво се дължи засиленият интерес, предвид факта, че доброволчеството не е особено развит сектор в България и по какви критерии се преценява подходящият кандидат-доброволец?
Асоциацията стартира тази кампания още през април 2012 г., защото имаме нужда от подкрепа, от хора, с които да работим заедно, а те не винаги могат да бъдат наети. Затова и започнахме тази доброволческа кампания и самите ние останахме изненадани от огромния интерес, който бе проявен. Получихме над 250 кандидатури, но определящо бе мотивацията на доброволците – това са хора, които обичат града си и желаят да участват в развитието и промяната му, тъй като ЕСК е инициатива, която по някакъв начин променя градовете. Друг мотив са, разбира се, новите контакти, опитът, работата по проекти. Например, за студенти културолози е от огромно значение възможността да участват в процеса по създаване на културната стратегия на София, тъй като знаете, такава нямаме още на национално ниво. Друго важно е, че те дават идеи – на една от първите ни срещи, по тяхна идея реализирахме създаването на QR кодове с информация за културни забележителности, като част от комуникационната стратегия на кандидатурата на София за ЕСК 2019.
Трудно е. Става въпрос за борба за оцеляване. Основният проблем за неправителствения културен сектор е, че оперативните програми в България не финансират НПО. Чрез програмите си Столична община поддържа неправителствения сектор и е негов реален партньор, но другите възможности са силно ограничени. Всъщност, след изтеглянето на американските програми, които бяха лесни за управление и подкрепиха много смислени проекти, независимите културни оператори останаха без подкрепа. В Холандия и други страни, министерствата отделят пари за неправителствените организации, докато у нас не съществува такава практика. Програмата „Младежта в действие” на национално ниво, дава възможност за живот на някои младежки НПО, но тя е Европейска програма. Министерството на културата няма програма която да финансира НПО. Сега излезнаха тези програми[87], които ще се управляват от „Отворено общество” и ФРГИ, но реално, в последно време, зелените политики са тези, които се финансират. Други програми, като Седма рамкова програма изискват сериозен капацитет, който малко организации са успели да изградят. Там става дума за огромни проекти и за територия на старите страни-членки: обикновено сме с една трета от техния бюджет, а трябва да свършим същата работа, което е често пъти доста дискриминационно.
Някои организации успяват да поддържат добри отношения с бизнеса и оцеляват през годините. Има силни организации в сферата на благотворителността; донорски организации, които запазиха устойчивост. Според мен, голям проблем е, че НПО не се обединяват достатъчно. Дори и сега, при приключването на програмния период 2007 – 2013, и започването на нов програмен период нямаше достатъчно силно обединение в сектора, което да отстоява мястото на НПО и финансирането му в годините до 2020 г. Никога не се е действало коалиционно и това е проблем – работи се на парче. Скоро беше създадена Асоциация на българските фестивали, което е стъпка в правилната посока, така ще бъдат по-силни. ЕСК до някаква степен променя нещата, сега има концентрация на усилия, има кауза.
НПО се организират доста добре и активно се включват в подготовката на кандидатурата на София. Ние работим с всички, които искат да подпомагат и да подкрепят кандидатурата на София. Например, Sofia Architecture Week за тази година се проведе изцяло в подкрепа на ЕСК и София. Много от панелите бяха насочени именно към подготовката и работата по инициативата. Това са партньорства, които са много трайни и устойчиви. Също така, колегите от Фестивал „Западен парк” (едно от иновативните събития на София по програмата за иновативни събития на ОПРР) направиха нещо много добро – отворена покана към всички, които искат да участват. Много НПО и творци проявиха интерес, включиха се и намериха място във фестивала. Това е партньорство вътре в самия сектор. Това са качествени събития, но има неуредици на законова основа. Хората, които са партньори на София по тази програма имат своите концепции, идеи, но на практика не могат да ги управляват – финансирането отива на обществени поръчки, които са разделени между фирми, които нямат връзка помежду си, но в същото време, ако при едната има проблем – проваля се целият проект.
Имаме стратегия за развитие на културата до 2023 г. Опит за такава е правен през 2007 г., но под влияние на кандидатурата ни за ЕСК сега София има такава Стратегия, както и план за действие, дори преди национална културна стратегия. Има комуникация и много пресечни точки между двете стратегии. Имахме и много дискусии в районите на София с граждани, с формални и неформални групи. Това е първият стратегически документ, който се обсъжда толкова широко и всъщност идва отдолу – нагоре. Стратегията като документ е изключително важна, защото задава общи рамки, ценности и приоритети. Подкрепени от план за действие, те се превръщат в конкретни действия, които да изпълнят заложеното в нея. Много усилия ще се положат и за изпълнението на стратегическите хоризонтални политики: образование, инфраструктура, иновации и отваряне.
Един от приоритетите на стратегията е „Достъп до култура”, друг е „Човешки капитал и култура”. Стъпвайки на тези два приоритета, стратегията цели да постигне качество на две нива. Ще направим всичко възможно гражданите да имат достъп до култура и в същото време независимият сектор, независимите производители на култура да получат възможност за повишаване на капацитета си, засилване мениджърските си умения и т.н. Целта ни е да обърнем правилата, да създадем повече възможности за изява на неформалните групи и творци, които създават качествен културен продукт. Нашата идея е да използваме механизми и инструменти, които да улеснят условията за създаване и потребяване на изкуство и по естествен начин да привлекат независимите творци, както и нови публики.
Да, такава връзка има. Последни изследвания на колегите от „Обсерватория по икономика на културата“, показаха, че в София се потребява и се участва повече в култура, но тук и изборът е по-голям. В тази насока е много важно да следим данните. През последните две години, Столична община започна да прави последователен мониторинг. Няма начин да знаем какви политики да правим, ако не знаем кой участва в тези фестивали, какви публики целим, дали привличаме интереса на международни публики и т.н Финансирането, подкрепата на дадено културно събитие задължително трябва да става през данните, не само статистически, но и качествени, през системен мониторинг.
Обединяваща е, именно чрез двата приоритета, които вече споменах. Задачата ни е да улесним работата на авторите на творчески и иновативни културни продукти. Да ги улесним като им дадем по-лесен достъп до сцена – за репетиция, за изява; ателиета и др. Търсим механизми, които реално да включат и гражданите, и неформалните организации. Затова и в процеса на подготовка на Стратегията се допитвахме и до крайните квартали, където нещата са много по-различни. Например, от тези дискусии, но също и от последните два фестивала („Sofia Contemporary“ и „Западен парк“) стана ясно, че хората възприемат алтернативното изкуство и алтернативната сцена се предпочита пред традиционната зала. Търси се разнообразие, търси се изкуство в публичното пространство и се възприемат методи, които привличат към изкуство, които заинтригуват по нов, различен начин, съобразен с бързината на която сме свикнали от развитието на интернет и комуникациите.
Да, безспорно. Над това ще работи София. Все още се обсъждат няколко концепции, но вече се работи в тази насока. За титлата ЕСК се кандидатства като град, не като регион, но ние вече имаме подкрепата и си сътрудничим с Кюстендил, Благоевград и други градове, с които ще се направят съпътстващи проекти и програми. София е столица и носи отговорност. Имаме огромен дълг към кварталите на София, но в същото време и към останалите градове.
Задължително е всички власти да се ангажират с подготовката на ЕСК. Министерството на културата на този етап не може да бъде ангажирано с нито един град, но то има изключително важната задача да обяви конкурса[88], да избере прозрачно експертното българско жури, което ще оценява кандидатурите заедно с европейските представители. След като бъде избран градът, като национална власт, МК задължително трябва да се ангажира с бюджета. Независимо дали ще ги даде на града директно или ще ги дава през своите програми – това е нещо, което се следи зорко от Европейската комисия. Няма успешна ЕСК до този момент, в която национална и местна власт да не са работили в партньрство.
Много е важно всички да работят заедно. Ангажиментът на всички нива и изпълнението на поетите обещания прави една ЕСК успешен проект. За Талин казват, че е неуспешен пример именно, защото е имало много сериозно противодействие между национална и публична власт. Оптимист съм, че у нас това няма да се случи. Засега инициативата не е политизирана и това е много хубаво. Тя е кауза, която стои над политиката. Изобщо, хубавото на културата е, че тя не събира политически негативизъм и за момента има изключителен синхрон между МК, Общината, Европейските програми, които са за култура – за пример ще дам обновеното Ларго на София. Финансирането идва през Европейските програми и МК, но Общината работи много, защото това е важно за облика на града и така се получава едно изключително добро партньорство, а има и други примери.
Категорично, смятам, че ще допринесе. Ще цитирам Тревор Дейвис, програмен мениджър на Орхус – столица на културата през 2017 г., който подчерта в лекция изнесена в рамките на фестивала Sofia Architecture Week 2012 г., че ЕСК не се печели с прекалена празничност, фестивалност, помпозност. Тя се печели с концепции за преосмисляне на ролята на културата, с включване, с управление на конфликти, защото те са много и на много различни нива. Никой от секторите не е особено обединен. Що се отнася до гражданите, според него правилната посока е не въвличането им, а тяхното овластяване, т.е да се работи заедно с тях, да им се дава шанс да реализират идеите си. По това направление пред нас стои още много работа.
20. 12. 2012 г.
Малина Едрева, председател на Постоянна комисия по образование, култура, наука и културно многообразие и член на Постоянната комисия по европейските въпроси и връзки с гражданското общество в Столичен общински съвет
Градът издига своята кандидатура през 2004 г. с решение на Столичния общински съвет. През 2005 – 2009 г. София провежда реформа в общинските театри, която насърчава активността и предприемчивостта на артистите. В резултат театрите вдигат своите приходи от билети с над 60%. През 2007 г. София създава програма „Култура”, която в рамките на 5 години инвестира над 5 млн. лв. в граждански артистични проекти. София отделя всяка година 1,5 млн. лв. от бюджета си за финансиране на културни събития, които са част от Културния календар на града. София е първият град в България, който изработи заедно със своите граждани дългосрочна стратегия за развитие на културата 2013 – 2023 „София – Творческа столица”. През 2010 г. създадохме и Асоциация за развитие на София – неправителствена организация в обществена полза, която Столичния общински съвет определи и за координатор на дейностите по подготовката на кандидатурата на София за Европейска столица на културата.
Комисията работи пряко с Асоциацията за развитие на София и всеки месец на заседания се обсъждат и съгласуват дейностите по подготовката на кандидатурата.
Всяка районна администрация има целогодишен календар от събития в сферата на културата. Вижте интернет страниците на районните администрации. Все повече се развиват и партньорствата между неправителствени организации, районните администрации и общинските културни институти. Важен проект на Столична община е и проектът за Фестивали за изкуство в публичното пространство: фестивалът за съвременно изкуство Sofia Contemporary и фестивалът за изкуство на открито Западен парк. Последният се реализира в периферните софийски квартали – в самия Западен парк, в метростанциите Западен парк и Вардар, в Захарна фабрика. Изненадващи места за гражданите, които активно се включваха в различни пърформанси. Но примерите са множество, тъй като Столична община чрез приоритети, които залага във финансиращите си програми, насърчава тази децентрализация.
