20228966_10155530307169110_8574510649161793894_n

КУРАТОРСКИ ПРОЕКТ ЗА ПРЕДСТАВЯНЕ НА НАЦИОНАЛЕН ПАВИЛИОН В 58ТО ВЕНЕЦИАНСКО БИЕНАЛЕ 2019

03.01.2019

Това е проект подаден от Ния Пушкарова в качеството си на куратор за представяне на Национален Павилион във Венецианското Биенале през 2019.

Реших да го публикувам тук, тъй като шансовете са близо до минимум за одобряването му, а според мен е важно да има гласност при подобни  инициативи изискващи национален консенсус!

Публикуван е след удължената крайна дата за прием  на предложения 3.12.2019 в Министерство на Културата

 

КУРАТОРСКИ ПРОЕКТ ЗА БЪЛГАРСКИ ПАВИЛИОН

НА 58то ВЕНЕЦИАНСКО БИЕНАЛЕ НА ИЗКУСТВОТО

НА

НИЯ ИВАНОВА ПУШКАРОВА

 

TITLE OF PROJECT:

„GREETINGS FROM THE BLANK SPOT“

 

НАИМЕНОВАНИЕ НА ПРОЕКТА:

„ПОЗДРАВИ ОТ БЯЛОТО ПЕТНО“

 

 

От 1964 година ние сме абдикирали като нация да се  представяме на този най престижен форум на съвременно изкуство – и не сме заявявали желание за участие на национално ниво през годините. Въпреки честите набези към явно досега сляпото и глухо към подобни жалби (с някой изключения лежащи върху лични интереси) Министерство, че това е от особенна важност за нас като българи. А спорадичните лични участия на амбициозни куратори и артисти, без да представляват по какъвто и да е начин нацията, чрез консенсус на тяхното участие, не може да заменят статута на Национален павилион. През 2017, също на базата на лична инициатива представих Български Павилион, еднолично, в акция в която аз представлявах нацията във Венецианското Биенале подкрепена от Китайски колектив. Дали това отключи или подпомогна решението за участието ни, не мога да твърдя, но си мисля, че даже и само образа на надписан със спрей гръб върху бялата ми рокля „Bulgarian Pavilion“, е провокирал донякъде българската общественост, или поне тези, които знаят колко е важен този форум. Чрез това наше участие ние се заявяваме като нация в новото време. http://nia.watertowerartfest.com/?p=919

В контекста на темата на 58то Венецианско Биенале идеята се свързва с произтичащата динамика от Китайското проклятие „Да живееш в интересни времена“ където всичко е възможно. Както използването на всемогъщата дигитална информация, фейк нюз, така и избора за възвръщане или не от бялото поле на загуба на колективната памет. Бяло петно в психо-географската карта на света. Тъм където никой не се завръща, защото незнае къде е. Там където съществуват цели народи, независимо от намалената им видимост. Там, където заявявайки, се ангажираме даже и само със собственото си съществуване.

 

„May You Live in Interesting Times springs from a belief that interesting art creates forms whose particular character and delineation raise questions about the ways in which we mark cultural boundaries and borders. Intelligent artistic activity involves creating forms that call attention to what forms conceal, and the functions that they fulfil. The Exhibition will highlight art that exists in between categories, and which questions the rationales behind our categorical thinking.

 

Finally, May You Live in Interesting Times will be formulated in the belief that human happiness depends on substantive conversations, because as social animals we are driven to both create and find meaning, and to connect with others. In this light, the Exhibition will aim to underscore the idea that the meaning of artworks are not embedded principally in objects but in conversations – first between artist and artwork, and then between artwork and audience, and later between different publics. Ultimately, Biennale Arte 2019 aspires to the ideal that what is most important about an exhibition is not what it puts on display, but how audiences can use their experience of the exhibition afterwards, to confront everyday realities from expanded viewpoints and with new energies. An exhibition should open people’s eyes to previously unconsidered ways of being in the world and thus change their view of that world.“ Ralph Rugof

