Инициативи, ръководени от артисти

19.06.2013

В днешно време най-вероятно работят повече творци, отколкото през който и да е период в историята. Ако добавите и всички творци, завършили бакалавърски, магистърски и докторски степени по изящни изкуства, изкуство и дизайн, които са въвлечени в създаването на изкуство, както и онези без академична подготовка, крайната цифра е зашеметяваща. В днешно време най-вероятно се харчат повече пари за изкуство, отколкото през който и да е период в историята и, най-вероятно се произвежда повече изкуство, отколкото когато и да било. Но колкото и да са много артистите, „подемани” от света на изкуството от страна на галериите, творците, които печелят достатъчно пари от продажба на работите си, така че да се издържат и/или да изхранват семейство, са удивително малко. В края на 80-те работех върху проучване в областта на образованието по изкуство и занаят в Англия и Уелс, и с екипа установихме, че само в тези две места във Великобритания има 735 места, където човек може да учи изкуство/занаят.¹ В Лийдс, където преподавам в момента, на една и съща улица има четири училища за изкуство, от където излизат около 200 визуални творци всяка година. Понастоящем в Лондон има над 2000 галерии от различен тип, но когато се замислите за големите групи от вече завършили ученици, които чакат на опашка, цифрата не изглежда толкова голяма. Истината е, че светът е пренаситен с творци, но светът на изкуството има нужда само от шепа „забележителни” продукта на година. Може би е вярно, че за някои хора самото изучаване на изкуството, отделянето на време за създаване на изкуство и мисленето за изкуство сами по себе си са нещо добро, както и това, че в светът се появяват повече креативни хора – поне не правят оръжия и не крадат пенсии. Също така, може би е вярно, че всички проблеми на света (не говорим само за света на изкуството) в крайна сметка произлизат от пренаселване – проблеми с ресурсите, трафика, разрастването на градовете, намирането на жилища, западащото селско стопанство, изчезването на животински и растителни видове, прекомерния риболов, замърсяването, недостига на вода, безработицата и т.н. Очевидно няма логика да вярваме, че светът, със своите ограничени ресурси може да поддържа неограничено разрастващото се население; очевидно е, и че трябва да се насочим към устойчив баланс между населението и ресурсите за бъдещето, ако не искаме да се самоунищожим. Междувременно обаче, се намираме насред един пренаселен свят, с огромен брой артисти и не чак такъв огромен брой възможности.
Ако погледнем на света на изкуството от гледна точка на структурата му, отстрани, така да се каже, той сякаш е разделен на няколко слоя или пластове. Тези пластове се простират и хоризонтално, увеличават се и се смаляват, като напречен разрез на пирамида. На върха на пирамидата са носителите на наградите Търнър, хора като Деймиън Хърст, Базелиц и Куунс, да не говорим за артисти като Уей Уей и задаващите се китайски артисти на бъдещето: артисти, които достатъчно са впечатлили света на изкуството, и които имат сериозни продажби зад гърба си, и чието изкуство е обезпечено от финансовата подкрепа на колекционерите, осигуряващи им място в аналите на световното изкуство. На дъното на пирамидата са всички артисти-аматьори, които изпитват наслада от създаването на изкуство, които отделят време да го правят и, може би, са получили съответното образование, но не се издържат от това. Между тези два пласта има много други, които съставляват други „светове на изкуството”. Има ги и многото сериозни артисти, които са на най-горния ръб на световното изкуство, както и такива, които са в най-ниските части – може би те цял живот са работели в сферата на изкуството, но никога не са направили големия си удар; може би са участвали в няколко изложби и събития, редом до големите имена, но поради различни причини така и не са забелязани от елита в света на изкуството. Може би печелят достатъчно от работите си, така че да оцелеят като артисти, или пък работят в образователния сектор или в сферата на изкуството, за да финансират практиката си. Има ги и „професионалистите” в света на изкуството – писатели, критици, учители, професори, които участват в него на различни нива и все пак не се изхранват изцяло благодарение на изкуството си. Под тях (тези пластове нямат за цел да поставят оценка на качеството – те са по-скоро структурни), са онези артисти, които работят, постигайки различна степен на сериозно признание в своята сфера, които наемат студиа, които сътрудничат на местните инициативи, участват в местната арт-култура на тяхното пространство, и така, преминавайки през пирамидата, достигаме до нивото на местните артисти-аматьори, които се прехранват от нещо странично. Френското правителство, например, възприема доста прагматичен подход към дефинирането на артистите: то възприема артистите от гледна точка на данъците – ако печелиш повече от дадена сума за година от изкуството си, то ти си професионален артист, ако ли не – ти си аматьор.
Този стратифициран модел е доста полезен, тъй като позволява човек да види, че светът на изкуството не е хомогенен, и че има много неизключващи се начини човек да бъде артист през 21-и век. Също така става ясно, че не всеки може да спечели Търнър. Това разслояване може и да помогне на човек да прецени къде се намира в даден момент и къде би искал да бъде.