По отношение на проекта ЕСК, действително самата подготовка е най-важният момент. И в този смисъл няма град, който да е губещ. Който и от градовете да се кандидатира, спечелил или не, той е печеливш, няма да е загубил от това. Едно от първите неща е активиране на гражданската енергия за каузата. Различните местни власти, разбира се правят това по различен начин, но в случая на Столична община това е един процес започнал в годините със стартирането на програми 2006-2007 г. – меценатската програма „Култура”, която се трансформира в Столична програма „Култура”. На практика, представителите на неправителствения сектор са хората, които участват в Творческия съвет, а той всъщност взима решенията за разпределяне на публични средства по отношение на културни събития. Разбира се, в него участват и общински съветници, но се стараем представителството да е балансирано. От друга страна и в Столичен общински съвет се стремим решенията свързани с образование и култура да са консенсусни, да участват всички политически сили. Но, според мен, най-ефективното включване на независимия сектор е тогава, когато той бъде включен в процеса на подготовка, на организация и след това на реализация на проектите. Още повече, политиката на Столична община е да дава възможност неправителствените организации не само да участват със свои проектни предложения, но и да участват в оценяването, което в края на всяка календарна година правим върху това как е работила програмата и на базата на открити недостатъци или пропуски правим подобрения в самите формуляри или в критериите. Мисля, че специално тук, в столицата независимите организации са вече достатъчно активни участници в процеса на управление на културните събития и те са тези, които ни задават техните изисквания. Разбира се, трябва да направим ясното разграничение между институциите – Столична община, Столичен общински съвет, които работят на база на своите политически програми, с изпълнението, на които са отговорни пред избралите ги да управляват. Така че, институциите задават задачите, които обаче се осъществяват и с помощта на независимите организации. Но това е виждане на конкретното управление и на неговия личен подход. От друга страна, очакването към неправителствените организации е да бъдат активни не само на етап разпределяне на грантове, тоест, те трябва да бъдат активни и в привличането на такива грантове от други източници, извън институционалните, защото всеки един ресурс е ограничен, а работят и други – европейски и донорски програми. Въпреки, че Столична община отпуска всяка година 1,5 млн. лв., и в условия на криза не сме си помисляли да вземем от тези пари, дори миналата година целево увеличихме с 100%, с още 1 млн. лв. парите за Столична програма „Култура”, за да ги насочим към културно-историческо наследство. Смятаме, че богатството на София, нейното културно-историческо наследство трябва да бъде разкрито за хората. То е не само полза, но и потребност за софиянци, разбира се през неговата социализация, неговото обживяване и превръщането му в нови културни пространства, в които могат да се провеждат събития. Така, че за пръв път програма „Култура” подкрепя целево и това културно направление (вече 9 направления в програмата), освен всички други жанрове. И това е целенасочена политика на общината и в центъра на София, и в перифериите, през Софийската Мала Света гора, с реставрацията на манастирите около София – огромно богатство, за което няма как да разчитаме от другаде да дойдат средства, освен да ги представим през програмата и проектите, с които се включват различните творчески обединения и организации.
София обединява творчески среди и граждани за развитие на политиките за култура. Дългосрочната стратегия за развитие на културата в София бе приета след широко гражданско участие на три консултативни етапа и 33 обществени дискусии. За развитието на културата работят Обществено експертен съвет от 50 известни лица на творческите среди и гражданското общество. Дейността на програма „Култура” се подкрепя от работата на Творчески съвет. Над 70 човека от артистичните и академични среди, гражданското общество, медиите и бизнеса са въвлечени в Инициативен комитет „Приятели на кандидатурата на София за Европейска столица на културата през 2019 г”.
Столична община освен чрез програма „Култура“, финасира проекти на неправителствени организации и чрез програма „Европа”, като по този начин изгражда устойчиви партньорства между местните власти и неправителствените организации. Освен това, Столична община подкрепя и множество културни проекти непряко, под формата на разрешителни например.
София работи усилено за разкриване и експониране на богатото културно наследство, което вгражда в инфраструктурата на града. През последните години в София се изградиха и отвориха врати важни инфраструктурни обекти: Музей на социалистическото изкуство, Национален музеен комплекс „Арсенала”, Музей на София, мултифункционална зала „Армеец”. Построяването на метрото улеснява не само придвижването от едно място на друго, но метростанциите се превръщат в интерактивни места за култура и артистични прояви. Съвместно със Съюза на артистите, общината определи няколко алтернативни места в метрото за изява на творците. Наред с Ларгото, София планира да създаде подземна галерия на станцията на „Джеймс Баучер”, а също така на същата тази станция има възможност да се изгради и един подземен театър.
Културният сектор в София е ангажиран с инициативата още от най-ранните етапи на подготовката. Гражданите на София участват активно в изработване на дългосрочната стратегия за развитие на културата и в създаване на творческата програма на града за 2019 г. чрез кампанията „Имаш идея”, Доброволческата програма на Асоциацията за развитие на София, обществените дискусии, форумите във фейсбук и страницата www.sofia2019.bg. Изработването на творческата програма на града се подкрепя и от форум „Творческа програма” на Инициативния комитет в подкрепа на София 2019.
София участва в състезанието за спечелване на титлата „Европейска столица на културата”, защото определя тази инициатива като основен инструмент за дългосрочна и устойчива инвестиция в културата, чрез която да обнови града и да го превърне в по-добро място за живеене. Чрез участието си в това състезание, София търси и намира решения за справяне с важни проблеми като привличане и възпитание на нови и активни публики, разширяване на достъпа до култура, инвестиция в артистите и културните мениджъри, свързване на иновациите и новите технологии с културата, равнопоставено участие в глобалните културни процеси, насърчаване на предприемачеството в изкуството и културата. Участието на София в инициативата ЕСК й дава възможност да се развива устойчиво като иновативен и творчески град на възможностите, платформа за активно участие на гражданите в съвременния културен живот и пълноценното им взаимодействие с културното наследство. София цели да се превърне в трамплин за професионално развитие в областта на културата и изкуствата, и притегателен център за изява на млади творци. Спечелване на титлата ЕСК ще позволи на София да се превърне в активен участник в международния културен обмен, средище на култури и място за споделено преживяване.
Като една от целите на Стратегията, това ще е и основна цел на кандидатурата. Темата на София е „Сподели София”, което означава диалог и съпреживяване, а това няма как да се случи без активното участие на гражданите.
Вече дава резултат – София е подкрепена от областните градове в Югозападен регион, което означава много съвместни проекти и културни маршрути.
Има основание във Вашия въпрос, но София като град-лидер очаква със своята програма да покаже и периферията и малките общини, които са около града ни. Още преди три години се учреди Сдружение „Център”, инициирано от кмета Фандъкова и включващо малки населени места извън границите на София, но около нея, защото има интерес всички райони да се развиват, хората да се чувстват добре на място и да не се налага това ежедневно струпване и концентриране в големия град. София като град участва със своята програма и получава подкрепата за тази програма от областните градове от Югозападен регион, което означава, че всеки един от тези градове развива своя собствена програма, но те разменят помежду си културни събития. От тази съвместна обща програма между програмите на отделните градове ще произтича като резултат, че например младите художници на Кюстендил ще могат да се покажат в София без да плащат такси, да покажат своите експозиции тук и обратно – София да иде в Кюстендил. В същото време, периферните райони в самата София са защитени със задължителните изисквания, които имаме вече в критериите за програма „Култура” и програма „Европа”, а именно подкрепят се приоритетно проекти, които изнасят своите сцени и събития в периферни квартали или осигуряват социална квота, ако това са събития с билети. Социалната значимост и възрастовата линия са двете опции, които трябва да бъдат максимално покрити и ние ще се стремим към това.
Идеята за София „град на гражданите” е не просто лозунг, а водещ принцип в процеса подготовката на кандидатурата на града за ЕСК. Асоциация за развитие на София проведе кампания „Имаш идея” и гражданите участваха много активно – получихме обратно близо 16 хил. картички с идеи как София да стане ЕСК. Тези идеи ще бъдат част от концепцията, с която София ще кандидатства. Основаваме се на тях и когато структурираме и приоритети на финансиращите програми на общината.
Отговорът се съдържа в по-горните отговори на въпросите: Изработването на стратегията на София за развитие на културата чрез широк консултативен съвет, програмите на София за подкрепа на неправителствени организации, различните форми на консултативни органи, в които участват представители на заинтересованите страни – Консултативен съвет по култура[89], по образование, по бизнес, по наука и др., които са консултативни съвети към кмета на града и в тях се включват представители на всички институции към дадената секторна политика, както и представители на неправителствени организации. Но преди всичко, за да се изпълни Стратегията е необходима активност, а тази активност минава задължително през това да се държи сметка на тези, които са поели отговорността и са получили доверието да водят тези процеси. В края на всяка година трябва да се изискват публични отчети върху плана за действие през съответната година, който е приет заедно със Стратегията. През 2013 г. предлагаме, изпълняваме и отчитаме План за действие върху Стратегията за култура за 2013г., после за 2014 г. и така се следи и процеса, и резултатите. Стратегиите в миналото се приемаха без съответен план за действие и така си оставаха – документи затворени в папки. Истинската стратегия е подплътена с план за действие, който има календар със събития, има бюджет, има отговорни изпълнители, има и резултати. За първи път, тази година въвеждаме и мониторинг на културния календар на града, като приоритетно ще се изследват събитията, които са финансирани с над 50 хил. лв. публични средства. Целта е да направим равносметка за събития, за които даваме 150 -200 хил. лв. какъв е ефектът, как се отразяват те върху гражданите. След публична покана за изпълнители на проекта, той бе спечелен от Алфа Рисърч. Очакваме в края на годината техните препоръки.
Важно място в подготовката на София заемат устойчивите международни контакти. Столична програм ”Култура” насърчава партньорствата между софийски и международни творчески организации чрез направление „Мобилност” и критерия за международно участие в събитията.Тази политика се подкрепя от Столична община чрез подписване на дългосрочни споразумения в областта на културата и образованието. През 2004 г. е подписано такова споразумение с кметството на Брюксел-столица на културата през 2000 г.; през 2008 г. с Атина, столица на културата през1985 г. През следващите години София подписва споразумения с редица градове, бивши, настоящи и бъдещи Европейски столици на културата: Пафос – избран за ЕСК през 2017 г., Париж – столица на културата през 1989 г., Берлин -столица на културата през 1988 г., Будапеща, Истанбул-столица на културата през 2011 г., Копенхаген – столица на културата през 1996, Амстердам – столица на културата през1978 г., Хелзинки – столица на културата през 2000 г., италиански градове-кандидати Равена, Матера, Сиена, Венеция, Перуджа и Асизи.
София организира две мащабни международни конференции: Софийска конфернция за ЕСК (2011) и Значението на културата за развитието на градовете и регионите в Европа (свързана с изнесеното заседание на комисията по образование и култура на Комитета на регионите 2011), както и публична лекция на г-н Тервор Дейвис, мениджър на Копенхаген и Орхус-датските европейски столици на културата (2012). На всички събития, организирани от София, са били поканени и са участвали всички останали градове-кандидати от България, като на някои градове София е оказвала и оказва допълнителна помощ и подкрепа.