 

Нашата модерна народопсихология е свързана с едно абдикиране на лично и колективно ниво на самият българин, да признае или по скоро заяви собствена гледна точка. Той е убеден че, Тя (неговата гледна точка) освен, че е неадекватна и нежелана от останалия привлекателен активен свят (считай Западния), имащ собствено самочувствие и „валидни“ гледни точки, е и също толкова недостатъчно убедителна за самият него. Затова той копира – имитира ценности. Направили сме си храмове на такива, чрез умели възползващи се от слабостите на нацията ни архитекти на съвремието като: равнодушие, малодушие, раболепие, чуждопоклоничество, склонност към корупция и продажност.

 

Имитацията (от латински: imitatio, „копиране“[1]) е специфично поведение, при което индивидът наблюдава и повтаря поведение, жестове, облекло и т.н. на друг индивид. думата имитация може да се приложи в много контексти, от тренирането на животни до международната политика[2].

 

„Обществата, както и тълпите, се управляват от инстинкта за имитация и страхливост.“ – Марсел Пруст

 

Симулацията за щастие е една от най коварните докарала ни до отдалечаване от истинската ни същност принадлежаща ни по право. Докато изместването, чрез копиране на чуждото щастие е станало наша първа порода.

 

Копирането и имитацията стига дотам че, ние абсолютно съзнателно сме загубили каквато и да е връзка със самите себе си като хора, и продължаваме да копираме с онова удивително очакване на оценка в очите на наивни деца, при положение че и те самите знаят, че са излъгали и не са си направили домашното си, но си мислят че,.. някак ще мине. Това  „ някак ще мине“ е в основата на копирането на всичко което ни е предоставено от Западния свят. Копирането е като един особен вид наркотик, даващ ти връзка с нещо, което има смисъл и даже и да не го разбираш, играеш на сигурно, като го копираш. Нравствени ценности, мода, начин на говорене, отглеждане на децата ни, градоустройство, музика, изкуство, политически решения, и т.н. Без да си и най малко заинтригуван от това което евентуално може да лежи пренебрегнато и ценно под сами ти нозе. Ти имитираш с по голяма настървение и това което се получава е че, при самият акт на копиране ти изразходваш ценна енергия и правиш невероятни връзки, чрез наученото докато копираш. И някак сам се учудваш когато видиш резултата, които е не по зле от самият оригинал и някак наподобява вече нещо смътно познато дълбоко в теб, което може би е твое и истинско и не е изкопирано, но все пак е красиво и ценно. Но ти отнема много повече време и енергия да го преследваш и затова – копираш.

 

Това което остава след имитацията, е реалният живот, които вглеждайки се по надълбоко, по никакъв начин не е по различен от които и да било друг, но през цялото време на това съзнателно нагаждане и имитация на чужди постижения и ролеви игри, си пропускал да видиш и оцениш със собствените си очи. Твоето! Докато имитираме, ние не може да се вгледаме и разпознаем реалното, което е  също толкова валидно. Но в неистовото ни желание за наподобяване, заради невярването в себе си, сме слепи за истината, видима от всички други само не и от нас самите.

 

Това което предлагам като концепция е свързано с идеята за възвръщенеца след загуба на памет, след инцидент, от ничията земя, за която е трудно да се разкаже точно за какво става дума там и къде е бил човека, защото там е само едно бяло петно в паметта. Това е едно своеобразно наричане, едно желание за възвръщане на паметта ни, за преодоляване на зависимостта от копирането и за заемането ни на принадлежащото ни място в света, там където поемаме смело и отговорно изреченото и мислено от нас. Без да се страхуваме от това дали ще ни оценят или не, без да сме повлияни повече от външната оценка, в  полза на вътрешния ни глас. Неспособни ли сме да мислим самостоятелно, да творим в живота си така както искаме?!!! Всички грешни истини ли сме готови да имитираме и осиновяваме като свой?! Идеята е свързана със доброволното загубване на памета си вследствие на стрес преживян от цялата нация. Възвръщенеца е неспособен да има собствен контекст и затова копира тези ценности които се предлагат и показват пред него. Чувството за оцеляване надделява и ние се приспособяваме. Синдрома на бялото петно не е изолиран случай в съвременната история, не е запазена марка на нашата държава. Съобразяването с белите петна на човешката история е изискуем приоритет към великите сили. Има много други бели петна в световната психо- география, но акта на заявяване на присъствие в бялото петно е важен, както за нас така и за останалия свят. Света има нужда от нас, както и ние от нас самите.