Инициативите, ръководени от артисти, определено са положителна реакция спрямо глобалната ситуация. Очевидно е, че по-голямата част от действащите артисти в днешно време заемат част от средните пластове от пирамидата на световното изкуство. Някои може би се стремят към по-горните нива, други може би са отдадени и доволни да работят именно на нивото, на което се намират – върхът не е непременно най-доброто. Всяко ниво или пласт носи своите преимущества и недостатъци. И, разбира се, тази пирамида не е стабилна. Артистите могат да бъдат смачкани или издигнати от галериите и дилърите, а стилистиката или пазарните промени могат да изстрелят или обрекат цели кариери.
Като се има предвид, че артистите са добри в намирането на креативни начини за решаване на проблеми, те често биват на чело на социалното развитие – много често има примери за това как артистите дават тласък на урбанистичното развитие, просто като се местят да живеят в по-бедна или западнала част на града, където наемите са ниски, където създават нещо бликащо от енергия, нещо положително около себе си. В последствие, това става примамливо за местните бизнесмени, агенти на недвижими имоти и предприемачи, които виждат потенциала, местят се да живеят там и така създават един фантастичен растеж. След това артистите се местят отново, в друга по-евтина област и нещата се повтарят. Инициативите, ръководени от артисти, неправителствените организации, резидентските програми, отворените студиа, галериите, ръководени от артисти, отворените търгове, арт фестивалите и другите културни инициативи са естествената мрежа, катализатор и стабилизатор за много от средните нива на артистичния свят. Вместо да седят и да чакат пренаситеният арт свят да ги забележи и вземе под крилото си, организаторите на инициативите, ръководени от артисти създават сами нови възможности, привеждайки в действие каквото и когото познават, като превръщат неизползваните места във временни арт-пространства; като организират възможности артистите да създават и развиват своята работа; като насърчават и провеждат дискусии между артисти и нации; като се противопоставят на националните идеологии, които разглеждат проблема отгоре надолу, в полза на изначалната, транс-културна промяна. Те предлагат една съвсем реална и необходима услуга на артистите, насърчавайки ги да действат, като окуражават мобилността и откритостта и дават тласък на нови връзки, приятелства и обмяна.
Любопитен е фактът, че едно от най-престижните събития в света на изкуството – Виенското биенале – е било основано от група любители на изкуството, включително Микеланджело Гугенхайм, с цел да се обърне внимание на проблема на изкуството в Италия през 19-и век, което се е отдалечило от славните си дни през Ренесанса и Маниеризма по посока на провинциализъм и национална непоследователност. Отделило се е от масовите събития, случващи се по други краища на Европа (най-вече в Париж). Комисията, която съставлява първото Биенале заявява:
„Една международна изложба би трябвало да привлича по-голяма публика с престижа на своите знаменити чуждестранни артисти, поставяйки работите им пред погледа на всички онези интелектуалци, които нямат възможност да предприемат дълги пътувания, за да се запознаят и да направят сравнение между различните естетични направления; една такава изложба също ще обогати интелектуалното наследство на младите артисти, които по този начин ще могат да извлекат най-общите концепции от работите на своите колеги артисти от други страни…”²
Идеята е, че една „инжекция” международно изкуство в местния арт-свят на Италия през 19-и век ще постави началото на национално културно обновление. За да бъде една култура изпълнена с живот, тя се нуждае от допира с международните си съседи. И така, нещо започнало като местна инициатива за стимулиране на инертната местна арт-сфера, сега се е превърнало в най-престижния индикатор за международния свят на изкуството. Полезното от тази история е осъзнаването, че пластовете в света на изкуството не са стабилни във времето. Възможни са сеизмични промени, при които цели пластове могат да се надигнат или да потънат. Нещо, което някога е било обикновено местно събитие или организация може да се издигне и да се превърне в жизненоважен показател от световен мащаб, и обратното: нещо, което преди е било „революционно”, може да се превърне в нещо безинтересно.
За да могат инициативите, ръководени от артисти, да се развиват и да просперират, хората, които са въвлечени в организацията им първо трябва да разберат към кое ниво в изкуството се целят и на кое ниво искат да работят. Ако постигат мисията си и изпълняват намеренията си, то тогава няма нужда от промяна, само и единствено заради самата промяна. Целта на такива инициативи следва да бъде просто да подсигурят финансиране и възможност за продължаване на постигнатото. Ако амбицията им е да се придвижат нагоре по пирамидата, към по-голямо въздействие и признание, то те трябва да осъзнаят, че планът им за действие трябва да се промени. Трябва да станат по-борбени и да обърнат внимание на по-професионалните аспекти при набирането на средства, участие на критици, журналисти, PR, маркетинг – неща, които ги доближават до сферата на комерсиалния (и безмилостен) свят на изкуството. Това непременно ще промени тяхното отношение и поведение.

Кенет Дж. Хей, Лийдс, Великобритания

Кенет Хей е професор по Практика на съвременното изкуство в Школата по дизайн в университета в Лийдс, където работи като артист, писател и преподавател. Участвал е в многобройни изложби и пише за съвременното изкуство, историята и теорията.

¹ Ашуин, К. „Образованието и обучението за хората на изкуството в Англия и Уелс”” (DES/Crafts Council, Middlesex Polytechnic, 1987).

² Дискусия на Виенския съвет, 1893 г. Предговор към „Каталог на първото Виенско биенале”, 1895 г., http://www.labiennale.org/en/biennale/history/vb1.html?back=true