ДА
Концепцията в момента се изготвя и едва след като градът бъде одобрен ще бъде изготвена конкретна оригинална програма, която ще бъде отворена към различни културни форми, към работа в мрежи, към иновации и нови технологии и ще привлече и много нови публики не само от страната, но и от света.
Работим с пълни сили и се надяваме, че състезанието ще оцени най-добрите. Имаме самочувствието, че подготвяме амбициозна и реалистична програма, съобразена с основните критерии на Европейската комисия.
19.04. 2013г.
Николай Енчев – отговарящ за инициативата ЕСК в отдел „Образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт” на столичния район „Младост“
Въпросът следва по-скоро да бъде зададен на експертите и ръководството на Дирекция „Култура”. Доколкото аз имам информация, ДК използва наличния инструментариум (Културен календар, Програма „Култура” и Програма „Апликационни форми”) в тази посока, както и осъществява сътрудничество с Асоциация за развитие на София по подготовката на кандидатурата.
Като че ли, все още не е достатъчно ясна концепцията за осъществяване на тази стратегическа цел. Имаше някаква такава идея в проекта „София диша” миналата година, но това е епизод. Залага се на инициатива на районните администрации, но при запазване на целевото финансиране на същите нива от преди (понякога и с рестрикции). В същото време с наличните инструменти, ДК субсидира събития предимно в централните зони на столицата (вярно относително нови, модерни и престижни).
Възможностите за работа с НПО по подразбиране са ограничени до съвместни инициативи най-вече с Народните читалища. Въпреки това вече втора година район „Младост” партнира на СНЦ „Международен детски фолклорен фестивал – София” за осъществяването на фестивала.
Като естествено, но при по-различна финансова среда, включително спонсорска.
Определено не най-оптималната.
Да. Но много често с елемент на опорочаване.
Като желана и „пожелавана”.
Определено е разнообразна във всички посоки.
Надявам се отговорът реално да се съдържа в тезата на въпроса.
Все още е трудно да се говори за сътрудничество на оптимално ниво.
Смятам и се надявам, че реализацията на инициативата ще повлияе позитивно на сектор Култура и Културна индустрия и ще допринесе за изпълнение на целите на Стратегията. Разбира се, чрез взимане на правилни решения от факторите, които ще работят по кандидатурата. Аз съм оптимист по натура.
Да. Определено.
Може би.
Определено, трябва добре да се осмислят акцентите.
Не мисля, че разнообразието е приоритет на културната политика.
Ако има такова, то се дължи по-скоро на „индустрията”.
Определено Не!
Като добри, коректни партньори.
Да!
05. 06. 2013 г.
Аделина Филева, директор на Софийска градска художествена галерия (СГХГ)
Наред с разнообразието от интересни експозиции, които се стараем да представяме на нашата публика, галерията се стреми да развива и образователна политика, политика, която да създава нови публики, насочена към децата, към хората в неравностойно положение, към привличането на нови публики. Стремим се и да остане нещо след изложбите, някаква следа във времето, каталог, албум, някакво издание. По-големи галерии, които могат да си позволят по-дълготрайни експозиции имат чудесна възможност, от гледна точка на времетраенето на изложбите си, да създават различни занимания, игри за деца или незрящи, но не го правят. С екипа на галерията се стремим не само да привличаме нови публики, искаме галерията да се възприема като отворено място – организираме семинари, работим с независимия сектор, стремим се да подпомагаме млади артисти. В галерия „Васка Емануилова“ имаме конкурсна програма, наша инициатива, нарекли сме я „Място за срещи“. Чрез нея младите художници, които няма иначе как да покажат творбите си, кандидатстват с проекти, които нашият художествен съвет оценява. Избираме двама, трима или четирима, може да са склуптори, живописци или да работят съвременно изкуство, които ние ще представим за годината. И това е възможността те да влязат в музей, да стъпят на такава територия, защото млад автор, който още не се е доказал и никой не го познава, няма шанса да влезе в музея. С тази програма целим да подпомогнем автора и той да може да се изяви, именно на такова място.
Със Станка Желева и нейната фондация „Easyart“ имаме чудесно партньорство. Всяка събота от 11 до 12 и 30 децата знаят, че могат да идват тук и да рисуват, ние винаги информираме и г-жа Желева каква е експозицията, за да може и тя да си прецени каква ще и е възрастовата група, какво може да се види, на какво да им обърне внимание т.н. За съжаление, подобен стремеж за привличане на хората към местата за култура у нас се наблюдава сравнително рядко и е въпрос на действията на определени личности, а не на работеща политика в сферата. Ние имахме желание да работим за младата публика, направихме едни книжки за оцветяване, които Станка Желева е видяла и след това се обърна към нас за съвместни инициативи. Радваме се на това партньорство, тъй като нямаме такъв специализиран кадър, въпреки че трябва, който да разработва забавни игри и занимания за децата около изложбите. Галерията, като общинска културна институция предоставя възможност и пространство, в което децата да се докоснат до изкуство, да видят различните изложби, да идват да играят, да се занимават, да свикнат, да не се плашат, да знаят какво място е художествената галерия. Защото децата много бързо свикват, дори ми прави впечатление, че имат любими картини. С независимата фондация правим различни игри за децата, планираме да направим такава и за изложбата на Златю Бояджиев, която галерията ще представи това лято. Всичко това е част от политиката на галерията за изграждане на бъдеща публика в лицето на днешните деца.
За съжаление е въпрос на лични усилия, не е измислен работещ механизъм. Дори от училищата спряха да водят децата по изложби, представления, изобщо места за култура. Например, аз бях много изненадана, когато наш колега, който работи в училище, преподава изобразително изкуство на децата, много често идваше и водеше класове, за чието посещение и ние се подготвяхме с тематични лекции. В един момент, човекът престана да идва, и когато случайно го срещнах и попитах за причината, той ми отговори: „Моят директор ни ми позволява вече да извеждам децата от училище. Той смята, че с извеждането им си минавам проформа часовете.“ Действително, аз се опитах да говоря с предишния министър на културата[90] да се направи необходимото да бъде заложено в учебния план по изобразително изкуство посещението на музеи и галерии, защото от друга страна учителите са задължени да получат писмено съгласие от родителите за извеждането на децата от училище и това е свързано с доста бумащина, с чисто административни изисквания, които нямаше преди, и това допълнително усложнява ситуацията и обговаря и липсата на стимул у учителите за подобни инициативи. Трябва да има такава образователна политика, защото ние и преди и сега изпращаме покани до директорите на различни училища, информираме ги за предстоящи изложби, но интересът от тяхна страна е слаб. Отново опираме до човек, а не до наличието на някакъв регламент. Това са неща, които трябва да бъдат решени и на политическо ниво, между различните министерства. А аз в едно съм се убедила – един човек колкото е по-образован, толкова по-лесно си решава проблемите. И е важно да заложим това в децата си.
Основно те са от финансово естество. Градската галерия е малка, интимна галерия със свободен достъп. Борим се за намирането на средства за вътрешния й ремонт. От значение са също добрата електрическа инсталация, осветление и климатична инсталация. Трябва да е добре осветено и да има въздух, както за посетителите, така и за творбите. В същото време, в качеството си на второстепенен разпоредител, галерията няма право да кандидатства за европейски средства, това трябва да направи общината, която е принципал.
Друго предизвикателство е обучението на персонала, който придобива чувство за галерията като частна собственост и постоянно се налага да говоря, че не бива да се карат на посетителите затова, че някой е решил да пипне нещо, че трябва да са по-деликатни в забележките си, по-приветливи като цяло.
Това е въпрос на политика, но и на финасови възможности. Не е заложено в бюджетите да се плаща извънреден труд на хората, а по закон трябва служителите да почиват два дена, като единия от тях да съвпада с официалните почивни дни, т.е събота и неделя. За да работи даден музей и двата почивни дни е необходимо да бъдат наети достатъчно хора, които да работят на смени и така да покриват и двата почивни дни. Политиката на нашата галерия е да работим по време на национални празници, дори ми се струва задължително от гледна точка обхващането и на публики, които не са обичайни за галерията. Централното ни местоположение и това, че през нас минават всички манифестации, шествия, определят ситуация, при която хора, които не ходят по изложби, влизат в галерията, дори и само от любопитство. И това е част от политиката ни спрямо публиките. Редовните ни ценители са винаги тук, но важно е да привлечем и случайни посетители, които в бъдеще да доведат и децата си или да препоръчат на приятели.
Стремим се да имаме обратна връзка с публиките си, имаме професионален PR, правим годишни отчети за посещаемост, статистика която е само за нас, но следим тези неща, намираме ги за особено важни за работата на галерията. За миналата година (2012г.) имаме 80 000 посетители. Също така гледаме да правим изложби, особено за летните месеци, отпускарския период, на така да се каже по-популярни имена, които са станали марка, за които всеки е чувал по нещичко. Така например преди време, когато влизахме в ЕС, направихме изложба на Леонардо да Винчи. Пред галерията се виеха опашки, дори се наложи да поискаме съдействие от полицията за охрана – не всеки е добронамерен. Тогава най-странни ми бяха обажданията по телефона, с които ни питаха за адреса на галерията, това го разбирам за хора от други градове – нормално, но да живееш в София и да не знаеш къде ти е градската галерия…?!, но ето такива изложби карат тези, които не знаят, да научат.
За щастие имам такива примери с бизнеса. За конкурсната програма „Място за срещи“, в галерия „Васка Емануилова“ работим с банката Сосиете Женерал, тъй като тя има отношение към младите хора и изкуството. Банката по принцип подкрепя Художествената академия, а ние се опитваме да помогнем на младите автори след завършването им, така тази банка започна да подкрепя и нас в този ни проект, като продължение в подкрепата на младите художници. Механизмът е такъв, че тя отпуска определена сума пари, с които ние да откупим едно или две произведения от избраните трима-четирима млади автори в годината. Те се явяват меценати в случая, без да са се регистрирали като меценати – може би като банка не искат. По закона за меценатството за организации не знам как е. За частни лица вече знаем, че трябва да си впишат името, да дадат парите в Министерството на културата и да посочат за кого/какво искат да бъде разпределена сумата. Но ние имаме и друга възможност, могат да не се регистрират, защото това е като дарение за галерията; всички дарения при нас минават през кметството, пак попълват документи за дарение през кметството.
Благодарение на СиБанк, които подпомагат социални проекти, направихме програма обърната към хората в неравностойно положение, в някои от изложбите имаме аудио гидове за слепи, тактилни карти[91]. За това помогнаха и дарения от десет наши големи художника, които дариха свои творби за благотворителен търг. Въпреки това, посещаемостта в този случай е проблем – някой трябва да ги доведе. Ние, разбира се, написахме и разпратихме писма, покани до тези училища, да знаят, че има достъп и за тях. Дойдоха деца от софийското училище „Луи Брайл“. Нашата цел е това да не са еднократни случаи, искаме нашата галерия постоянно да има достъп за всички. Но това изисква голяма активност от страна на администрацията, от PR на галерията. Много тичане, търсене, предложения и срещи, от които 20-30 срещи не е казано, че дори и една ще е ефективна. Обикновено не се чувстваш много комфортно, повечето отговори са „Не!“. У нас не е придобито това възпитание като цяло бизнесът да има респект към такива инициативи и да знае, че това е полезно и за обществото и за него.