 

В този контекст предвиждам акция, в която реално място обект – надраскана стена на къща в Копривщица от случайните туристи посетили града, оставили своят подпис – tag върху нея, е изградена в точно копие в коридора на 3 тия етаж на Палацо Лолин. Паралелно се организира визита на случайно избран клас на средношколци в последен клас от България до Венеция, точно преди откриването на Биеналето. Където, освен предоставената им възможност да посетят като награда и поощрение абсолютно безплатно град Венеция, ще се подпишат и оставят своя знак, име, лого – tag, върху специално изграденото копие от стената на къща от Копривщица. В контекста на темата за възвръщането от бялото петно на загубване на колективна памет, акцията провокира размисли за това, кое е загубено и кое не, в нашето съвремие. Неслучайно е избрана стена от къща в Копривщица. Освен асоциацията за бяло петно в памета ни, чрез преднамереното издраскване горния син пласт от мазилката, в изблик и желание за изява на случайно избраните, лишени от всякакво чувство на културна принадлежност, обвити в забрава невинни подрастващи; височините на избраната локация за Българския Павилион – последния етаж на Палацо Лолин, изключително много напомнят на ниската височина на стайте в къщите в този наш възрожденски град, не по високи от 2,60м. По абсолютно арбитрарен или не принцип на избор на пространство, ние сме в унисон с представата си за вътрешен потенциал и самочувствие. Така че, ние сме си в къщи.

Акцията, както и цялото пътуване на групата ученици се заснема и прожектира паралелно в пространството като неразделна част от творбата на самото откриване.

48364456_269578690389811_8741946240658309120_n

Отделно във всяка стая ще има артист представящ творбата си в пространството – стая, виждаща се само когато се влезе в стаята. Невъзможно е да се види дали и какво има в стаите отвън поради мъртвата точка, в която се намират творбите.

Избраните от мен артисти художници са относително млади и неизвестни, и някой от тях живеещи в чужбина българи или от български произход. Защото според мен, чрез тяхното самочувствие и потенциал има по голям  шанс да се завърне паметта ни и самочувствието ни, като нация. Не съм споменала пред тях, че става дума за участие в най-престижното събитие в света на изкуството – Национален Павилион във Венецианското Биенале- точно за да не се притеснят от отговорността и това да им попречи и се отдалечат от същинската си природа на творци. Творбите ще са направени специално по темата и това е процес започващ от момента на селекцията на проекта от комисията до самото и показване и инсталиране в Националния ни павилион. Техническите изисквания са съобразени дотолкова, че да отговарят на принципната работа, както и бюджета. Смятам, че това е приемливо, предвид кратките сроковете които бяха подадени от датата на отваряне на поканата и прилагане на пълната информация за конкретното място и параметри на Българския Павилион, до крайния срок за подаване на предложения от Министерството.

Вярвам, че чрез представения от мен проект има шанс да представим за първи път от 30 години България в този престижен форум, като достойни граждани на света. С голяма доза себеирония и в същото време поставящи важни въпроси относно визията за едно общо бъдеще, където и малка държава като нашата има причина да играе на световното шахматно поле на съвременното изкуство.

 

 

 

©Ния Пушкарова

 

Leave a Comment

You must be logged in to post a comment.