Освен тези връзки, които развихме с бизнеса, нашите партньори са най-различни. Ние кандидатстваме по програми и в Министерство на културата и към програма „Култура“ на общината за допълнителни средства. Изобщо екипът на градска галерия, уредници, специалисти са се научили и знаят професионално да подготвят проекти. За съжаление, преди 5 години, когато г-н Орешарски беше министър на финансите[92] имаше една такава програма за дигитализация на фондовете, което е много необходимо и важно за един музей, за да може той да прави програми. По тази програма ние кандидатствахме и то с неправителствена организация, защото не можем ние, трябваше партньор, който да ни подпомогне и се оказа, че незнайно по каква причина отсяването на кандидатите беше направено в Министерство на финансите и бяха допуснати само национални институции. Общински просто не бяха допуснати, макар да нямаше пропуски в нашия проект. Това беше цензура, вътрешна цензура, проектите изобщо не стигнаха до Брюксел.
Една дигитализация на фонда дава огромни възможности и гъвкавост, освен печатни издания, би могло да функционира един модерен сайт, чрез който да се разглеждат произведения, където би могло да има различни игри за деца, както е в западните музеи; програма за студенти, дипломанти, които имат нужда от различна информация свързана с темата им, която може да бъде добита в електронен вид; това дори е полезно за нас, по-подредено и достъпно. Сега се опитваме да правим това със собствени средства, заснехме си цялата графика, съвременно изкуство, където са 160 произведения, но и авторите са млади, тепърва очакваме да работят, но и това успяхме да запазим – бюджет от общината, с който откупуваме творби. Това за съжаление повечето музеи го нямат, а би трябвало всеки музей да разполага със средства, да избират и да купуват. Започнали сме и с живописта, но всичко това става много бавно – това са 4 000 произведения, също и 1 000 склуптори, не е ясно кога ще успеем. Може да се качват филмчета в You Tube, въобще много неща могат да се направят и не зная дали опира само до пари или по-скоро е нужна друг тип инициатива.Сайтът ни и сега не е лош, но е традиционен, класически. Искаме да го направим по-раздвижен, по-любопитен, с повече информация. Правим и външна програма, често хората научават за нея от афишите – правим концерти и представяне на книги; възстановихме музикалните петъци на галерията от едно време. Но рекламата, PR, мениджърът са изключително важни длъжности, а у нас само по-големите музеи могат да си позволят такива кадри, и ето как концертите на фолк певците са по-известни за публиките от програмите на музеите. Много от музеите в страната нямат дори реставратори.
Тази инциатива е важна. От една страна, това е реклама за града. Той става по-известен за света и в Европа предимно. Това, може би, ще увеличи потока на туристите. Същевременно, покрай изявите, които се правят през годините до 2019 г. се осъществяват и контакти с международни артисти и организации в културната сфера, както и с наши такива, което е допълнителна полза и е много важно. Тези контакти могат да доведат до разменни изложби, до специализации и други форми на обмен, независимо дали градът ще спечели или не.
Според мен, част от събитията, които се случват в момента в София възникнаха именно заради подготовката на града за ЕСК. „Асоциация за развитие на София“ с нейните инициативи е пример за това. Притеснителен момент за мен е когато мине 2019 г. и няма вече АРС, кой ще разработва програма на общината и кой ще прави връзките. Аз също кандидатствам с проекти за изложби, които ще бъдат направени именно във връзка с кандидатурата на София за ЕСК, те не са просто проформа. Например ще правим една изложба на български автори, които работят в чужбина, от Виена; това са млади автори, които са излезли през последните години от страната и са се реализирали последните 20 години. И аз смятам, че е важно не само нашите творци да идат в чужбина, но и да запознаем нашата публика с творчеството на българите, които работят в чужбина. Също така поддържам контакти с чуждестраните институти и с тях уговаряме отново в подкрепа на ЕСК как да дойде у нас интересно европейско изкуство, което българинът тук да види. Така ще направим с Испанския културен център една изложба на Франсиско Гоя през тази година и всичко това ние сме го замислили сега, под влияние на кандидатурата на София.
За съжаление, моето виждане е такова, че такъв диалог, такова партньорство не е осигурено на управленско ниво. Доколкото и когато съществува е на базата на лично желание и усилия. Няма политика, а по-скоро се работи с определени личности. Често в опитите си да установя партньорски взаимоотношения се чувствам неудобно, трябва да си много настоятелен, едва ли не да досаждаш. Засега такъв е начинът, но това не е хубаво. Случва се точно, защото не са отработени механизми за един нормален диалог и нормална среда на взаимодействие.
Нуждаем се от политика, която да провокира участие. Нямаме кадри, които да се занимават с образователни програми за деца. Няма го институционално като процес и като механизъм, докато в европейските галерии е практика децата да бъдат водени от съвсем малки, от детската градина в музеите. Може да не им се показва целия музей, но и една картина да видят – тя им остава, излизат си с нещо от музея. Същевременно и от независимите организации, освен г-жа Желева не знам други от сектора да са се насочили като нея, точно в тази област. Проблемът е, че след 1989 г. най-лесно беше да се съкратят кадри точно от музеите и галериите. Допреди 7-8 години всички бяха просто на оцеляване, който издържи. Галериите в страната са под шапката на общините, и когато на кмета не му достигнат пари за нещо – закрива галерията. Ето например, скоро разбрах, че Видинската галерия вече не е самостоятелна, станала е филиал на Историческия музей. И това е много лошо, тя вече не решава сама художествения си план, съкратени са кадри, орязани са пари. И това се случва на доста места в страната. Общинските галерии зависят от манталитета на съответния кмет. В този аспект националните музеи – Националната художествена галерия, Музеят за чуждестранно изкуство, Археологическият музей, Националният исторически музей са в по-добро положение, тъй като имат право да усвояват приходите си. Докато при нас това тепърва ще се прокарва. Знаете, че галерията е на бюджет от общината, със свободен вход. Но говорихме с общината да се сложи все пак някаква макар и символична цена на билети, която да не се отрази на посещаемостта. В същото време ние имаме нужда от тези приходи, които да вложим и в поддръжка, и в различни образователни програми, и в дигитализация на фондовете. Защото общинския бюджет е ограничен, и кой какво ли не иска от общината. Ние трябва да имаме възможността и сами да подпомагаме нашата дейност. Защото и за културата трябват средства, макар българинът да не е разбрал все още това, за да стане тя привлекателна, интересна. В началото трябва да се вложи, за да може след това да има интерес.
07.05.2013г.
Надя Захариева, програмен директор „Изкуства и култура“, Фондация „Америка за България“
Стремим се да разчупим съществуващото статукво. Културата в България е силно централизирана, финансирана и управлявана предимно от държавата и общините. Средствата от държавния и общински бюджети стигат предимно за заплати и режийни. Няма достатъчно пари за културно съдържание. Всички държавни културни институции (освен Софийска опера) са абдикирали от образованието и нямат програми за възпитание на публики. Няма никакви усилия да се привлекат деца в музеите и в концертните зали.
Същевременно има много творци и независими организации, които полагат усилия да представят качествен културен продукт. Тъй като те не са включени в държавната стратегия за развитие на културата, достъпът на независимите културни организации до финансиране е силно ограничен. Корпоративните спонсори са рядкост, а когато ги има често са много агресивни в изискванията си за брандиране на събитието срещу скромните средства, които отпускат.
Една от насоките, в които фондацията работи, е представяне на качествено американско изкуство у нас. В България рядко гостуват американски артисти, свързани с класическото изкуство, тъй като разходите са много високи и рядко българска организация може да си позволи да ги плати, освен ако събитието не е строго комерсиално.
Културният стереотип и начин на управление и финансиране на културата в България няма да се промени с революция, а постепенно. Стремежът ни е да подкрепяме добри модели, които по еволюционен път да намерят своето място в културния живот и да покажат на управляващите и обществото, че може и иначе.
2. Към каква публика са насочени инициативите, които подкрепяте?
В областта на изкуството и културата, инициативите ни са насочени към широка аудитория, към образоване и възпитание на нова, млада публика, към работа с ученици и студенти. Опитваме се да запълним празнотите в образованието в сферата на културата и в представянето на класическото изкуство.
Всеки грант се оценява от екип на фондацията, а в случай на по-големи или по-дългосрочни проекти наемаме независими оценители. Следим внимателно всички наши събития – колко публика имат, колко билети са продадени, постигнали ли сме търсения ефект по отношение на качество на изпълнението и на програмата. Представител на фондацията винаги присъства на събитията, които подпомагаме. Често сме част от екипа, който подготвя събитието – помагаме със съвети, контакти и др. Следим развитието на проектите и след като излязат от нашата грантова програма.
Доброволческа дейност развиват нашите получатели на грантове. Ползват доброволци за преводи на текстове, за посрещане на групи изпълнители, за организацията по време на фестивали и концерти.
Въпреки че в повечето случаи се управляват добре, работят с ентусиазъм и предлагат качествено културно съдържание, неправителстените организации срещат много трудности. От една страна, те не са включени в нито една правителствена програма за финансиране. Например, финансирането на държавните театри през 2011 година е било $8.7 милиона, а за частните театри е бил отделен по-малко от 1% от тази сума. Национален фонд „Култура”, който беше единственият източник за финансиране на неправителствени и частни културни организации е почти ликвидиран. Бюджетът му за 2013 е 1/10 от това, което е бил през 2008. Общинските програми за култура са по-смислени, но разполагат със средства само в по-богатите общини, като София, Бургас и Варна. Обикновено нито една програма, било то държавна или общинска, не финансира административен капацитет на неправителсвени и частни културни организации. Това прави съществуването им крайно неустойчиво. До скоро, гласът на неправителствените организации изобщо не се чуваше. Стратегиите на държавно и общинско ниво се спускаха „отгоре”, без да са съгласувани с частни неправителствени организации. Напоследък това се променя към по-добро, но все още има какво да се желае.
Напоследък има усилия да се обедини секторът. Новосъздадената Българска фестивална асоциация и дискусията около европейското финансиране на Министерство на културата за създаване на 12 държавни фестивали са пример за това как противодействието на една безмислена идея може да обедини сектора. Протестът срещу повишаване наемите в зала България също е пример за обединяване на сектора. Иначе в повечето случаи комуникацията е „всяка коза за свой крак”.
Подобрява се. Все повече непраителствени организации участват в държавни и общински комисии и консултативни срещи за изграждане на стратегии и програми.
Взаимодействието артист-публика зависи от качеството на културния продукт. Според мен го има – театрите са пълни, качествените събития се радват на голяма публика, вече има събития, за които е трудно да се купят билети. Що се отнася до връзката с институциите – в момента има криза на доверие в институциите, особено към министерството на културата. Нужна е прозрачност. Нужна е оценка на въздействието за проектите, които държавата и общините подпомагат, и тази оценка да е публично достояние. Нужна е читава стратегия, която да е направена с участието на всички кръгове от културния живот, не от чиновници.
Смятам, че в България значението на Европейска столица на културата е силно преекспонирано. На него се гледа като на културна олимпиада. От друга страна, събитието е хубав повод да си подредим собствения културен двор. Да направим карта на културната инфраструктура, да направим подробен културен календар и анализ на културните събития и среда.
Нашата организация подкрепя кандидатурата на София. 70% от портфолиото ни в сферата на културата е в София. Голяма част от проектите ни са включени в културния календар и могат да бъдат част от съдържанието на проекта през 2019.
Ние не съобразяваме нашата работа с тази инициатива. Стремим се да подпомагаме смислени проекти, на които да осигурим устойчивост. Разглеждаме нашата подкрепа за културата стратегически, с мисъл за бъдещето, дори то да не е обвързано с проекта Европейска столица.
Не смятам, че повишаване участието на гражданите е свързано с Европейската столица. Участието в културни дейности и потреблението зависи от качеството на предлагания културен продукт. Билетите за концерта на Джошуа Бел струваха 30 до 70 лева и бяха продадени, включително тези за репетицията. Следователно не става дума за това, че хората са бедни и не могат да си купят билет и за това залите са празни. Българската публика е доста консевративна. Вкусовете й трябва да се изграждат внимателно и търпеливо. И от ранна възраст. Активните зрители през 2019 на събитията около Европейската столица днес са все още в училище, а някои от тях дори не са се родили. Дори ако не беше проектът Европейска столица, трябва да се работи непрекъснато за възпитание и привличане на публиката.
Културата е централизирана – голяма част от културното съдържание е в София. В по-големите градове също има смислен културен живот, но афишът не е така богат, както в столицата. Според мен, ако София бъде избрана за европейска столица, това още повече ще повлияе на тази липса на балансираност.
Не смятам, че България има културна политика.
Не.
Смятам, че разширяването на партньорството в момента става отдолу-нагоре, от работата на отделни организации, от добри индивидуални модели. Може би това е пътя постепенно да се промени отношението на държавата и общините.
Приоритет на управлението не трябва да е проектът за ЕСК, а културата като цяло. Културната стратегия трябва да е последователна, а не да зависи от еднократни събития в бъдещето. Опасност от политизиране има винаги. При положение, че цялата културна инфраструктура е държавна или общинска и че повечето големи културни организации са държавни или общински, не смятам, че може подобен проект да се изпълни само от гражданския сектор. Нужен е диалог и обединение на усилията между частен и държавен сектор. Пример: Американски балет за България е проект, в който американски постановчици от големите танцови тръстове поставят произведения на най-великите американски хореографи на сцената на Операта, с Националния балет. Няма друга танцова трупа в България (било то държавна или частна), която да може да отговори на изискванията за качества на танцьорите. Освен това, произведенията остават дългосрочно в репертоара на Националния балет и се танцуват в рамките на следващите 2-3 сезона. Публиката харесва проекта – всичките 8 представления тази година бяха продадени (7,200 билета), а цените не са ниски.
Друг пример: Фортисимо Фамилия се провежда всяка последна събота от месеца в камерна зала „България”. Проектът е организиран от частна културна организация, финансирана от нас, в сътрудничество със Софийска филхармония. Софийска филхармония осигурява залата и оркестъра, а частната организация осигурява рекламата, солистите, актьорите, сценария и артистичната програма. Резултатът е пълни зали, по три концерта, вместо един (20 концерта до края на сезона, около 6,000 продадени билета) и щастлива публика.
Тя вече допринася. Много граждански организации работят с общините по места във връзка с кандидатурите им за ЕСК.
Смятам, че ще бъде добре балансирана програма. Много ми се иска българите да излезем от фолклорните клишета и да представим модерното лице на културата ни.
Големи.
23. 04. 2013 г.
Юрий Вълковски, експерт европейски културни политики, директор на „Фондация за градски проекти и изследвания“; директор на Асоциацията на българските фестивали
Има силно разминаване. В случая на София, от една страна Дирекция „Култура” на Столична община няма чувствителност, няма инструменти да вижда, да разпознава гражданските организации, от друга страна, една част от тях имат очакването, че някой трябва да дойде, да ги покани и т.н, което не е реалистично в настоящата ситуация. Друг голям проблем е с финансирането на фестивалите конкретно. Там парите се разпределят неясно по какви критерии, а и неясно спрямо какви приоритети, изключително непрозрачно. И това важи в абсолютна степен за МК, в по-малка степен за Столична община. След случая с 12-те фестивала, при който в крайна сметка парите отпаднаха и бяха разпределени към училищата по изкуствата с решение на мониторинговия комитет на ОП „Регионално развитие”, създадохме Българска фестивална асоциация, чрез която се опитваме да въздействаме и на двете структури (МК и община) парите за фестивали да се разпределят с по-голяма прозрачност. Работим с тях, за да създадем критерии и механизми. В МК имахме поредица от срещи със заместник-министъра на културата, без особен резултат. С общината нещата също не са лесни, основно поради проблеми с Дирекция „Култура”, но там стигнахме поне до идеята първо, да има външен мониторинг на събитията в „Културния календар”, който ще помогне след това да се изяснят критериите, които предложихме, да се види кои събития са на по-високо, кои на по-ниско ниво според тези критерии и второ, да направим пътна карта, чрез която до края на годината ще има ясни стъпки към реформа на културния календар, където все още събитията се подбират без комисия, без критерии.
За мен това е основен проблем, чисто комуникационен. Проблем е, че няма представителни организации в културната сфера, такива които да фокусират енергията на културните организации, да ги представляват пред властите, да ги организират. В момента съм изключително ангажиран с Българската фестивална асоциация, защото тя е единствената организация, която събира и малки, като Фестивала „Водна кула”, който се прави с 20-30 хил. лева и големи, които имат ресурс от стотици хиляди лева, различни видове организации, и такива които са неправителствени, и такива, които са фирми, и такива които са в различни сфери на изкуствата – визуални, музика, театър и т.н, различни градове, т.е един наистина много богат микс; но това е единствената в момента организация, която представлява по-широк спектър от културни организации. Едно от нещата, за които Тревор Дейвис[93] непрекъснато говори е необходимостта да стимулираме културните институции да работят в партньорство. Театърът да работи с музея, музеят да работи с независимите визуални артисти, те да работят с музикантите, ансамбъл „Пирин” да работи с художниците и т.н, тоест да стимулираме междусекторното партньорство. Да ги накараме да споделят ресурси и изобщо да правят неща извън обичайната им дейност, т.е да няма капсулиране, а да използват възможността, която една столица на културата предоставя като развитие на съвместна дейност.
Изключително важна е нейната роля. Тя трябва да стимулира всички тези институции и организации да работят партньорски. На практика, основният водещ, основният актьор в една европейска столица на културата е общината. Една липса на желание за партньорство, от която и да е институция, е проблем. Това, че София е столица отслабва кандидатурата й. Казвам това, имайки предвид, че тенденцията е да се дава титлата ЕСК не на градове, които вече имат потенциала, т.е не толкова потенциала, колкото това, че тук са концентрирани множество културни институции, културното потребление тук е по-високо и изобщо културният живот е по–активен. Отделно, колкото е по-голям мащабът, толкова повече се губи това, което би могло да се направи. Много по-лесно видима би била една европейска столица в Перник, отколкото в София. Но всъщност, и това много хора не го разбират, титлата се дава за решаване на специфични проблеми на града със средствата на изкуствата и културата, а не за вече достигнати неща, т.е не за това, което имаме вече, а за това което ще постигнем оттук нататък с проблемни области на града, използвайки културата. И макар тук да има много проблеми, те трябва да бъдат ясно формулирани и съвсем ясно да се каже как със средствата на културата ще решим тези проблеми.
Ами не, защото нямат достатъчно капацитет. Проблемът с комуникацията с държавните структури е, че администрацията е там пет дни в седмицата, по осем часа на ден, през цялата година. Докато културните организации са на полето от време на време, защото от време на време имат пари. И моята, и други организации в сферата, които имат гражданска активност, се занимават с други неща. Само от време на време имат проекти, по които работят, появяват се, след това изчезват. Има пауза. Има нестабилност. Тази липса на устойчивост при диалога е много страшна, защото наличната през цялото време администрация всъщност, трябва да полага много малко усилия да отбива едни атаки, които знаят, че са за няколко дни. След това на атакуващите им свършват силите и те се махат, а администрацията си остава в крепостта.
Това е двустранен процес. Зависи не само в България как искаме да разпределяме тези пари, но и от модела, по който се отпускат средства от Европейската комисия. И в този смисъл, ние трябва на първо време да убедим Европейската комисия и хората, които работят по създаването на новите правила в структурните фондове, че парите не трябва да се дават само за инфраструктура, за културно наследство, влагането в което те виждат като вложение в икономическото развитие на региона, на културния туризъм и т.н, а и за съвременни форми на изкуство. В България, в това трябва да бъдат убедени и Министерство на регионалното развитие и благоустройство, което е управляващият орган и определя правилата и Министерство на културата, което е само бенефициент, но също има глас. В момента Европейската комисия като че ли не желае вече да дава толкова много пари за археология и недвижимо културно наследство. Сега новите цели на Европа 2020 са свързани с иновациите, но като цяло думата култура не присъства много в тези европейски документи, това което се промъква е темата за културните и творчески индустрии (КТИ). Но културата не е само КТИ, т.е това пречупване през икономическия ефект създава опасности за културната сфера. И ето, примерът със скандала, който се вдигна около Пайнер[94], по същество той е многоизмерен. От една страна, чисто формално погледнато, това си е културна индустрия, независимо от съдържанието, която се развива добре. От друга страна, обаче къде е културното измерение тук, къде е хоризонталното мислене за някакви ценности? И в този смисъл, цялата тема за културни индустрии е една червена лампичка за културната сфера и цялостното преориентиране само към тях би могло да е проблематично.
Един от капаните, които ни заплашват в ситуацията на недиалогични отношения между публични институции и културен сектор, без значение дали е публичен или независим, е нещо, което се е случвало в много европейски столици на културата, т.е в никакъв случай не е нов феномен. Става дума за създаването на „паралелна реалност”. Това се случва като се създава екип, като се правят проекти, които не надграждат над съществуващия културен живот и съществуващите културни процеси, а ги заобикалят и създават паралелни културни процеси. Това може да е много интересно за гражданите, защото е изцяло ново, но въпросът тук е за неговата устойчивост. Когато свърши годината, се оказва, че традиционният културен сектор в града не е получил финансов тласък, не се е развивал вследствие на подготовката за събитието, а тези които са концентрирали ресурсите изчезват, защото с приключването на събитието и парите изчезват или значително намаляват. С две думи, може да се получи депресия след ентусиазма, което е лош вариант. И в този смисъл, много е важно да има баланс между новите, иновативните неща и проекти и съществуващите структури. Съществуващите културни структури трябва да бъдат въвлечени по иновативен начин, да правят иновативни неща, но задължително трябва да бъдат част от процеса.
Не очаквам ЕСК да промени особено сегашната ситуация, но все пак се наблюдава известна промяна. В общината все повече разбират, че имат нужда от експерти, от хора, които знаят повече от тях и за ЕСК и изобщо за съвременните процеси в културните политики. Но това се изразява, най-общо казано в това, че ако преди аз съм ги търсил, за да работим заедно, сега има интерес от тяхна страна – те търсят мен.
Стратегията е документ, който сам по себе си не означава нищо, ако не се прилага. За съжаление, това често се случва в България. Надявам се този документ да е изключение. Но, на практика, към момента голяма част от гражданските организации в сферата на културата нямат представа какво означава европейска столица на културата. Вече много от тях са чували за тази инициатива, но няма дълбочинно разбиране за нея и за процеса, който представлява. И това е различно от това, което се случва в Истанбул, Печ и Вроцлав, където гражданският сектор е бил изключително наясно със същността на инициативата, знаел е как да подготви формулярите и т.н, а общината е стояла встрани. Във Вроцлав, например, кметът обръща внимание на проекта едва след като е минал на първи етап, дотогава инициаторите са имали свободата да действат сами, което е било и техният шанс да направят нещо иновативно. В Печ, в Истанбул – също, изключително силна гражданска група. Тук, случаят не е такъв. Културата би могла да стане по-видима сфера за обществото като цяло, в случай че спечелим възможността София да бъде ЕСК. Преди това, на този етап, това са твърде нереални очаквания.
Съвсем нова и необявена информация (доколкото София кандидатства в конкуренция с други градове) е, че София ще кандидатства с региона. Считам, че това ще засили нейната кандидатура. Идеята е да има различни тематични области, в които отделните градове могат да са водещи. Конкретни теми, по които съответните градове да са водещи и да се развиват с местни проекти, различни инициативи, които ще се случват в София, Перник, Благоевград и Кюстендил. По време на проведените срещи ясно се очертаха и темите. В Перник, без изненада, темата най-вероятно ще е индустриално наследство, като тук и София може да се включи, да си партнира с Перник по тази тема (с Кремиковци, Нови Искър и др.). Благоевград и Кюстендил също могат да се включат, но очевидно Перник е водещ в темата за индустриално наследство. Малко повече време ни отне да формулираме темата в Кюстендил, но там вероятно темата ще е свързана с екология, с темата за зеления град и за плодородието. Знаете, че там има празник на плодородието, празник на черешата, и въобще, те искат да промотират града като свързан с природата, като зелен град, подходящ за спа туризъм. Това е изключително подходяща тема за Кюстендил, защото ако тръгнем още от картините на Владимир Димитров-Майстора, тази цветност, тази плодовитост в тях я има и в града – в ритуалите му, в традициите му. Освен това, темата за екологична устойчивост е хоризонтална тема и присъства трайно в европейските документи. Благоевград има ясна визия за развитието си. Имат няколко проекта с дългосрочна перспектива, които са свързани в голяма степен с нови технологии, с иновации, с контакти с университети. В този смисъл темата за новите технологии и иновациите, вероятно ще бъде водеща в Благоевград.
Има такава опасност. Например, темата с иновациите, с експериментите е едно голямо предизвикателство за българския културен сектор, тъй като в много случаи това е доста консервативен сектор, особено когато говорим за държавни и общински институции. Системата на финансиране, системата на управление дълго време не е била променяна и това поддържа тази консервативност. И в този смисъл, за мен голямото предизвикателство в Благоевград ще бъде, как да се съчетае амбицията, която районът има да развива иновационни проекти, вероятно свързани с дигитални изкуства, дигитализация на културно наследство и същевременно, как ще комуникира, как ще включва в тях съществуващия културен сектор – и публично финансирания и независимия. А този баланс е много важен, за да не се получи тази паралелна реалност, за която говорихме вече.
Включването на региона формулира един такъв проблем – проблемът с липсата на комуникация между градовете в т. нар. Югозападен регион[95] за планиране. По принцип тези региони никога не са функционирали пълноценно – имаме общуване на ниво общини, и на ниво области, но в шестте региона за планиране[96] никога не е имало истинска кохезия. Това е формулиран проблем. Отделно, това са градове с различна големина, с различни свои си проблеми, от което може да се адресира един по-широк спектър от проблеми и теми, които са свързани с отделните градове, с връзките между тях, със смисъла на региона и т.н
От това, което съм видял и чел, има различни модели, по които се случва Европейска столица на културата. Ясно е, че чисто формално органът, тялото, което кандидатства е общината. Когато се обсъждаше бъдещето на програмата, имаше идеи, включително на Душа за Европа, да могат да кандидатстват граждански организации. Например, да се съберат гражданските организации в Сливен и да заявят желанието си за участие в ЕСК. Това, така или иначе, не беше прието. Принципът е, че кандидатстват градовете. Има и случаи, в които инициатор на този процес е бил именно гражданското общество. И в момента се сещам поне за два такива случая – единият е Истанбул, другият Печ, в Унгария, има и други. В тези случаи, гражданските организации първи са поели инициативата да се кандидатства, а след това общината е приела идеята за добра. В много случаи, те са били не само инициатори, но са разработили и програмата. Във Вроцлав (Полша) също, там, мисля, университетът е поел инициативата и един професор е написал проекта. Във всички тези случаи, говорим за инициатива тръгнала извън общината, от гражданското общество. Проблемът е, че в момента, в който бъде спечелена кандидатурата, гражданските организации, моментално се изритват. Те могат да спечелят, да разработят концепцията, но веднага след това, тя става примамлива за общината, която вече си дава сметка, че това е твърде сериозен и важен проект, свързан с много пари, че да бъде контролиран от граждански структури. В Истанбул този процес беше свързан с големи скандали, там се оказа в един момент, че и общината не може да се оправи, проектът беше превзет от Министерство на културата и т.н
В София, нещата стартираха от общината и тя има много ясно изразена амбиция. Асоциация за развитие на София е общинска структура, независимо, че има юридическата форма на неправителствена организация, но това е чисто формално. На практика, председател на нейното настоятелство е председателят на Общински съвет[97]. Управителният съвет също е с общинско назначение, т.е общината просто си е изнесла част от дейностите в една организация, която има преимущество с това, че има независим бюджет (той идва от общината, но не се занулява накрая на годината) и въобще има малко повече гъвкавост като регистрирана под тази форма. Асоциацията е типичен пример за модела „на една ръка разстояние”, т.е делегиране, прехвърляне на функции на една организация, която е едновременно на общината, едновременно, действително на една ръка разстояние. Това е позитивната представа за такъв тип организации, негативната е т. нар. GONGO[98] (т.е governmental-non-governmental organizations) – такива организации биха могли да бъдат използвани за създаване на привидно гражданско общество. В случая с Асоциацията, аз виждам по-скоро позитивната страна, нейната функция е много ясно изяснена. АРС е изключително отворена за комуникация с гражданското общество, непрекъснато прави дискусии, дебати, в които се старае да го включва. Но, на практика, тя все още е много по-напред като знания, като разбиране на процеса, отколкото гражданският сектор в сферата на културата, и това надали ще се промени в близките месеци до подаването на кандидатурата.
В този аспект има много работа. За съжаление, гражданският сектор понякога има едни нереалистични очаквания. Ще дам пример със Столична община, но това е характерно и за други общини и изобщо за цялата администрация, включително и за Министерство на културата. Дирекция „Култура” на Столична община не вижда по далеч от носа си, тя няма поглед върху цялостната културна среда. Има поглед върху собствените си културни институции, плюс тези организации, които финансира през „Културният календар” и плюс тези, които финансира през програма „Култура”. Това не е малко, тук говорим за множество културни организации. Но, няма способността, няма изградените механизми да има чувствителност и да вижда културните процеси в цялост. Ако някой отиде при нея, блъска по вратата, иска пари, кандидатства и т.н, общината ще го забележи. Но, тя няма да положи самостоятелни усилия за мониторинг на това, което се случва. Веднага давам пример: В София няма литературен фестивал, има обаче, множество силни литературни събития напоследък, които са интерактивни. Има различни групи от творци, писатели, поети и др., които започнаха да правят много иновативни и интерактивни неща в сферата на поезията. Най-видимият резултат е, разбира се, София: Поетики[99], но също така най-различни групи, които правят събития, улични, в алтернативни места като „Сфумато”, литературни флашмобове и т.н Общината не знае нищо за това, а и никога няма да научи, защото няма инструмент. Тя дава литературни награди „В полите на Витоша” – поетичен конкурс, който, смея да твърдя, е смехотворен, и за който никой не знае, и толкова. В сферата на литературата прави това, защото това си е нейното събитие. И ето в тази ситуация има едно нереалистично очакване от страна на гражданските организации, които си казват: „Ние правим такива страхотни неща, защо общината не ни търси, не ни забелязва?” Ами няма да ги забележи, докато не отидат, не се появят, не почукат, не разкажат за себе си, което не казвам, че е нормална ситуация, напротив, ненормална е, би трябвало да е различна, но не е. Тя е такава, каквато е.
Отговорът ми е, по-скоро не. Това е проблем на Дирекция „Култура” на Столична община. В Рим, например, имат много проста схема за справяне с този въпрос. Всеки, който прави културно събитие на територията на община Рим попълва един много прост въпросник, в който казва: кой съм, какво правя, какво е събитието, с какъв бюджет се прави, колко посетители има, най-общо. Всичко това отива в една база данни на общината, обработва се, мисли се върху него, т.е това се използва. Така, независимо дали дадено събитие е получило финансиране от общината, тя го разпознава като културно събитие, което се случва в нейната територия. И това е нещо, което звучи супер логично. Общинско събитие не е това, което общината е направила, и не е дори събитие, което общината е финансирала, а е събитие, което се случва на територията на общината, независимо кой как го прави – ако е културно събитие, то е част от културния живот. Когато тези процеси се следят, вече може в даден момент да се очаква реакция спрямо творческите организации, общината да ги организира в съвместни събития или да ги стимулира да направят нещо ново. Всичко това не е страшно сложно, то обаче, изисква начин на мислене. И в този смисъл, аз бих бил много предпазлив в очакванията си, че ЕСК може да промени сегашната ситуация. И причината за тази невъзможност е, че в София ЕСК се прави от Асоциация за развитие на София, но и от Дирекция „Култура” на Столична община, където нещата продължават да се мислят по стария начин и това е голям проблем. Ръководството на общината предпочита вместо да реши този проблем, да го заобикаля. В момента, Дирекция „Култура” се е капсулирала в един модел, може би от 30 години, където единственото ново нещо е програма „Култура”, която е свръхзадача на Дирекцията и, с която тя се справя не зле. Колкото и проблеми да има, в крайна сметка това е една функционираща програма за финансиране на проекти – има много проблеми, но функционира. Извън нея, обаче, Дирекцията има експерти по различните изкуства – театър, визуални изкуства и т.н, които познават една ограничена част от културния живот, но си мислят, че познават всичко значимо и всъщност, как да кажа, не правят нищо отвъд някакви традиционни задачи, които изпълняват. Заедно с това организират и събития, което за мен е много вредно. Моята теза винаги е била, че ролята на Дирекция „Култура” е да събира, обработва информация, да прави мониторинг на културния живот и да създава политики, а не да организира събития, и не да създава култура. Има идеи, има усилия да се правят регулярно външен и вътрешен мониторинг на „Културен календар”, има развитие в тази посока, но те са частични. А и това са усилия, които заобикалят Дирекция „Култура”, те не я променят. Там има личностен проблем, има административен проблем, но това се превръща и в културнополитически проблем, защото, на практика една от структурите на общината не работи както трябва и други структури като АРС се опитват да компенсират тази липса на адекватна работа. И в този смисъл, не съм сигурен, че кандидатурата на София за ЕСК ще доведе до структурни административни промени. Все пак, като цяло Столична община има по-адекватна културна политика от Министерството на културата, където няма такива компенсиращи структури. Най-напреднала е и в сравнение с други големи общини, по отношение на механизми за работа с гражданския сектор и за разпределяне на средства.
14.03.2013г.
Приложение 2:
Списък на анализираните европейски документи и документи на ЮНЕСКО в дисертационния труд
Report from the Commission to the European Parliament, the Council, the European Economic and Social Committee and the Committee of the Regions of 10 January 2011 – Interim evaluation report on the implementation of the Culture programme [COM(2010) 810 final – Not published in the Official Journal].
Декларация за европейска идентичност (Declaration on the European Identity), 1973
Adonnino, P. A People’ s Europe. Reports from the ad hoc Committee. Bulletin of the European Communities. Supplement 7/85 www.aei.pitt.edu/992/
Договор за създаване на Европейски съюз, Маастрихт (1992)
Договор за реформи на Европейски съюз (1999)
;
Договор за функциониране на Европейски съюз, Лисабон (2009)
Творческа Европа – нова рамкова програма за секторите на културата и творчеството (2014-2020) COM(2011) 786, Брюксел, 23. 11. 2011г.
Европейска програма за култура в глобализиращия се свят” (2007г.) (СOM(2007)0242)
;
Лисабонска стратегия (2000 г.)
Европейската културна конвенция, приета от Съвета на Европа (1954 г.), ратифицирана в България 1991 г.
Резолюция на Европейския икономически и социален комитет срещу дисриминацията, основана на раса или етнически произход, приета на 479-та пленарна сесия. Брюксел, 29 март, 2012 г.
Работен план за култура 2011 – 2014 на ЕС
¡2010: Към европейска дигитална библиотека, резолюция на Европейски парламент (2006/2040(INI))
European`s Participation in Cultural Activities, 2002
New Europeans and Culture, 2003
Cultural statistics in Europe 2007
Cultural statistics in Europe 2011
ESSnet – CULTURE. European Statistical System Network on Culture. FINAL REPORT. September 2012, Luxembourg (LU) www.epp.eurostat.ec.europa.eu/portal/page/portal/culture
ЕВ77 Sp.2012 EUROPEAN CITIZENSHIP. REPORT. Standard Eurobarometer 77
Spring 2012 www.ec.europa.eu/public_opinion
Well-being – Aggregate Report 2011: Well-being – Aggregate Report . Eurobarometer Qualitative studies. September 2011 www.ec.europa.eu/public_opinion/archives/quali_en.htm
Компендиум за културни политики и тенденции в Европа http://www.culturalpolicies.net
Country Profile Estonia. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net>.
Country Profile Finland. . Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net>
Country Profile Poland. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net
Country Profile Hungary. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net
Country Profile Bulgaria. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net
Country Profile Italy. Council of Europe/ERICarts: “Compendium of Cultural Policies and Trends in Europe”, 13th edition 2012. Available from World Wide Web: <http:// www.culturalpolicies.net
RESOLUTIONof the Ministers responsible for Cultural Affairs, meeting within the Council,of 13 June 1985concerning the annual event ‘European City of Culture’(85/C 153/02)
Palmer-Rae Associates. 2004: European Cities and Capitals of Culture. Study Prepared for the European Commission, 2004 Достъпен на: www.ec.europa.eu/culture/key-documents/european-capitals-of-culture_en.htm
The European Capitals of Culture (ECoC) Post-2019 Online consultation. Report. 2011 http://ec.europa.eu/culture/our-programmes-and actions/doc/ecoc/online_consultation_analysis_results.pdf
Решение за Европейски столици на културата 2007- 2019 – 1622/2006/EC
Ръководство за градовете, които кандидатстват за титлата „Европейска столица на културата“
Ex-post evaluation of 2010 European Capitals of Culture. Final Report for the European Commission DG Education and Culture. August 2011
www.ec.europa.eu/culture/documents/pdf/ecoc/ecoc_2010_final_report.pdf
Предложение за набиране на проекти по програма „Европа за гражданите“ (2014 – 2017)
www.ec.europa.eu/citizenship/news-events/news/06112013_callforproposals_en.htm
Универсалната декларация на ЮНЕСКО за културното различие (2001 г.)
Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване (2005 г.)
План за действие за развитието на културните политики приет на междуправителствена конференция за културни политики за устойчиво развитие в Стокхолм през 1998 г, ЮНЕСКО
Стену 2004: Стену, К. ЮНЕСКО И ВЪПРОСЪТ ЗА КУЛТУРНОТО РАЗЛИЧИЕ: Равносметка и стратегии, 1946 – 2004 г.Изследване въз основа на подбор на официални документи. Отдел за културни политики и диалог между културите, ЮНЕСКО, 2004
FCS 2009: The 2009 UNESCO Framework for Cultural Statistics. Published in 2009 by:
UNESCO Institute for Statistics www.unesdoc.unesco.org/images/0019/001910/191061e.pdf
Morrone 2006: Morrone, A. Guidelines for measuring cultural participation. UNESCO, Institute for Statistics, December, 2006
Приложение 3:
Списък на градовете, участвали в инициативата „Европейска столица на културата“ до момента
1985: Атина
1986: Флоренция
1987: Амстердам
1988: Берлин
1989: Париж
1990: Глазгоу
1991: Дъблин
1992: Мадрид
1993: Антверпен
1994: Лисабон
1995: Люксембург
1996: Копенхаген
1997: Солун
1998: Стокхолм
1999: Веймар
2000: Авиньон, Берген, Болоня, Брюксел, Хелзинки, Краков, Рейкявик, Прага, Сантяго де Компостела
2001: Порто и Ротердам
2002: Брюж (Брюге) и Саламанка
2003: Грац
2004: Генуа и Лил
2005: Корк
2006: Патра
2007: Люксембург и Сибиу
2008: Ливърпул и Ставангер
2009: Линц и Вилнюс
2010: Есен, Печ и Истанбул
2011: Турку и Талин
2012: Гимараеш и Марибор
2013: Марсилия и Кошице
2014: Умео и Рига
Приложение 4:
Списък на изследваните документи на общинско ниво (град София)
Приложение 5:
Списък на участниците в емпиричното изследване
1. г-н Асен Асенов, Платформа за изкуства и култура ЕДНО; www.edno.bg
2. г-жа Ния Пушкарова, Сдружение „ИМЕ“; www.watertowerartfest.com
3. г-жа Станка Желева, Фондация „Easyаrt“; www.easyartbg.com
4. г-жа Лора Варийска, „Студио funkt“; www.funkt.eu
5. г-жа Деница Лозанова, програмен директор „Изследвания и анализи” в Асоциация за развитие на София; www.sofia-da.eu
6. г-жа Малина Едрева, председател на Постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в Столичен общински съвет; www.sofiacouncil.bg
7. г-н Николай Енчев, отговарящ за инициативата „Европейска столица на културата“ – София 2019 в отдел „Образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт” на столичния район „Младост“; www.so-mladost.com
8. г-жа Аделина Филева, директор на Софийска градска художествена галерия; www.sghg.bg
9. г-жа Надя Захариева, програмен директор „Изкуства и култура“ на фондация „Америка за България“; www.americaforbulgaria.org
10. г-н Юрий Вълковски, директор на „Фондация за градски проекти и изследвания“; www.creativeentrepreneurshipblog.wordpress.com
м
Приложение 6:
Нормативни актове на Република България
Закон за закрила и развитие на културата (обн., ДВ, бр. 50 от 01.06.1999г., изм. ДВ. бр.68 от 2 Август 2013г.)
Закон за филмовата индустрия (Обн., ДВ, бр. 105 от 02.12.2003 г., изм. ДВ. бр.68 от 2 Август 2013г.)
Закон за меценатството (обн., ДВ, бр. 103 от 23. 08. 2005 г., изм. и доп. ДВ. бр.20 от 9 Март 2012г.)
Закон за юридическите лица с нестопанска цел (обн., ДВ, бр. 81 от 06. 10. 2000 г., изм. ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г.)
[1] В Пловдив все още не функционира общински фонд „Култура“, въпреки дългогодишните опити да бъде учреден такъв; във Варна общински фонд „Култура“ започва работа в началото на 2014 г.
[2] НФК подкрепя независимите творци, но през годините субсидиите, които разпределя са твърде недостатъчни и нестабилни: 309 175 лв. – 2010 г.; 309 378 лв. – 2011 г.; 438 321 лв. – 2012 г.; 453 321 лв. – 2013 г.
[3] В последните години функциониращите общински фондове „Култура“ се увеличават, но с твърде ограничени бюджети, което влияе на ефективността им
[4] RESOLUTIONof the Ministers responsible for Cultural Affairs, meeting within the Council,of 13 June 1985concerning the annual event ‘European City of Culture’(85/C 153/02)
[5] Решение на ЕК от 2005 г. № 649/2005/EC дава възможност след 2009 г. два европейски града да носят титлата едновременно
[6] Например Ливърпул – ЕСК през 2008 г. привлича 9,7 млн. повече посетители на града
[7] Освен Пловдив, домакини на „Европейски културен месец“ са били Краков, Грац, Будапеща, Любляна, Санкт Петербург и други
[8] Решение за Европейски столици на културата 2007- 2019 – 1622/2006/EC
[9] Ръководство за градовете, които кандидатстват за титлата „Европейска столица на културата“,стр. 40
[10] Повече от 40 града са носители на титлата от 1985 г. до днес. Виж приложение 4, стр. 253
[11] Ex-post evaluation of 2010 European Capitals of Culture. Final Report for the European Commission
DG Education and Culture. August 2011
[12] Правителството на Турция осигурява 95% от финансирането
[13] Решение за Европейски столици на културата 2007- 2019 – 1622/2006/EC
[14] www.lille2004.com
[15] Апликационна форма на Рига (Латвия) за ЕСК
[16] София и прилежащите ù 24 административни района са под юрисдикцията на СО, която управлява във взаимодействие със СОС – орган на местното самоуправление на територията на СО
[17] 12 общински културни института и един филиал на Софийска градска художествена галерия
[18] Доклад за бюджета на СО за 2010 г.; 2011 г.; 2012 г.; 2013 г.
[19] www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f26503.pdf
[20] www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f27916.pdf заседание №38/11.04.2013 г. на СОС
[21] www.sofiaculture.bg/files/Kulturen_Kalendar_2011_Prioriteti_final.pdf
[22] Пак там
[23] Данните са изнесени на дискусия: „Иновативни културни събития в София: перспективи за развитие“ в Центъра за култура и дебат „Червената къща“ на 21.12.2010 г.
[24] www.kulturenkalendar.blogspot.com/p/blog-page_07.html
[25] www.ec.europa.eu/culture/our-programmes-and-actions/doc413_en.htm
[26]След първоначалния подбор в края на 2013 г., международното жури определя на втори етап от конкурса за ЕСК да продължат Варна, Велико Търново, Пловдив и София
[27] www.plovdiv.bg
[28] www.gabrovo.bg
[29]За тези данни, получени в личен разговор на 01. 02. 2013 г., благодаря на г-жа Севдалина Войнова от Асоциация за развитие на София
[30] Стратегия за развитие на културата на София „Творческа столица“ (2013 – 2023) е гласувана в СОС на 20.12.2012 г.
[31] Получени са над 20 предложения от страна на творческия сектор
[32] 33 дискусии с творческия сектор и в кварталите на София
[33] www.sofia-da.eu/bg/news-archive/231-sofia-cultural-strategy-approved
[34] www.sofia-da.eu/images/stories/resources/sofia-creative_capital_strategy.pdf
[35] Концепция „Сподели София“, стр. 4 – 8
[36] Въпреки че „Асоциация за развитие на София“ е регистрирана като неправителствена организация в обществена полза, на практика тя е изцяло на подчинението на Столична община, а Управителният ù съвет е ръководен от председателя на Столичен общински съвет – г-н Елен Герджиков
[37] www.edno.bg/index.php/misiya
[38] Проект: „Фестивали за изкуство в публичното пространство: „Sofia Contemporary” и „Фестивал на открито в Западен парк”, по договор BG161PO001/1.1-10/2010 със Столична община
[39] www.watertowerartfest.com
[40] www.easyartbg.com
[41] За дните на фестивалите и другите дейности, които развива фондацията използва платени доброволци
[42] www.funkt.eu
[43] “Уолтопия” ООД е световен лидер в изработването на изкуствени катерачни стени с проекти в 42 държави, а конкурса е за многофункционален център, който да обединява на едно място култура и спорт, първоначално предвиден за строителство в „Младост 3“, а впоследствие пренасочен към София Тех Парк
[44] ЗУТ е абревиатура на Закон за устройство на територията
[45] www.sofia-da.eu
[46] АРС ще съвместява тази дейност чрез Фонда за иновации в културата
[47] Отчетен доклад за дейността на Асоциация за развитие на София 2012 г. достъпен на 18.10. 2013 www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f27769.pdf
[48] Опитите ми за среща с г-жа Галина Бежанска, директор на Дирекция „Култура“ и д-р Тодор Чобанов заместник-кмет по направление „Култура, образование, спорт и превенция на зависимости“ на Столична община останаха без резултат
[49] В структурата на районната администрация и като част от дейността на отдел „Образование, социални дейности, здравеопазване, култура и спорт“, г-н Н. Енчев изпълнява основна функция да отговаря за ЕСК в район „Младост“. По този начин отговорността за работата по инициативата е изнесена извън рамките на отдела, за който отговаря друг човек – г-жа Людмила Божилова
[50] Читалище „Джон Атанасов“, читалище „Бъднина“, читалище „Васил Левски“, читалище „Младост“ www.info-sofia.bg/images/rajoni/Mladost-04.2012.pdf
[51] www.sghg.bg
[52] Чл. 8, Закон за закрила и развитие на културата (1999)
[53] Като вторичен разпоредител на бюджетни средства, СГХГ е пряко обвързана със СО, която трябва да кандидатства за средства от европейските фонодове от нейно име
[54] www.americaforbulgaria.org
[55] www.creativeentrepreneurshipblog.wordpress.com
[56] Европейската инициатива „Душа за Европа”, има огромен опит по темата „Европейска столица на културата”. Сред основателите на „Душа за Европа” са хората отговарящи за реализирането на културните столици в Берлин (1988), Амстердам (1987), Брюж (2002) и други. През последните години „Душа за Европа” организира поредица от форуми и семинари в настоящи и бъдещи столици на културата като Гимараеш, Португалия (ЕСК през 2012), Печ, Унгария (ЕСК през 2010), Истанбул (ЕСК през 2010) и много други.
[57] Приложение 1, стр. 194
[58] В средата на месец март 2013 г. г-н Асенов депозира отворено писмо в СО, с което оттегля участието си в софийската кандидатура с мотива, че културната политика на София се нуждае от радикална промяна, на административно и инструментално ниво. Писмото остава без реакция от страна на общината. www.facebook.com/funkt.eu/posts/548835375146822
[59] Приложение 1, стр. 200
[60] Данните са изнесени на Международна конференция „Софийски разговори за Европа“ 13. 09. 2013 г.
[61] Например, Варна се отказва от проекта и връща средствата, тъй като преценява, че при наличието на територията ù на 35 фестивала, от които 95% международни, още два нови фестивала са ненужни, особено предвид изискването за тяхната устойчивост, което предполага „вливане“ на допълнителни общински средства в тази посока. (Международна конференция „Софийски разговори за Европа“ 13. 09. 2013 г.)
[62] www.zapadenparkfest.bg/index.html
[63] edno.bg/sofia-contemporary-2013/za-festivala
[64] В-к „Култура“ бр.41, 30. 11. 2012 г. публикуваната от редакцията статия на Станка Желева „Sofia Contemporary или много шум за нищо …“ предизвиква рекордно за материалите на вестника количество коментари под нея www.kultura.bg/bg/article/view/20362
[65] Приложение 1, стр. 204
[66] Приложение 1, стр. 209
[67] Проектът „Картографиране на културните и творчески индустрии в София – 2011“, обхваща периода 2008 – 2009 г. и изпълнен от „Обсерватория по икономика на културата“, със съдействието на Столична община www.politiki.bg/?cy=228&lang=1&a0i=223839&a0m=readInternal&a0p_id=896
[68] Приложение 1, стр. 213
[69] Често и в информационните и медийни източници Асоциацията и Столична община са взаимно заменяеми наименования
[70] Виж например, Cian O’Callaghan (2011): Urban anxieties and creative tensions in the European
Capital of Culture 2005: ‘It couldn’t just be about Cork, like’, International Journal of Cultural
[71] План за изпълнение към Стратегията за развитие на културата в София 2013 – 2023, достъпен към 02.12.2013 г. единствено на страницата на СОС; Приложение №2 към решение №640 по Протокол №32/20.12.2012г.
[72] Приложение 1, стр. 218
[73] Приложение 1, стр. 225
[74] За повече информация относно културата в периферните райони на София виж подоробното изследване на Нели Стоева: „Културни събития в 8-те периферни райони на столицата“ , 2011 www.sofia2019.bg/sites/default/files/Nelly%20Stoeva%20Doklad%20Periferia.pdf
[75] Календар на културните събития на Столична Община. Мисия, цели, принципи, приоритети, критерии за оценка www.sofiaculture.bg/files/Principi_Kalendar_2013.pdf
[76] Съдържателен обхват на СП „Култура“ през 2013 г. www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f26503.pdf
[77] Авторите на концепцията дават пример със Студентски град, където само 1% от жителите (около 80 хил. души) са доволни от културното предлагане (стр.27 от Концепцията „Сподели София“); В действителност картината не е по-различна в другите периферни квартали на града
[78] Концепция „Сподели София“ стр. 47 www.issuu.com/sofia2019/docs/sharing_sofia_bg
[79] Приложение 1, стр. 228
[80] Приложение 1, стр. 234
[81] Приложение 1, стр.239
[82] www.ec.europa.eu/citizenship/news-events/news/06112013_callforproposals_en.htm
[83]В-к „Култура“ бр.41, 30. 11. 2012 г. „Sofia Contemporary или много шум за нищо …“ Станка Желева
[84] + това, като място за срещи, събития и изложби с кухня, бар и магазин е пример за творческа индустрия, съчетаващ едновременно културна и стопанска сфера на дейност; www.plustova.com
[85] През 2011 г. Столична община, „Направление архитектура и градоустройство“ и платформата за съвременно изкуство и култура Едно провеждат съвместно международен конкурс (130 конкурсни предложения от 15 страни от Европа, Азия и Америка) в рамките на Sofia Architecture Week 2011 за архитектурен проект на предстоящата за изграждане Метростанция 20 ж.к „Дружба“. Излъчени са двама победители – от България (арх. Александър Шинолов) и от Великобритания (Виктор Хименес, студио „ATA“ ltd.), като проектите им са върнати с препоръки за доразработване, след което се очаква да бъде избран един от тях, на който да бъде възложен проектът за метростанцията. В този период, между провеждането на конкурса и доразработването на проектите, Столична община и акционерното ù дружество „Метрополитен“ ЕАД възлагат обществена поръчка за инженеринг (проектиране и строителство), като новият идеен проект е включен в документацията без да става ясно как, от кого е изработен и как е заплатено, с което общината влага двукратно ресурси за една и съща дейност, игнорирайки първия конкурс и без да стига до договорни отношения за реализация на спечелилите проекти, както и в пълна неяснота за причините. www.station20.eu/bg/press/ ; www.edno.bg/index.php/blog/metrostantsiya-20
[86] Обявеният от Столична община конкурс на 16. 12. 2009 г. за „Общински типови проекти за преместваеми обекти, рекламни и информационни елемнти и за елементи на градското обзавеждане“ е с награден фонд от 140 хил. лв.
[87] Програма за подкрепа на неправителствените организации в България, част от прилагането на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство
[88] Покана за подаване на кандидатури за ЕСК е публикувана на 18. 12. 2012 г. на страницата на МК www.mc.government.bg
[89] www.erox.throwbeans.com/catalog/view-12
[90] Вежди Рашидов, министър на културата при правителството на ГЕРБ (2009 – 2013г.)
[91] Тактилната карта и аудиозаписа дават възможност на незрящите да усетят и да си представят картината
[92] Пламен Орешарски, министър на финансите в правителството на Тройната коалиция (2005-2009)
[93] Тревор Дейвис е английски експерт по културни политики на града, част от екипа, който подготвя кандидатурата на София за Европейска столица на културата, печелил два пъти титлата като културен мениджър на Копенхаген през 1996 г. и Орхус (Дания) през 2017 г.
[94] Компанията „Пайнер медиа“ печели с проект средства по ОП „Развитие на конкурентноспособността на българската икономика”през 2012 г. Следва ответна реакция от различни групи от творческия сектор, като основната им мотивация за противодействие е, че с европейски средства се подкрепя този тип култура, а също и необходимостта от подкрепата, предвид бизнес ориентацията на компанията.
[95] Югозападен регион за планиране обхваща Област София, Софийска област, Област Кюстендил, Област Благоевград и Област Перник
[96] На 27. 07. 2000 г. Министерски съвет обособява шест района за планиране на територията на България, като всеки от районите обхваща територията на няколко области в страната. Основна цел е статистическо отчитане на териториалните единици, съгласно изискванията на Евростат, както и чрез влезлият в сила през 2004 г. Закон за регионално развитие, уреждането на обществените отношения, свързани с планирането, програмирането, управлението, ресурсното осигуряване, държавното подпомагане, наблюдението, контрола и оценката на регионалното развитие.
[97] Г-н Елен Герджиков
[98] GONGO носят наименование на неправителствени организации, организирани на правителствено ниво, които имат функцията само да изглеждат независими и до известна степен да канализират гражданския дух, като го подчиняват на правителствените намерения. Абревиатурата изразява негативно отоншение към такъв тип организации, съчетаващи правителствени и неправителствени правомощия
[99] София: Поетики е Софийски фестивал за публично изпълнение на живо на поетични творби от техните автори. Извън конкурсната част, фестивалът си взаимодейства с други артистични сфери като музикална, театрална, литературна и т.н